Робърт Ранкин
Най-страхотното шоу в космоса (19)

19

Саймън се събуди без обичайния си вроден оптимизъм, с който обикновено посрещаше настъпващия ден. Освен всичко друго имаше ужасно главоболие. Много по-силно от което и да било преди изпитано. Предположи, че е в резултат на конската доза барбитурати, с които го бяха натъпкали миналата нощ.

Последните часове от нея бяха протекли твърде неприятно за Саймън. Груби ръце се бяха стоварили върху чувствителната му особа. Безцеремонно му бяха свалили якето. Вероломно му бяха надянали кожен намордник. А след това… О, след това дойде и голямата инжекция.

А после… Божичко, Божичко, Господи Божичко.

После настъпи онзи ужасен миг.

Мигът, в който го хвърлиха в килията на участъка.

Какво пък му е толкова ужасното, ще кажете вие. В края на краищата, всекиму се е случвало по едно или друго време да попадне в участъкова килия. Нали така? Да, така е. Но тук става въпрос за другите обитатели на килията и за това какво сториха те на Саймън.

Да! Точно за ТОВА!

Саймън си спомни заключителните думи на инспектор С’Мърт, казани с голямо злорадство: „Тук те чака един твой приятел да си побъбрите. Заловихме го, че обикаля около къщата на Драскача с пушка, за която няма разрешително. Не можехме да безпокоим ветеринаря в този късен час и затова трябваше да затворим и кучето му при него.“

След което изпадналият в наркотично опиянение Саймън беше хвърлен в килията. Увит като пашкул и безпомощен, оставен на грубата нежност на Дик Годолфин и неговия мелез.

— Ааааааааааааааааааааааагх!

Саймън направи опит да се измъкне от усмирителната риза. Кажете, че това не е вярно. Кажете, че е било само сън. Кажете, че не му бяха направили ТОВА.

Всичко друго, но не и ТОВА.

Но му го бяха направили.

Саймън се загледа през решетките на прозорчето.

В нежното синьо късче,

което затворниците наричат небе.

От Оскар Уайлд беше, нали? Волният, свободолюбив Оскар Уайлд…

— Ааааааааааааааааааааааагх! — отново извика той.

Гадното малко прозорче във вратата на килията рязко се отвори и в него се появи устата на полицая Дерек.

— Ей ти там, затваряй си проклетия плювалник!

— Пуснете ме да изляза! — изкрещя Саймън. — Трябва да си взема душ. Трябва да ме прегледа лекар. Сигурно трябва да ми бият инжекция против бяс. Аз съм заразен. Пуснете ме.

— Млъквай! — Гадното малко прозорче се затвори.

Саймън огледа с безумен поглед килията. Беше абсолютно сам. Бракониерът и кучето му бяха освободени. Инспектор С’Мърт сигурно лично беше пуснал Дик да си върви. Боже господи! Той сигурно е гледал, докато Дик и кучето му…

От Саймън се откъсна още едно:

— Ааааааааааааааааааааааагх!

Но никакво „Ааааааааааааааааааааааагх!“ нямаше да му помогне тук. Защото „Ааааааааааааааааааааааагх!“ беше нещо обичайно за места като това.

Никой нямаше да го измъкне, можеше да разчита само на себе си. Трябваше да се махне оттук. Точно сега. Веднага.

Трябваше да избяга. Да избяга и да оправи бъкиите.

Най-сетне Саймън бе разбрал, че вината за кашата, в която се беше забъркал, си беше лично негова.

Беше видял как най-добрият му приятел бива отвлечен в космоса от една летяща морска звезда. Беше срещнал мъжете в сиво и беше научил, че човешките същества редовно биват отвличани от Земята и че на тях гледат като на стока от пазара за хранителни продукти. Беше разбрал, че съществува мащабен заговор за прикриването на този факт.

След като бе научил тази ужасна тайна, в ръцете му беше попаднала книгата на бъдещето. „Най-страхотното шоу в Космоса“. Това беше книга, която — ако я беше използвал разумно — би могла да му помогне да разкрие пред света този кошмарен бизнес и да спаси живота на хиляди невинни жертви.

