Жан-Кристоф Гранже
Пурпурните реки (9)

9

Преди да отиде в управлението и да състави рапорта си, Карим мина през училището и попита директорката:

— Учило ли е тук момче на име Юд Итеро през осемдесетте години?

— Имате ли вече някаква следа, инспекторе?

— Моля ви, отговорете на въпроса ми.

— Ами… Трябва да погледна в архивите.

— Да вървим тогава. Веднага.

Директорката отново въведе Карим в малкия кабинет с декоративните растения.

— През осемдесетте, казвате? — попита тя, като прокара пръст по регистрите, подредени зад стъклото.

— 82-а, 81-а и тъй нататък — отвърна Карим.

Внезапно забеляза, че жената се колебае.

— Какво има?

— Странно. Не бях забелязала тази сутрин…

— Какво?

— Регистрите… От 81 и 82… Изчезнали са.

Карим се приближи до шкафа и сам разгледа кафявите томове, подредени вертикално. Върху всеки том бе изписана година. 1979, 1980… Следващите два наистина липсваха.

— Какво точно има в тези регистри? — попита той, докато прелистваше един.

— Списък на учениците. Бележки на преподавателите. Това са всъщност дневниците на класовете.

Карим разтвори регистъра за 1980 г. и разгледа списъците на учениците.

— Ако детето е било на осем години през 1980-а, в кой клас щеше да е?

— Втори. Или дори трети.

Карим прочете съответните списъци. В тях нямаше Юд Итеро. Попита:

— Има ли други документи в училището за класовете от 81-а и 82-а?

Директорката размисли.

— Ще трябва да видя горе. Например регистрите на стола. Или докладите за медицинските прегледи. Всичко е подредено на тавана. Елате с мен. Там никой не стъпва.

Двамата бързо изкачиха покритите с линолеум стълби. Жената изглеждаше силно възбудена от случая. Тръгнаха по тесен коридор и стигнаха до желязна врата, пред която директорката поразено спря.

— Това… това е невероятно. И тази врата е била отваряна…

Карим огледа ключалката. Насилена, но пак крайно внимателно. Влезе вътре. Просторно таванско помещение без прозорец, само с малка капандура с решетки. Върху метални конструкции бяха натрупани множество папки. Миришеше на суха и прашна хартия.

— Къде са папките за 81-а и 82-а? — попита Карим.

Без да отговори, директорката се отправи към една купчина и започна да рови в нея. Трябваха й само няколко минути, за да каже:

— И те са изчезнали.

Карим усети, че го полазват тръпки. Училището. Гробището. Годините 1981 и 1982. Името на момченцето — Юд Итеро. Тези елементи бяха свързани в едно цяло.

— Тук ли бяхте през 1981-а?

Жената кокетно изрече:

— Хубава работа, инспекторе. Тогава бях още студентка.

— Нищо особено ли не е случило в училището по онова време? Нещо сериозно, за което да сте чували?

— Не. Какво имате предвид?

— Някой ученик да е умрял.

— Не. Не съм чувала за подобно нещо. Но бих могла да се осведомя.

— От кого?

— В областната академия. Аз…

— Ще можете ли да узнаете дали момченце на име Юд Итеро е учило тук през тези две години?

— Ами… няма проблем, инспекторе. Ще…

— Побързайте. Ще мина след малко.

Карим заслиза по стълбите, но спря на средата и се обърна.

— Само едно нещо за полицейската ви култура. Днес ченгетата не са „инспектори“, а „лейтенанти“. Като в Америка.

Директорката широко отвори очи и се загледа след изчезващата сянка.

 

 

От всички ченгета в управлението Карим най-малко мразеше шефа Крозие. Не защото му беше началник, а защото прекрасно си познаваше работата и понякога проявяваше истинска интуиция на копой.

Роден в Лот, бивш военен, петдесет и четири годишният Анри Крозие работеше във френската полиция от двайсетина години. Имаше нос като картоф, а косата му изглеждаше сресана с гребло. Излъчваше строгост и твърдост, но понякога проявяваше объркващо добродушие. Крозие беше самотник. Нямаше жена, нито деца и да си го представиш в семейно обкръжение си беше чиста фантастика. По тази самотност си приличаха с Карим. Но само по нея. Иначе шефът притежаваше всички черти на ограничено и дори тъповато френско ченге. Нещо като хрътка, която би искала да се преобрази в немска овчарка.

Карим почука и влезе в кабинета му.

