Жан-Кристоф Гранже
Пурпурните реки (42)

42

Пред централната сграда на университета Карим забеляза полицая, който наблюдаваше входа. Явно този, който следеше Софи Кайоа. Продължи напред, заобиколи сградата и откри заден вход. