Жан-Кристоф Гранже
Пурпурните реки (18)

18

Карим отново се обади на директорката на училището „Жан Жорес“, за да разбере дали е узнала нещо за Юд Итеро. Жената бе поискала информация от областната академия, но не бе получила нищо — името на детето не фигурираше в архивите на окръга. „Възможно е да грешите — каза тя. — Детето, което търсите, може да не е живяло в нашия окръг.“

Карим затвори и погледна часовника си. Тринайсет часът и трийсет минути. Даде си два часа, за да се порови из архивите на другите училища и да провери списъците на класовете, съответстващи на възрастта на детето.

Направи го за по-малко от час и не откри и следа от Юд Итеро. Отново се върна в училището. Беше му хрумнало нещо, докато прелистваше архивите. Жената с големите очи го посрещна с трескава възбуда.

— Поработих за вас, лейтенант.

— Слушам ви.

— Издирих имената и адресите на преподавателите, които са работили тук по онова време.

— И?

— Нямаме късмет. Бившата директорка се е пенсионирала.

— Детето е било на девет и на десет години през 81-а и 82-а година. Можем ли да открием учителките?

— Можем. Още повече, че по една случайност и двата класа са имали една и съща класна.

— Къде е тя сега?

— Не знам. Напуснала е училището в края на учебната 81–82 година.

Карим изруга. Директорката каза сериозно:

— Има нещо, което сме пропуснали.

— Какво?

— Училищните фотографии. Пазим по една групова снимка на всички класове.

Лейтенантът прехапа устни. Как не се беше сетил? Директорката продължи:

— Проверих в архива. Интересуващите ни снимки също са откраднати. Направо невероятно…

Истината се разливаше в съзнанието на полицая като изгряваща светлина. Сети се за овалната рамка, закачена върху надгробния камък. И разбра, че момченцето е било „заличено“ — взели са името му, откраднали са лицето му. Жената се обади:

— Защо се усмихвате? Карим отвърна:

— Извинете ме. От твърде отдавна очаквам това. Най-после имам истински случай, разбирате ли? Впрочем и на мен ми хрумна нещо. Пазите ли тетрадките от предишните години?

— Тетрадките?

— По мое време всеки клас имаше нещо като присъствена тетрадка, в която се записваха и отсъстващите, и домашното за другия ден…

— И тук е така.

— Пазите ли ги?

— Да. Но в тях няма списъци на учениците.

— Знам, но се записват имената на отсъстващите. Лицето на жената светна. Очите й заблестяха като огледала.

— Надявате се, че малкият Юд е отсъствал през някои дни?

— Надявам се само, че на натрапниците не им е хрумнало същото.

Директорката отново отвори шкафа с архивите. Карим извади тетрадките от интересуващите го години. Очакваше го разочарование — името на Юд Итеро не се появяваше нито веднъж.

Явно бе тръгнал по погрешна следа. Въпреки убеждението му, нищо не сочеше, че детето е учило тук.

Отново прелисти тетрадките с надеждата да открие някоя подробност, потвърждаваща, че е на прав път.

И я видя под кръглия детски почерк, с който бяха номерирани страниците на тетрадката в горния десен ъгъл. Липсваха страници. От 8 до 15 юни 1982 г.

Лейтенантът се обърна към жената:

— Донесете ми телефонен указател.

След няколко минути Карим вече се обаждаше на всички лекари в Сарзак с твърдото убеждение, че Юд Итеро е отсъствал от училище от 8 до 15 юни 1982 г. Очевидно по болест.

Разпита всички лекари, караше ги да ровят из архивите си, като всеки път произнасяше името на детето по букви. Никой не си спомняше подобна фамилия. Ченгето изруга. Провери в съседните градчета — Каяк, Тиермон, Валюк. Най-после в Камбюз, град на трийсетина километра от Сарзак, един от лекарите отговори безразлично:

— Юд Итеро. Да, разбира се. Много добре си спомням.

Карим не вярваше на ушите си.

— Много добре си спомняте след четиринайсет години?

— Елате в кабинета ми. Ще ви обясня.