А какво бе направил той с нея?

Какво беше направил с нея той, копелдакът Саймън? Просто я бе използвал за лично облагодетелстване. Използва я, за да забогатее. И докъде го бе довела неговата алчност? Доведе го точно тук, ето къде го доведе!

Алчността му го накара да срещне Сатан-Кокошката, изчадието адово. Алчността му го прати право в лапите на Дългия Боб и на откачените му приятели-сатанисти. И беше изгубил всичко. Книгата. Парите. Приятелката си. И ДРУГОТО НЕЩО!

Та ето го сега. Лежи на пода на участъковата килия в усмирителна риза и с кожен намордник, принуден да прави фалшиви признания, че е серийният убиец с прозвището Касапина от Бремфийлд.

Без приятели, без надежда за спасение, прокълнат от всички. И за всичко си беше виновен сам.

Наистина трябваше да се махне оттук. Да се измъкне. Да оправи бъкиите. Веднага.

Някак.

Но как?

Саймън си спомни една книга за Худини, която някога беше чел и в която се разказваше как този, днес легендарен тип можел да се измъкне от заключен сейф само с помощта на един котешки мустак и на късче кристал. Дали пък номерът не беше съвсем различен?

Ами как се е справял с усмирителни ризи? О, за Худини усмирителните ризи били нищо работа. Просто разгрявка. Сиво ежедневие. Разказвал им е играта на усмирителните ризи.

Саймън се помъчи да се освободи от личната си усмирителна риза. Много здраво го бе привързала. За Саймън измъкването от нея не беше нищо работа. Нито просто разгрявка. Сиво ежедневие? Едва ли.

Той се отказа от борбата. Вероятно дизайнът на усмирителните ризи е бил подобрен в сравнение с обичайно използваните по времето на Великия илюзионист-ескейпист. А и откъде можеше да вземе котешки мустак по това време на денонощието?

Не, за да се измъкне оттук, му трябваше само едно нещо.

Чудо.

Може би си мислите, че чудеса не стават току-тъй.

Но това е Саймън, не забравяйте.

Той затвори очи.

„Мили боже — започна да се моли Саймън, — ужасно се извинявам, че те безпокоя. Никога преди не съм го правил, а и знам, че трябва да падна на колене. Но както виждаш, ако изобщо гледаш насам, в момента съм малко обездвижен.

Причината, поради която отнемам от ценното ти време, е, че снощи се срещнах лице в лице с дявола. И щом той е тук от плът и кръв, предполагам, че това, което Дългият Боб каза за приближаването на края на света, трябва да е вярно.

Така че бих искал да ти предложа моята помощ. Знам, че в миналото бях грешник, но много ще се радвам, ако ми позволиш оттук нататък да започна да правя добри и праведни неща.

И така, с Твоето височайше позволение, искам доброволно да вдигна меча на правдата срещу силите на мрака и да се хвърля в битката срещу Лукавия.

Опасявам се, че в тази битка ще бъда съвсем сам. Защото не зная на кого бих могъл да се доверя в това село.

Както и да е. Надявам се, че си ме чул, и ако е така и желаеш моята помощ, тогава кажи само една дума и аз съм твой во веки веков. Амин!

С обич: Саймън.“

Като каза това, Саймън легна по гръб и се приготви да чака. Всеки знае, че Всевишният не обича да му вадят душата. Ако Бог в своята безкрайна мъдрост реши да те привлече за своята свещена кауза, той ще те осведоми по своите неведоми пътища господни. Така си върши работата Всевишният.

Гадното малко прозорче в стоманената врата рязко се отвори.

— Имаш посетител — каза полицаят Дерек.

— Слава тебе, Господи! — каза Саймън. — Слава тебе, Господи!

— Добре се ориентираш, драги. Посетителката е монахиня.

 

— Цицина на Глава му не много голяма — каза мосю Ла Рош. — Мисля, бясно английско куче се оправи.

