Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Les rivières pourpres, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Alegria (01.12.2008)

Издание:

ИК „Колибри“, 2001

Художествено оформление Стефан Касъров

История

  1. — Добавяне

12

Ниманс и Жоано се върнаха в библиотеката. Преди да влезе, комисарят погледна лейтенанта — лицето му бе пребледняло и опънато. Полицаят го потупа по гърба. Младият Ерик неубедено се усмихна.

Двамата мъже влязоха в залата и пред очите им се разкри неочаквана гледка. Двама офицери от съдебната полиция със загрижен вид, както и цял взвод полицаи по ризи, бяха окупирали библиотеката и извършваха щателен обиск. Стотици книги бяха струпани пред тях на купчини. Жоано изумено попита:

— Това пък какво е?

Един от офицерите му отговори:

— Ами правим, каквото казахте… Издирваме всички книги, в които се говори за злото, за религиозни ритуали и…

Жоано хвърли поглед към Ниманс. Той изглеждаше потресен от операцията. Развика се на офицера:

— Аз ви казах да проверите в компютъра! Не да търсите из книгите по лавиците!

— Търсихме и в компютъра по заглавия и теми. Сега проверяваме дали в книгите има нещо, което да ни насочи към причините за убийството…

Ниманс се намеси:

— Консултирахте ли се с пансионерите?

Офицерът с досада отвърна:

— Те са философи. Първият ни отговори, че злото е буржоазна категория, че всичко трябва да се преразгледа от социална гледна точка, и то марксистка. Отказахме се от него. Вторият ни заразправя нещо за границите и тяхното нарушаване. Но добави, че границата била вътре в нас, че съзнанието ни непрекъснато преговаряло с някакъв висш цензор… Абе нищо не разбрахме. Третият се впусна в реч за абсолютното и за търсенето на невъзможното… Нещо за мистичното изживяване, което можело да се изпита както в доброто, така и в злото. Тогава аз… Май не се справяме, лейтенант…

Ниманс се разсмя.

— Нали ти казах — прошепна той на Жоано. — Стой по-далеч от интелектуалците.

След това се обърна към объркания полицай:

— Продължете работата си. Към ключовите думи „зло“, „насилие“, „мъчение“ и „ритуал“ прибавете „вода“, „очи“ и „чистота“. Вижте в компютъра. Търсете главно имена на студенти, които са се интересували от тези книги или са разработвали подобни теми например за дипломна работа. Кой работи с централния компютър?

Един плещест младеж отвърна:

— Аз, господин комисар.

— Какво друго открихте във файловете на Кайоа?

— Списъци на повредените книги, на заетите и т.н. Списъци на студентите, които взимат книги от библиотеката и списък на местата им в читалнята.

— Местата им?

— Аха. В задълженията на Кайоа е влизало да ги настанява… (Лейтенантът посочи с глава стъклените прегради.) … в кабинките им, ей там. Местата са въведени в компютъра.

— Не открихте ли неговата дипломна работа?

— Открихме я. Хиляда страници за античността и… (Хвърли поглед върху листчето с бележките си.)… Олимп. Става дума за първите Олимпийски игри и за свещените ритуали, свързани с тях… Обемист труд.

— Разпечатайте го и го прочетете.

— Моля?

Ниманс иронично добави:

— По диагонала, разбира се.

Човекът изглеждаше объркан. Комисарят продължи:

— Нищо друго ли няма вътре? Видеоигри? Електронна поща?

Офицерът поклати отрицателно глава. Новината не учуди Ниманс. Той предчувстваше, че Кайоа е живял само с книгите си. Бил е съвестен библиотекар и не се е отвличал от задълженията си, освен за да напише дипломната си работа. Какво са искали да изтръгнат от подобен аскет?

Пиер Ниманс се обърна към Жоано:

— Ела с мен. Искам да ми разкажеш какво си свършил.

Двамата се отделиха на една от пътеките между рафтовете. В дъното един полицай с каскет четеше книга. При тази гледка комисарят едва се въздържа да не прихне. Лейтенантът отвори бележника си.

— Разпитах няколко от пансионерите и двамата колеги на Кайоа от библиотеката. Не са обичали много Реми, но са го уважавали.

