Жан-Кристоф Гранже
Пурпурните реки (7)

7

Призори на същия ден, на двеста километра оттам в западна посока лейтенантът от полицията Карим Абдуф дочиташе труд по криминология за употребата на генните отпечатъци при разследването на изнасилвания и убийства. Тухла от шестстотин страници, която го бе държала буден през цялата нощ. Сега се взираше в цифрите на кварцовия будилник, който звънеше — 07:00.

Карим въздъхна, захвърли книгата на другия край на стаята, след това отиде в кухнята да сложи чая. Върна се в дневната — тя му беше и трапезария, и спалня — и се загледа в мрака навън през балконската врата. Залепи чело в стъклото и се опита да изчисли шансовете си да извърши генетично разследване в затънтения край, където го бяха преместили. Клоняха към нула.

Горчивина бе заседнала на гърлото на младия алжирец. И в най-престъпното си юношество бе успявал да избегне затвора. А ето че сега, когато бе станал ченге, го бяха запрели в къде-къде по-гаден затвор — смазано от скука провинциално градче. Затвор без зидове и решетки. Психологически затвор, който бавно го убиваше.

Карим се размечта. Видя се как лови серийни убийци благодарение на анализи на ДНК и на специални компютърни програми като в американските филми. Представи си, че оглавява научен екип, проучващ генетичната картография на престъпниците. След много изследвания специалистите успяват да открият нещо като пролука в хромозомната верига и установяват, че именно тя е ключът към престъпните наклонности. По едно време наистина бе ставало дума за двоен Y хромозом, присъщ на убийците, но това не се оказа вярно. В мечтата на Карим фигурираше нова „правописна грешка“, която лично той откриваше. Внезапно младият полицай потръпна.

Знаеше, че ако тази „грешка“ съществува, тя с положителност е вписана и в неговите гени.

 

 

За Карим думата „сирак“ никога не бе означавала нещо. Човек може да съжалява само за това, което е преживял, а алжирецът не бе преживявал нищо що-годе наподобяващо семеен живот. Първите му спомени бяха от кътче, покрито с линолеум, и черно-бял телевизор в дома за сираци на улица Морис Торез в Нантер, в грозния и безцветен квартал на детството му.

Карим бе изоставено дете. Или намерено. В зависимост от гледната точка. Във всеки случай не познаваше родителите си и във възпитанието, което получи по-късно, нищо не напомняше за произхода му. Не говореше добре арабски, имаше съвсем смътна представа за Исляма. Юношата бързо се бе отегчил от добрата воля и простотата на възпитателите и бе избягал от дома, за да отиде в града.

Тогава откри Нантер — безкрайна територия с широки булеварди, заводи, административни сгради, с неспокойни, зле облечени минувачи, свикнали да мислят за бъдеще, което ни най-малко нямаше да е сияйно. Но мизерията шокира само богатите. Карим не забелязваше бедността, която властваше в този град и прозираше във всичко — от най-обикновения материал до издълбаните от бръчки лица.

Напротив, запазил бе трогателни спомени от онова време. Времето, когато бъдещето още не съществува. Тринайсетте години. Първите приятели. Първите мацки. Най-парадоксалното бе, че в самотните години на юношеството Карим се научи да обича и да споделя. След детството в сиропиталището, юношеството му бе предложило втори шанс да се отвори за хората, за света. Спомняше си този период с кристална яснота. Дългите часове в бирариите с приятелите, безкрайните мечтания за някое девойче, забелязано на стълбите пред училището.

Абдуф винаги бе знаел, че Нантер е тъжен и безперспективен град. Но откри също така, че е и смъртоносен.

През една петъчна вечер в кафенето при басейна бе нахлула някаква банда и бе пребила собственика. Стара история с отказан достъп, неплатена сметка или кой знае какво. Никой не бе помръднал. Но виковете на собственика се запечатаха върху нервите на Карим. През онази вечер му обясниха всичко — имена, места, слухове. Разбра, че съществува и друг свят, за който не бе подозирал. Свят, населен с престъпни същества, които се криеха в недостъпни места. Друг път, точно преди един концерт, бе станало сбиване, което прерасна в клане. Отново работа на банди. Карим видя младежи с разбити лица, момичета с окървавени коси.

Алжирецът растеше и не можеше да познае града си. Нещо ново и различно ставаше в него. Говореха с възхищение за Виктор, камерунец, който се дрогираше на покривите на сградите. За Марсел, бандит с лице, белязано от едра шарка, с татуирана на челото бенка, многократно осъждан за побой над полицаи. За Жамел и Саид, които бяха обрали Спестовната каса. Случваше се да ги види и биваше поразен от благородството им. Те съвсем не бяха вулгарни, необразовани и груби, а елегантни, с трескав поглед, с отработени жестове.