— Какво става? — попита Крозие, седнал зад бюрото си.

— Обир и оскверняване. И двете много дискретни и внимателни. И много странни.

Крозие изръмжа:

— Какво са откраднали?

— В училището няколко регистъра от архивите. На гробището не знам. Трябва да се направи внимателен оглед вътре в гробницата, където…

— Мислиш, че двата случая са свързани?

— Как да не си го помислиш? Два обира през един и същ уикенд в Сарзак. Съвпадението може да съсипе всяка статистика.

— Откри ли връзка между двата случая?

Крозие почисти дъното на черната си лула. Карим мислено се усмихна: карикатура на комисаря от черните серии от петдесетте години.

— Струва ми се, че да. Тънка връзка, но…

— Слушам те.

— Осквернената гробница е на момченце с оригинално име. Юд Итеро. Починало е на десетгодишна възраст през 1982-а. Може би си спомняте?

— Не. Продължавай.

— Откраднатите регистри са от 81-а и 82-а година. Казах си, че може би малкият Юд е учил в това училище и то точно през тези години…

— Имаш ли с какво да подкрепиш тази хипотеза?

— Не.

— Провери ли в другите училища?

— Не още.

Крозие дръпна от лулата си. Карим се приближи към него и каза с най-благия си тон:

— Нека аз да водя разследването, господин комисар. Усещам нещо тъмно в тези случаи. Има някаква връзка.

Може да изглежда невероятно, но ми се струва, че са пипали професионалисти. Търсели са нещо. Нека най-напред открием родителите на детето, после ще направя задълбочен оглед на гробницата. Аз… Не сте ли съгласен?

Комисарят бе свел очи и грижливо тъпчеше лулата си. Измърмори:

— Скинарите са.

— Какво?

Крозие вдигна поглед.

— Казвам, че гробището е работа на бръснатите глави.

— Какви бръснати глави?

Комисарят се разсмя и скръсти ръце.

— Виждаш ли, още много има да учиш за нашето местенце. Трийсетина са. Живеят в един изоставен склад в Келюс. На двайсет километра оттук.

Абдуф се замисли. После подхвана:

— Мисля, че грешите.

— Селие ми каза, че гробът е еврейски.

— Нищо подобно! Казах просто, че Юд е еврейско име, производно на Юда. Това не означава нищо. В гробницата няма никакъв символ на еврейската религия, а и евреите предпочитат да бъдат погребвани в семейните си гробници. Господин комисар, това дете е починало на десетгодишна възраст. В такива случаи на еврейските надгробни плочи винаги има някаква рисунка, мотив, който да илюстрира рано прекъснатия живот. Примерно част от колона или отсечено дърво. Тази гробница е християнска.

— Голям специалист си. Откъде знаеш всичко това?

— Чел съм го.

Крозие невъзмутимо повтори:

— Само са скинарите.

— Това е нелепо. В случая няма расизъм. Нито дори вандалщина. Търсено е нещо друго…

— Карим — прекъсна го Крозие с приятелски тон, в който се усещаше известно напрежение. — Ценя оценките и съветите ти. Но все още аз командвам тук. Довери се на стария звяр. Тръгни по следата на бръснатите глави. Ако им направиш едно посещение, може и да разберем нещо.

Карим се изправи и преглътна.

— Сам?

— Не ми казвай, че се боиш от няколко остригани младежи.

Карим не отговори. Крозие си падаше по подобни изпитания. В неговото съзнание това означаваше едновременно да направиш мръсно и да проявиш уважение. Лейтенантът опря ръце в ръба на бюрото. Ако Крозие иска да играе, той нямаше нищо против.

— Предлагам ви сделка, господин комисар.

— Я гледай.

— Ще разпитам скинарите. Сам. Ще ги пораздрусам и ще ви докладвам до тринайсет часа. В замяна ще ми издействате разрешение да проникна в гробницата и да я огледам. Искам също така да разпитам родителите на детето. Днес.

— А ако скинарите са свършили тая работа?

— Не са.

Крозие запали лулата си. Тютюнът му изпука като суха трева.

— Съгласен — каза той.

— След скинарите аз водя разследването, нали така?

— Само ако имам рапорта ти до тринайсет часа. И без това ченгетата от съдебната полиция скоро ще довтасат.

Младият полицай се отправи към вратата. Пръстите му стискаха дръжката, когато комисарят изрече:

— Сигурен съм, че скинарите ще харесат стила ти на работа.

Карим затръшна вратата.