Жан-Кристоф Гранже
Пурпурните реки (13)

13

Свит профил на жертвата. Мускулите сгърчени под кожата и твърди като въжета. Черни и виолетови рани върху бледа и на места синкава кожа.

 

Ниманс се бе върнал в аудиторията, в която работеше, и разглеждаше полароидни снимки на трупа на Реми Кайоа.

 

Лицето във фас. Открехнати клепачи над черните дупки на очите.

 

Ниманс мислеше за страданията на мъжа. За ужасяващото насилие, което се бе развихрило в този спокоен град. Без да си го признава, полицаят се боеше от най-лошото. Може би от още едно убийство. Или от ненаказано престъпление, което времето и страхът ще изличат от паметта на хората.

 

Ръцете на жертвата. Снимани отгоре, после отдолу. Красиви фини ръце с анонилти пръсти. Няма и помен от набраздяване. Следи от завързване по китките. Тъмни.

 

Ниманс се облегна на стената. Скръсти ръце зад тила си и се сети за собствените си сентенции: „Всеки елемент от разследването е нещо като огледало. И убиецът се крие там, където огледалото не отразява нищо.“ Не можеше да се отърве от мисълта, че Кайоа не е бил избран случайно. Смъртта му бе свързана с миналото му. С лице, което е познавал. Или с тайна, която е узнал.

Каква?

От детството си насам Кайоа е прекарвал живота си в университетската библиотека. И всяка събота и неделя е изчезвал в самотните въздушни пространства над долината. Какво е сторил или открил, за да заслужи екзекуцията си?

Ниманс реши да проведе кратко разследване върху миналото на жертвата. Започна с една подробност, която го бе поразила по време на срещата му със Софи Кайоа.

След няколко опита успя да се свърже по телефона с Четиринайсети сухопътен полк, дислоциран в околностите на Лион, в който всички младежи от областта отбиваха службата си. Обясни кой е и какво иска и го свързаха с архива, където откриха електронното досие на младия Реми Кайоа, освободен от военна служба през деветдесетте години.

Ниманс долови потракване на клавиши, далечни стъпки, после шумолене на хартия и помоли:

— Прочетете ми заключението на комисията.

— Не знам дали… Откъде да знам, че сте комисар?

Ниманс въздъхна.

— Обадете се в жандармерийската бригада в Гернон. Поискайте да ви свържат с капитан Барн и…

— Добре, добре. Ще ви го прочета. Прескачам подробностите, отговорите на тестовете и подобни. Заключението е, че вашият човек е освободен поради „остра форма на шизофрения“. Психиатърът е добавил в полето: „Препоръка за лечение“ — и го е подчертал. Написал е още: „Да се установи контакт с университетската болница в Гернон.“

— Записано ли е името на лекаря?

— Разбира се, военен лекар д-р Ивен.

— Все още ли работи в гарнизона?

— Да. Горе е.

— Свържете ме с него.

— Добре. Ей сега.

В слушалката прозвуча военна музика, после се чу плътен глас. Ниманс се представи и отново обясни за какво става дума. Доктор Ивен беше скептичен. Накрая попита:

— Как се казва лицето?

— Кайоа, Реми. Освободили сте го от служба преди пет години с диагноза остра шизофрения. Дали случайно не си спомняте за този случай? Ако да, бих искал да знам дали според вас е симулирал или не.

Гласът възрази:

— Документите са поверителни.

— Открили са тялото му натикано в една скална пукнатина. С прерязано гърло. С извадени очи. Изтезавано. Съдебният следовател Бернар Терпант ме извика от Париж, за да разследвам убийството. Би могъл сам да се свърже с вас, но можем да спечелим време. Спомняте ли си за…

— Спомням си — прекъсна го Ивен. — Беше болен. Луд. Без никакво съмнение.

Ниманс очакваше точно това и все пак бе изненадан. Повтори:

— Не се е преструвал, така ли?

— Не. Нагледал съм се на симуланти. Здравите хора имат много по-голямо въображение от лудите. Разправят какви ли не глупости, измислят си невероятни неща. Истинските болни си личат. Те са обсебени от лудостта си. Разяждани от нея. Дори безумието си има своя… рационална логика. Реми Кайоа беше болен. Учебникарски случай.