Карим си избра лагер. Най-напред започна да краде радиокасетофони от колите, после коли и така стана финансово независим. Сближи се с чернокожия наркоман, с „братята“ обирджии и главно с Марсел — същество ужасяващо, грубо, което се друсаше от сутрин до вечер, но и притежаваше поглед върху предградието, който очароваше Карим. Марсел подстригваше късо изрусените си коси, носеше кожени фланели на голо, слушаше унгарските рапсодии на Лист и четеше Блез Сандрар. Наричаше Нантер „октопода“ и непрекъснато си подготвяше алиби за неизбежния ден на падението. Най-парадоксалното бе, че този младеж от емигрантските квартали показа на Карим, че съществува и друг живот, отвъд предградието.

И алжирецът си обеща да стигне до него. Продължи да краде, но започна да заляга в учението. Записа се и на курсове по тайландски бокс, за да се защитава от другите и от себе си, защото понякога получаваше неконтролируеми пристъпи на ярост. Съдбата му се превърна в опънато въже, върху което той се опитваше да запази равновесие. Беше на седемнайсет години. И отново самотен. Около него настъпваше тишина, когато прекосяваше фоайето на асоциацията на емигрантите или когато пиеше кафето си в гимназиалния стол. Никой не смееше да му досажда. По това време вече участваше в регионалните шампионати по тайландски бокс. Всеки знаеше, че Карим Абдуф е способен да ви счупи носа с един ритник, без да вдига ръцете си от плота на бара. Разправяха се и други истории — за разбити витрини, за продажба на наркотици, за нечувани побоища…

Повечето от слуховете не бяха верни, но осигуряваха на Карим относително спокойствие. Младият гимназист изкара матурата си с оценка „много добър“. Лично директорът го поздрави и тогава разбра, че дори този властен мъж се бои от него. Записа се във факултета по право. Все така в Нантер. По това време крадеше по две коли месечно. Беше единственият алжирец в комплекса, който никога не бе арестуван, нито обезпокояван от ченгетата. И не се друсаше с каквото и да било.

На двайсет и една години получи бакалавърска степен по право. А сега какво? Никой адвокат не би взел дори като стажант млад алжирец, висок метър и осемдесет и пет, слаб като свирка, с козя брадичка, негърски плитки и обици. По един или друг начин щеше да остане без работа и да се върне в изходното положение. По-добре да пукне. Да продължи да краде коли? Карим обичаше повече от всичко потайните нощни часове, тишината на паркингите, прилива на адреналин, когато обезвредяваше алармите на БМВ-тата. Знаеше, че никога няма да се откаже от това окултно съществуване, изпълнено с остри усещания, с рискове и тайнственост. Знаеше и друго — един ден шансът щеше да се обърне.

Тогава му дойде просветление — щеше да стане ченге. Да се движи в същата среда, но под закрилата на законите, които презираше. Карим бе научил от младите си години, че няма нито произход, нито родина, нито семейство. Че има свои собствени закони и свое собствено жизнено пространство.

След армията се записа във висшата школа за инспектори на националната полиция в Кан-Еклюз. За пръв път напускаше Нантер. Веднага показа изключителни резултати. Интелектуалните му способности бяха над средните и главно познаваше по-добре от който и да било поведението на бандите от предградията. Стана и елитен стрелец и овладя още по-добре ръкопашния бой. Младите ченгета инстинктивно го намразиха. Беше арабин. Беше горд. Умееше да се бие и се изразяваше по-добре от повечето от колегите си, които бяха влезли в полицията, за да избягат от безработицата.

Година по-късно Карим завърши стажа си в парижките районни управления. Все същата зона, все същата мизерия, но този път в Париж. Младият стажант се настани в една стаичка около улица Абес. И смътно разбра, че е спасен.

Но не беше изгорил мостовете към родния си град. Редовно се връщаше в Нантер и се осведомяваше какво става там. Разгромът бе пълен. Бяха открили Виктор на покрива на осемнайсететажен блок, свит на кълбо, със спринцовка, забита в скротума. Свръхдоза. Хасан, едрият рус кабилец, бе застрелян в главата с ловджийска пушка. „Братята“ обирджии бяха в затвора. А Марсел се бе изцяло отдал на хероина.

Карим виждаше как приятелите му затъват и с ужас очакваше последната катастрофа — спина. Болниците, които преди приютяваха съсипани работници и немощни старци, сега се напълниха с осъдени момчета с почернели венци, кожа на петна и разядени органи.