— Галон студена вода ще свърши работа — рече Аквафагоцит. — Да му се избълвам ли на главата?

— Не, не, чувствам се съвсем добре. — Реймънд с мъка се надигна от пода на рубката. — Къде сме?

През разбитите прозорци на кабината се виждаше черно нощно небе. По-черно от обикновено. И с повече звезди.

— Пак сме в космоса. — Професор Мерлин помогна на Реймънд да се изправи на крака. — Избягахме от Сатурн и сега държим курс към Земята.

— Брей — възкликна Реймънд, — значи успяхме!

— Ти успя, момчето ми. Ти си герой.

— Ние успяхме. Всъщност най-голяма заслуга има Зефир. Къде е тя?

Професор Мерлин поклати глава. Прашните, изпоцапани артисти се спогледаха един друг, но не казаха нищо.

— Къде е тя? — попита отново Реймънд.

Професор Мерлин разпери ръце:

— За жалост тя вече не е сред нас.

— Да не сме я оставили на онази планета? Трябва веднага да се върнем, за да я намерим.

— Не можем да я намерим, Реймънд. Тя си отиде.

— Да не е мъртва? Да не искаш да кажеш, че е мъртва? Тя не е мъртва. Каза ми, че не може да бъде убита.

— Тя е во веки загубена за нас, Реймънд. Запомни я с добро.

— Не — каза Реймънд, — не, не, не! Това не е вярно. Не!

— Реймънд, съжалявам.

— Не! — Очите на Реймънд се изпълниха със сълзи. — Тя не би могла просто да престане да съществува.

Професор Мерлин поклати тъжно глава.

— Не! — Реймънд задърпа кожения си костюм. — Виждаш ли това облекло? Тя го изфабрикува за мен с помощта на магия. Тя го направи. Ако вече не съществува, тогава това би трябвало… — Той млъкна. Коженият костюм започна да се свлича от раменете му. После стана на парцали, превърна се в прах и изчезна. Той отново остана сам. Един беден, зъзнещ, гол дебил.

— Нееееееееееееееееее!

— Ще ти изровя някакви дрехи. — Професор Мерлин прегърна Реймънд през треперещите рамене. Артистите извърнаха лица пред неговата голота и дадоха израз на собствената си мъка.

— Ела с мен сега и ще поговорим за това.

Професор Мерлин поведе Реймънд към един разкошен апартамент. Беше обзаведен разточително, пищно, изящно, великолепно. Меки дивани. Скъпи персийски килими. Мебели от орехово дърво. Позлатени какво ли не.

Техният старинен разкош не означаваше нищо за съкрушения мъж, който се отпусна сломен на един диван. Професор Мерлин му поднесе кристална чаша с някакъв алкохол.

— Тя не беше истинска, знаеш ли.

— За мен беше. — Реймънд отпи от чашата си.

— Тя изглеждаше така, както ти искаше да изглежда. Чувстваше каквото ти си представяше, че чувства.

— За какво повече би могъл да мечтае един мъж?

— Тя беше просто мечта. Нашата мечта.

Реймънд пресуши чашата си и я стовари върху масата.

— Тогава нека пак да помечтаем. Ако тя е плод на твоя магия, тогава ми я върни.

— Не мога. Аз наистина помогнах за нейното създаване. Но сега времето й е отминало.

— Нищо не разбирам. Как си я създал? Кажи ми как?

— Ние се молихме за нея.

— Какво?

— Беше преди много години, когато циркът беше пленен и откаран на Уран. Там ни чакаше казанът. Щяха да сготвят моите прекрасни артисти. Това не е обикновен цирк, Реймънд. Сигурно си го разбрал. Номерата на моите артисти са просто невъзможни за изпълнение. Ти например си чел за мосю Ла Рош. Мнозина са опитвали да повторят номера му. Но никой не е успял. Защото без магия, и то истинска магия, това не може да бъде направено.

— Значи всички вие се занимавате с черна магия? Черни магьосници?