— В какво са го упреквали?

— В нищо конкретно. Струва ми се, че нещо в него ги е притеснявало. Бил е потаен, затворен. Дори не се е опитвал да общува с другите. В известен смисъл това е било свързано с работата му. (Жоано хвърли наоколо почти уплашен поглед.) Я си представете… в тази библиотека, по цял ден дума да не обелваш…

— Разбра ли нещо за баща му?

— Знаехте ли, че и той е бил библиотекар? Да, разбрах. Същият тип човек. Мълчалив, непроницаем. Тази атмосфера на изповедалня сигурно им се е отразила.

Ниманс се облегна на книгите.

— Казаха ли ти, че е загинал в планината?

— Разбира се. Но нищо подозрително. Старецът е бил затрупан от лавина и…

— Знам. Според теб възможно ли е някой да е искал да отмъсти за нещо на бащата и на сина?

— Господин комисар, жертвата е вадела книги от склада, попълвала е фишове и е посочвала на студентите къде да седнат. За какво отмъщение може да става дума? На някой студент, на когото не са дали исканата книга?

— Добре. Алпинизмът?

Жоано отново разлисти бележника си.

— Кайоа е бил и алпинист, и изключителен турист. Миналата събота, според хората, които са го видели да потегля, по-скоро е тръгнал на екскурзия пеш. Не е носил екипировка за катерене.

— Излизал ли е в планината с някой друг?

— Никога. Дори жена му не го е придружавала. Кайоа е бил неконтактен. Почти аутист.

Ниманс каза:

— Ходих отново до реката. Открих следи от клинове в скалата. Мисля, че убиецът е използвал специална техника, за да издигне тялото.

Лицето на Жоано помръкна:

— По дяволите. И аз се качвах, но…

— Убиецът е закачил макари в нишата, после се е спуснал от другата страна като противотежест на жертвата.

— По дяволите.

В изражението на Жоано се четеше смесица от обида и възхищение. Ниманс се усмихна.

— Заслугата не е моя, а на една свидетелка — Фани Ферера. Истинска професионалистка. Поработи още в тази насока. Състави списък на утвърдените алпинисти и на всички, които имат достъп до средства за катерене.

— Но това са хиляди!

— Нека колегите ти помогнат. И Барн. Нищо не се знае. Може и да изскочи нещо. Искам да се занимаеш и с очите.

— С очите?

— Нали чу съдебния лекар? Убиецът е отстранил очите крайно внимателно. Нямам представа какво означава това. Може би някакъв фетишизъм. Може би желание за пречистване. Възможно е очите да напомнят на убиеца за сцена, видяна от жертвата. Или пък за някакъв обсебващ го поглед. Не знам. Не обичам тези психологически изгъзици. Но искам да преровиш града и да събереш цялата възможна информация, която може да има връзка с очите.

— Като например?

— Като например имало ли е в университета или в града някакви произшествия, свързани с този орган. Порови и сред полицейските протоколи от последните години. Прегледай и криминалната хроника в местните вестници. Сбивания, в които някой е бил наранен. Или, знам ли — изтезания на животни. Търси. Провери и дали в областта няма случаи на слепота, на очни заболявания…

— Наистина ли мислите, че ще мога да открия…

— Нищо не мисля. Действай.

В края на пътеката полицаят все така се взираше в книгата. Накрая я остави и изчезна. Ниманс тихо продължи:

— Искам също да знам как точно е прекарвал времето си Кайоа през последните седмици. С кого се е срещал, с кого е разговарял. Искам списък на телефонните му разговори — личните и служебните. Списък на писмата, които е получавал. Всичко. Може би Кайоа е познавал убиеца си. Може дори да е имал среща с него там горе.

— А от жена му нищо ли не научихте?

Ниманс не отговори. Жоано подзе:

— Не знам дали трябва да ви кажа… С това осакатено тяло… и този откачен убиец, който броди някъде наоколо…

— Но?

— Но, мамка му, имам чувството, че с вас научавам много неща.

Ниманс разлистваше една взета от лавицата книга: „Топография и релеф на областта Изер“. Хвърли книгата в ръцете на лейтенанта и заключи:

— Моли се да научим много неща и за убиеца.