Градът му умираше.

Получи дипломата си през юни 1992 г. И поздравленията на изпитната комисия, която му вдъхваше само презрение. Но все пак трябваше да отпразнува случая. Купи шампанско и отиде във Фонтанел, комплекса на Марсел. И до днес си спомняше всяка подробност от този късен следобед. Бе позвънил на вратата. Никой. Търси го до вечерта. Напразно. В двайсет и два часа отиде в болницата в серологичното отделение, защото Марсел беше серопозитивен от две години. Нямаше го и там.

Пет дни по-късно научи, че са намерили трупа на приятеля му в едно мазе с обгорени ръце, обезобразено лице, изтръгнати нокти. Бяха го изтезавали до смърт, преди да го довършат с изстрел в гърлото. Карим не се изненада. Приятелят му търгуваше с наркотици и търговията му се бе превърнала в надбягване със смъртта. По една случайност същия ден Карим получи трицветната си лъскава карта на инспектор. И видя в това някаква поличба. Усмихна се, като се сети за убийците на Марсел. Тези мръсници не можеха да предвидят, че Марсел има приятел полицай. Нито че този полицай няма да се поколебае да ги убие в името на миналото и на дълбокото си убеждение, че мамка му, не, животът просто не може да бъде толкова гаден.

За няколко дни узна имената им. Бяха ги видели с Марсел малко преди предполагаемия момент на убийството. Тиери Калдер, Ерик Мазюро, Антонио Донато. Карим бе разочарован — наркомани и тримата. Сигурно бяха искали да научат от Марсел къде крие дрогата си. Оказа се, че Калдер и Мазюро не са били достатъчно надрусани, за да изтезават Марсел. Оставаше Донато. Рекет и насилие над деца. Сводничество с малолетни момичета. Продажба на наркотици.

Карим реши, че неговото жертвоприношение ще е достатъчно за отмъщението му.

Трябваше да действа бързо — ченгетата от Нантер, които му бяха дали тези сведения, също щяха да тръгнат по следите на кучите синове. Карим хукна по улиците. Беше родом оттук, познаваше кварталите, говореше езика на младите им обитатели. Още същия ден откри тримата наркомани. Живееха в изоставена сграда близо до магистралата, която свързваше Нантер с университета.

Карим прекоси фоайето с изкормени пощенски кутии, изтича по стълбите и през грохота на колите по магистралата долови специфичния ритъм на рапа. Усмихна се, като позна парчето. С един ритник издъни вратата и каза само: „Полиция.“ Във вените му нахлу адреналин. За пръв път си играеше на ченге, без да го е страх.

Тримата се вцепениха. Апартаментът беше пълен с боклуци, стените бяха почти разрушени, отвсякъде стърчаха тръби, върху прокъсан матрак се кипреше телевизор. Последен модел Сони, явно откраднат предишната нощ. На екрана течеше порнофилм.

Карим усети, че тялото му се раздвоява и се понася из стаята. С ъгъла на окото си видя струпани радиокасетофони от коли. Видя разкъсани пакетчета от дрога върху обърнат кашон. Видя и пушка-помпа сред кутии с патрони. Веднага разпозна Донато по снимката, която носеше в джоба си — бледо лице, светли очи, изпъкнали скули, множество белези. Все още не бе извадил оръжието си.

— Калдер, Мазюро, изчезвайте.

Двамата трепнаха, като чуха имената си. Поколебаха се, спогледаха се с разширените си зеници, после се юрнаха към вратата. Донато посегна към пушката. Карим настъпи ръката му в момента, когато сграбчваше приклада, а с другия крак го срита в лицето. Ставата на ръката изпука. Донато дрезгаво изкрещя. Карим го вдигна и го опря в стария матрак.

Извади автомата си и уви ръката си с оръжието в прозрачен найлонов плик. Донато вдигна очи.

— Какво… мамка му… какви ги вършиш?

Карим се усмихна.

— Гилзите, мой човек. Никога ли не си виждал това по телевизията? Много е важно да не се оставят гилзите.

— Но какво искаш? Ченге ли си? Сигурен ли си, че си ченге?

Карим каза:

— Марсел ме изпраща.

— Кой?

Ченгето прочете в погледа на Донато неразбиране — той явно не си спомняше за човека, когото бе изтезавал до смърт. В замаяната му памет Марсел не съществуваше, никога не беше съществувал.

— Поискай му прошка.

— К-к-какво?

Карим насочи увитото си оръжие.

