Жан-Кристоф Гранже
Пурпурните реки (24)

24

Полицаят висеше на въжето, прекарано през самоблокиращ се стопер. За да се спусне, трябваше да го натисне и тя веднага освобождаваше въжето. Щом отслабеше натиска, системата блокираше. Тогава оставаше да виси в празното.

Ниманс слушаше заповедите на Фани, която, няколко метра по-долу, му казваше кога да се плъзне. Комисарят не виждаше жената, но изпитваше спонтанно доверие в уменията й.

Скоро светлината, идваща от небето, намаля. Двамата бяха проникнали в самото сърце на бездната. Накрая Фани стъпи на нещо като перваз, почти хоризонтален. Ниманс също достигна до това естествено стъпало. Двете стени на пукнатината се бяха доближили една до друга и разстоянието помежду им бе не повече от няколко метра.

— Ако вашият убиец е идвал в тази бездна, то той е минал оттук.

Ниманс я погледна неразбиращо.

— Намираме се точно на трийсет метра дълбочина, при кристализиралата вода от шейсетте години. Да продължаваме ли?

Ниманс кимна. Сега тръгнаха в хоризонтална посока, по перваза, завързани един за друг. Така извървяха около четиристотин метра. Никакъв знак, никаква следа, че убиецът е минал оттук. Внезапно на Ниманс му се стори, че стените потреперват. Счу му се лек пукот, далечен сардоничен смях. Всичко стана някак светло, отекващо, несигурно. Дали съществуваше нещо като леден мираж? Погледна към Фани, която вадеше ново въже. Тя като че нищо не бе забелязала.

Сърцето на Ниманс се сви от страх. Може би започваше да халюцинира. Разтрепери се. Със сълзи на очи се опита да се доближи до Фани. Краката му вече не го държаха. Успя да извика:

— Фани…

Младата жена се обърна и Ниманс изведнъж разбра, че не бълнува.

Лицето на алпинистката бе осветено от ярка светлина. Стената блестеше. И по нея се стичаха поточета вода.

Не, не бълнуваше. Слънцето бе изгряло. Температурата се покачваше.

— По дяволите — изруга Фани. — Не мърдайте.

Погледна най-близкия клин. Той блестеше в ледената стена, по която се стичаха дълги водни сълзи. Всеки момент щяха да се откачат. Фани заповяда:

— Отдръпнете се.

Ниманс направи крачка назад, подхлъзна се и с все сила се вкопчи във въжето, за да възстанови равновесието си. И в един миг чу пукота на откъсващия се клин и стърженето на котките по леда. Заедно с това усети как в последната секунда Фани го сграбчва за врата и го притиска до стената. Ледената вода хапеше лицето му. Фани прошепна в ухото му:

— Не мърдайте.

Ниманс замръзна на място, превит, задъхан. С невероятна бързина Фани го завърза отново и заби още два клина в леда.

Ниманс затвори очи. Усещаше, че се плъзга, че потъва. Викът на Фани го върна към реалността.

— Там, ето го — извика тя.

Ниманс погледна в посоката, в която тя сочеше. И видя невъзможното.

В прозрачната крепост се очертаваше силуетът на затворено в ледовете тяло. В поза на зародиш. С отворена уста. Водата се стичаше отгоре му и набраздяваше образа на посинелия и наранен труп.

Въпреки потреса си, въпреки студа, който бе на път да ги убие и двамата, комисарят веднага разбра, че съзерцава само отражението на истината. Внимателно се обърна и погледна към отсрещната стена. Прошепна:

— Не. Там е.

Не можеше да откъсне очи от кървавите контури на истинското тяло, вклинено в отсрещната стена.