Жан-Кристоф Гранже
Пурпурните реки (30)

30

Карим шофираше от вече близо два часа. И мислеше за лицето. За лицето на момченцето. Съвършено гладко лице, без нос, без скули, пронизано от две бели и лъскави орбити. Или пък обикновено детско лице с мили, безобидни черти. Толкова обикновено, че никой не си спомняше за него. След това му се струваше, че вижда физиономия с невъзможни черти, които се променяха и отразяваха лицето на онзи, който го гледа. Ченгето потръпна. Беше сигурен, че ключът към истината е в това лице. Само в него.

Посещенията у фотографа и свещеника бяха разбили първоначалните му версии. Карим внезапно разбра, че липсващите документи от училището „Жан Жорес“ може би не бяха откраднати предната нощ. По пътя се бе обадил на директорката. На въпроса: „Възможно ли е документите да са изчезнали през 1982 г. и никой да не е забелязал това през изминалите оттогава години?“ тя бе отговорила: „Да.“ На въпроса: „Възможно ли е да са открили това изчезване едва днес?“ отговори отново с „Да“. На въпроса: „Чували ли сте за монахиня, която се е опитвала да събере училищните снимки по онова време?“ директорката каза: „Не.“

И все пак… Преди да тръгне, Карим бе потърсил телефоните и адресите на бившите ученици и се бе свързал с някои от тях. Никой не пазеше снимките от 81-а и 82-а година. Или бе избухнал пожар и снимките бяха изгорели, или крадец бе проникнал в къщата и ги бе отнесъл, без да задигне нищо друго. Или, но по-рядко, си спомняха за сестрата, дошла да търси снимките, но не биха могли да я познаят. Всички тези събития се бяха случили през кратък период от време — през юли 1982 г. Месец преди смъртта на Юд.

Карим спря пред манастира. Помисли си, че никога не се бе сблъсквал с религията толкова често. Това му напомни за едно разсъждение, което вече бе чувал. Когато учеше в школата за инспектори в Кан-Еклюз, понякога идваха комисари да споделят с школниците опита си. Един от тях бе направил на Карим дълбоко впечатление. Висок, късо подстриган, с очила с метални рамки. Комисарят бе обяснил, че престъплението винаги се отразява в ума на свидетелите и на близките. Че трябва да ги разглеждаме като огледала и че убиецът се крие някъде по ъглите им.

Човекът имаше вид на луд, но слушателите бяха покорени. Беше им говорил и за атомните структури. Според него, когато някои елементи, подробности, дори незначителни, непрекъснато се появяват в хода на разследването, трябва да им се обръща сериозно внимание, защото с положителност имат важно значение. Всяко престъпление е атомно ядро и повтарящите се елементи са неговите електрони. Карим се усмихна. Прав беше онзи с металните очила. Забележката му можеше да се приложи и към собственото му разследване. Религията беше повтарящ се елемент.

Карим се отправи към малка, обрамчена с камък врата и позвъни. След няколко мига вратата се открехна и се появи усмивката на възрастна монахиня. Още преди Карим да отвори уста, сестрата се отдръпна и го покани: „Влезте, сине мой.“

Ченгето влезе в тъмен вестибюл. Само семпъл дървен кръст се открояваше на една от белите стени. Вдясно по дългия коридор се виждаше сивата светлина на няколко отворени врати.

— Следвайте ме — каза монахинята. — Тъкмо вечеряме.

— По това време? — учуди се Карим.

Сестрата се изкиска закачливо като младо момиче.

— Явно не познавате разписанието на кармелитките. В деветнайсет часа четем молитвите си.

В трапезарията трийсетина монахини вечеряха и разговаряха помежду си. Някои от тях погледнаха към полицая, поусмихнаха се, но никоя не прекъсна разговора си. Подканен от възрастната монахиня, Карим седна в края на дългата маса пред чиния със супа.

— Хапнете, сине мой. Голямо момче сте…

Пак „сине мой“. Но на Карим сърце не му даваше да скастри сестрата. Сведе очи над чинията и се сети, че не е ял от вчера. Изгълта супата, после изяде няколко филии хляб със сирене. Храната имаше особения приятен вкус на домашното производство. Вдигна поглед и срещна погледа на сестрата, която тихо каза:

— Говорехме за прическата ви…

— И какво?

Сестрата се засмя.

— Как ги сплитате тези плитки?

— Те са естествени — обясни Карим. — Ситно къдравите коси от само себе си се сплитат, ако не ги подрязвате. В Ямайка мъжете никога не се подстригват, нито се бръснат. Това противоречи на религията им, като при равините. Когато плитките станат достатъчно дълги, те ги запълват с пръст, за да станат по-тежки и…

Карим млъкна. Спомнил си бе повода за посещението си. Понечи да заговори, но сестрата го попита със сериозен глас:

— За какво сте дошли, сине мой? Защо носите пистолет под якето си?

— От полицията съм. Трябва да видя сестра Андре. На всяка цена.

Жената каза:

— Добре. Ще ви заведа при нея. Елате с мен.

Ченгето се поклони на монахините в знак на признателност и последва монахинята. Внезапно тя се обърна.

— Знаете, нали?

— Какво?

— Можете да й говорите, но не можете да я виждате. Можете да я слушате, но не можете да се приближавате до нея. Сестра Андре даде обет за вечен мрак. Не сме я виждали от четиринайсет години. Трябва вече да е ослепяла.

Сестрата отключи една врата и се оттегли. Карим пристъпи няколко крачки в тъмното помещение. В дъното, в нещо като ниша сестра Андре стоеше напълно неподвижна.