— Поискай прошка от Марсел! — извика той.

Човекът, който щеше да умре, изкрещя:

— Прости ми! Прости ми, Марсел! Мамка му мръсна! Прости ми, Марсел! Аз…

Карим стреля два пъти в лицето му. Извади куршумите от матрака, прибра горещите гилзи в джоба си и излезе, без да се обръща.

Така се сбогува с Нантер, града, от който бе научил всичко.

 

 

След няколко седмици младият полицай се обади в комисариата, за да се осведоми докъде е стигнало разследването. Научи това, което вече знаеше. Донато бил убит с два куршума калибър 9, но не бяха открили нито куршумите, нито гилзите. Другите двама бяха изчезнали. Случаят бе приключен. За ченгетата. И за Карим.

Арабинът поиска да го зачислят към бригадата по проследяването и залавянето на местопрестъплението. Но му предложиха Шеста дивизия — антитерористичната бригада. Идеята беше да го внедрят сред ислямските интегристи в проблемните предградия. Ченгета араби се срещаха твърде рядко, за да не се възползват от услугите му. Той отказа. Дума да не става, че ще си играе на информатор, дори сред фанатизирани убийци. Карим искаше да навлезе в царството на нощта, да преследва убийците, да се среща с тях на собствения им терен и да преоре паралелния свят, към който сам принадлежеше. Не оцениха отказа му. След няколко месеца Карим Абдуф, възпитаник на полицейската школа в Кан-Еклюз, никому неизвестен убиец на един наркоман психопат, бе преместен в Сарзак в департамента Лот.

Лот. Област, в която влаковете не спираха. В която призрачни села изникваха след завоя като каменни цветя. Край на пещерите, където дори на туристите се предлагаха троглодити — дефилета, пропасти, скални рисунки… Този край обиждаше личността на Карим. Той беше арабин от предградията, човек на улицата и нищо не можеше да му е по-чуждо от това скапано провинциално градче.

Оттогава започна жалкото му всекидневие — скучни до смърт дни, през които изпълняваше детински задачи. Протокол на пътно произшествие, задържане на дребен крадец в търговската зона, разобличаване на някой авантаджия в туристическите обекти…

И младият арабин заживя в мечтите си. Беше се снабдил с биографиите на известни ченгета. При всяка възможност ходеше в библиотеките във Фижак и Каор и събираше материали от вестниците за разследвания, за различни произшествия, за всичко, което му напомняше истинския му занаят на полицай. Четеше също стари бестселъри, спомени на гангстери… Абонира се за професионалните списания на полицията, за специализирани издания по балистика и нови оръжейни технологии. Цяло едно море от хартия, в което Карим постепенно потъваше.

Живееше сам, спеше сам, работеше сам. В управлението, което несъмнено беше едно от най-малките във Франция, се бояха от него и го мразеха. Колегите му го наричаха Клеопатра заради плитките. Мислеха го за интегрист, защото не близваше алкохол. Приписваха му особени наклонности, защото след нощните патрули винаги отказваше задължителното отбиване у Силви.

Зазидан в самотата си, Карим броеше дните, часовете, секундите и можеше да прекара цял уикенд, без да отвори уста.

Един понеделник на вратата му се позвъни. Карим инстинктивно погледна часовника си. 7:45. Отвори.

Беше Селие, от кварталните полицаи. Карим не му предложи чай, нито дори стол. Попита:

— Какво има?

Мъжът отвори уста и измънка:

— Ами… училището. Малкото училище.

— Какво училището?

— „Жан Жорес“. Обрали са го… тази нощ.

Карим се усмихна. Бандитчетата от съседния квартал най-вероятно бяха безчинствали в първоначалното училище, колкото да се занимават с нещо.

— Има ли много щети? — попита, докато се обличаше. Униформеният полицай с неодобрение наблюдаваше дрехите, които Карим навличаше: тениска, дънки, спортно яке, после кожено яке като на боклукчия от петдесетте години.

— Там е работата, че няма. Действал е професионалист.

— Професионалист? Какво искаш да кажеш?

— Не са някакви младоци… Влезли са в училището с шперц. И са взели много предпазни мерки. Директорката е забелязала, че нещо не е наред, иначе…

Арабинът се изправи.

— Какво са откраднали?

— Тъкмо това е най-странното. Нищо не са откраднали.

— Така ли?

— Да. Влезли са в стаята и после са се чупили… Просто така…

— И защо викаш мен?

— Грозие още не е дошъл. С Дюсар помислихме, че… че ти… Трябва да видиш това, Карим…

— Добре. Да вървим.