— Не точно „черни“. Може би малко прошарени на слепоочията. Всеки от моите артисти е уникален. Талантът, който притежава, е неповторим. Безценен. Единствен по рода си. Ненадминат. Във времената на общата голяма криза всички обединихме талантите си и тя дойде при нас. Зефир дойде при нас. И ни освободи. А сега си отиде. Времето и отмина. Сега дойде твоето време.

— Моето време? Не ме гледай така. Аз нямам никакви магически способности. Нищичко си нямам. — Реймънд бе обзет от още по-силна мъка.

— Не съм съгласен. Ти си настоящето. Моето време и това на моя цирк изтече. Всички вече сме уморени. И нашият свят се умори от нас. Това е един уморен цирк. Уморен от магии.

— Ех — въздъхна Реймънд.

— Да, така е. Ти самият, за да се изправиш срещу врага и за да освободиш хората, пожела мотоциклет и страховита миникартечница. Ако бях на твое място, щях да поискам снежнобял кавалерийски кон и лъскав меч.

— Тогава полицията щеше да те застреля.

— Е, може би щях да поискам и магически щит — каза професорът. — Но ти разбираш какво искам да ти кажа. Ние изживяхме времето си. То вече отмина. Сега е твоето време. А нашите магии вече не са така убедителни. Мисля, че циркът ми ще спре да дава представления.

Тъжните нотки в гласа на стария човек накараха Реймънд да вдигне глава и да го погледне.

— Разбира се, че пак ще играете.

— Вече няма планета, на която бихме могли да играем. Няма такава освен Земята, а се опасявам, че и там вече не ще можем да играем.

— Пак ще играете — каза Реймънд. — При това на Земята.

— Опасявам се, че Земята е обречена.

— Така ли? Я се застреляй!

— Моля?

— Както и да е. — Реймънд се плесна по голите колене. — Твоята скръб е не по-малка от моята. Но не можем да се откажем, нали? На Земята живеят милиарди хора и скръбта ни е нищо в сравнение с това, което ще изпитат те, когато онези от Рай запушат отворите на полюсите и ги задушат. Долу имам семейство. Бих искал да те запозная с тях.

— За мен ще бъде голяма чест — професорът се поклони.

— Значи ще трябва да ги спасим, нали така?

— Тогава ти ще…

— Ще направя всичко, което ми е по силите, въпреки че без Зефир… — Реймънд тъжно сви рамене.

— Знаех си, че не съм сбъркал с теб. — Професор Мерлин наля на Реймънд още едно голямо питие. Сипа и на себе си. — За твое здраве — каза той.

— За Земята, за магията и за цирка — Реймънд се спря. — И за Зефир!

— Ще пия за това — професор Мерлин пресуши чашата си. — А сега кажи ми какво значи да си привърженик на „Милуол“?

— Какво? — Реймънд се задави в чашата си и в носа му влезе алкохол. — Какво те кара да ми задаваш подобен въпрос, и то сега?

— Ами — професорът подръпна мустак, — изглежда, че в трюма на кораба имаме двеста запалянковци на „Милуол“ и те в момента се бунтуват.

 

— Бог да те благослови! — каза монахинята с типичния ирландски акцент на монахините от американските филми. Е, и от всички останали филми. — Би ли затворил вратата на килията зад себе си, когато излезеш, млади човече?

— Няма начин — полицай Дерек енергично тръсна глава. — Не мога да ви оставя сама с този маниак.

— Защо? Изглежда ми съвсем безобиден. Опакован е като коледна пуйка.

— Той е носител на злото — каза полицаят.

— Ще те извикам, ако ми потрябваш. Върви си и Бог да те благослови.

— Добре тогава. — Полицай Дерек излезе от килията. Но преди това на минаване ритна Саймън в ребрата. — Викайте, ако ви потрябвам. Ще бъда отвън в коридора.

Тряс! — затръшна се вратата и щрак! — ключът щракна в ключалката.

Монахинята погледна към Саймън.

— Я се погледни — каза тя. — Това си заслужава да се види.

— Махнете ми тези каишки — прошепна младежът на пода. — Освободете ме.

— Да те освободя ли? — Монахинята ритна силно Саймън между краката.

— Ааааааааааааааааааааааагх! — отреагира Саймън.

— Ей ти там, затваряй си плювалника! — долетя гласът на полицая Дерек откъм коридора.

Монахинята отново ритна Саймън. Беше доста професионален ритник за една монахиня. Хубав и силен ритник. От хубав и млад крак. Кракът беше точно такъв, какъвто Саймън смяташе, че би трябвало да бъде един хубав, млад женски крак: обут в бяла, отворена на пръстите обувка с иглен 7-сантиметров ток.

— Лайза — простена Саймън, — ти ли си била? Престани да ме риташ.

— Копеле такова — Лайза го ритна още веднъж. — Изправи се на крака.

— За да ми удряш главички ли? Не, благодаря.

— За да те освободя.

— Добре. Да, моля, освободи ме.

Лайза помогна на изтощения младеж да се изправи на крака и започна да разкопчава ремъците на усмирителната риза.

— Значи ти видя светлината, така ли? — попита Саймън.

— Какви ги плещиш — Лайза разкопча ремъците.

— Божията светлина.

— Пиян ли си, или какво?

— Защо дойде тук? — попита Саймън.

— Прати ме Дългият Боб, разбира се.

— Дългият Боб ли? — Саймън се измъкна от усмирителната риза и я запрати на пода.

— Много ти отива този намордник.

Саймън го дръпна от лицето си и провери дали зъбите му са си на мястото. Бяха непокътнати. Но може би се нуждаеха от четка и паста.

— Значи Дългият Боб те изпрати.

— Разбира се, че той. Дик се появи във фермата около три часа сутринта. Каза, че полицията те арестувала. Въпреки че не можах да разбера защо все се хилеше. А кучето му имаше много изтощен вид.

Саймън потръпна.

— Носиш ли пистолет или нещо такова?

— Да не си луд? Дългият Боб ще взриви стената на полицейския участък.

— Така ли? — Саймън се погали по някои чувствителни телесни части. Повечето му телесни части бяха чувствителни.

— Какво искаш да кажеш с това „така ли?“. Нали си чел книгата от бъдещето. Знаеш какво ще последва.

— А, да. — Мозъкът на Саймън проработи. — Разбира се, че съм я чел.

— Добре. Но Дългият Боб иска да знае как, след като си знаел, че полицията ще дойде, си се оставил да те хванат.

— Не се и съмнявам, че иска да знае.

— Е, и?

— Ами… Така пише в книгата. Затова. Но аз не можех да го кажа на Дългия Боб. Както споменах и във фермата, той не трябва да го знае. Трябваше да зная само аз. Такъв е механизмът.

— В това има смисъл — каза Лайза.

„Ти си била по-голяма гъска, отколкото те смятах“ — помисли си Саймън. Но беше крайно озадачен. Къде ли беше книгата? У кого ли? Полицаят, който беше отишъл да претърси храсталака, каза, че я нямало там, но че имало много птичи пера и се носела ужасна воня. Затова Саймън беше предположил, че Сатан-Кокошката и неговите почитатели са я взели. Но очевидно не беше у тях.

Кой, по дяволите, може да я е взел?

Саймън си оправи косата. Лицето му изразяваше недоумение.

— Държиш се адски странно за човек, който би трябвало да знае какво ще се случи в бъдеще — каза Лайза.

Саймън я изгледа от главата до петите. Тази жена беше голямо разочарование за него. Да се присъедини към онези откачалки-сатанисти. Да се слага на Дейв Войнишката стойка. Наистина много го беше разочаровала. Бог би му позволил едно основателно малко отмъщение, нали?

— Всъщност — каза той, — съм малко дезориентиран. В книгата изрично е казано, цитирам: „Саймън и Лайза правеха любов в килията на участъка, когато връхлетя Дългият Боб“, а нямам часовник у себе си. Кога можем да го очакваме?

— След около пет минути.

— Тогава бързо си сваляй дрехите.

— На това му казват „монашески одежди“ — каза Лайза.

Саймън не отговори.