— Какви бяха симптомите на лудостта му?

— Двойственост на мислите. Загуба на контакт с външния свят. Мутизъм. Класическите симптоми на шизофренията.

— Докторе, този човек е бил библиотекар в университета в Гернон. Всеки ден се е срещал със стотици студенти и…

Лекарят се изсмя.

— Лудостта е неуловима, господин комисар. Тя умее да се прикрива, да си придава безобиден вид. Би трябвало да знаете това по-добре от мен.

— Но нали току-що казахте, че лудостта му е била очевидна?

— Аз имам набито око в това отношение. А и впоследствие Кайоа може да се е научил да се контролира.

— Защо сте написали „препоръка за лечение“?

— Защото го посъветвах да се лекува.

— Вие самият свързахте ли се с университетската болница в Гернон?

— Право да ви кажа, не си спомням. Случаят беше интересен, но не мисля, че съм се обаждал в болницата. Нали знаете, ако пациентът…

— Интересен ли казахте?

Лекарят въздъхна.

— Този младеж живееше в затворен, изключително суров свят, в който собствената му личност се умножаваше. Сигурно е проявявал известна привидна гъвкавост, но беше буквално обсебен от реда, от точността. Всяко негово чувство кристализираше в конкретна личност, в отделна личност. Той представляваше цяла армия от хора. Случаят беше… изумителен.

— Беше ли опасен?

— Със сигурност.

— И вие го оставихте да си тръгне?

Пауза. После лекарят подзе:

— Знаете ли, лудите на свобода…

— Докторе — прекъсна го Ниманс, — този човек е бил женен.

— Ами… жал ми е за съпругата му.

Полицаят положи слушалката. Разкриваха се нови хоризонти. И нови поводи за безпокойство. Реши да направи още едно посещение.

 

 

— Вие ме излъгахте!

Софи Кайоа се опита да затвори вратата, но комисарят я подпря с лакът.

— Защо не ми казахте, че съпругът ви е бил болен?

— Болен ли?

— От шизофрения. Според специалистите е бил луд за връзване.

— Мръсник.

Със стиснати устни младата жена отново се опита да затвори вратата, но Ниманс без усилие я удържа. Въпреки неподдържаните си коси, въпреки развлечения пуловер, жената изглеждаше по-хубава от всякога.

— Не разбирате ли? — изкрещя той. — Търсим убиец. Търсим подбуда. Може би Реми Кайоа е извършил нещо, което би могло да обясни жестоката му смърт. Нещо, за което дори не си е спомнял. Моля ви… само вие можете да ми помогнете!

Софи Кайоа широко разтвори очи. Съвършено очертаните й вежди бяха прекрасни — и трогателни.

— Вие сте луд.

— Трябва да се запозная с миналото му.

— Вие сте луд.

Жената трепереше. Ниманс неволно сведе очи. Видя релефа на ключиците й, които опъваха трикото на пуловера. Забеляза прозиращата през тънката вълна усукана презрамка на сутиена й. Внезапно нещо го накара да я хване за ръката и да вдигне ръкава й. Под лакътя ръката бе покрита със синини. Ниманс изръмжа:

— Той ви е биел.

Откъсна очи от тъмните следи и впи поглед в Софи Кайоа.

— Биел ви е! Съпругът ви е бил болен човек. Обичал е да причинява болка. Сигурен съм. Извършил е нещо лошо. Убеден съм, че имате някакви подозрения. Не казвате и една десета от това, което знаете!

Жената се изплю в лицето му. Ниманс отстъпи, залитайки.

Тя се възползва от това, за да затръшне вратата. Ключалката многократно изщрака, докато Ниманс се опитваше да отвори. Пансионерите надничаха от открехнатите врати в коридора. Полицаят срита вратата.

— Пак ще се върна! — извика той.

Настана тишина.

Ниманс още веднъж удари с юмрук вратата и няколко мига постоя неподвижен.

Гласът на жената, прекъсван от ридания, звучеше иззад вратата като от гробница. „Вие сте луд.“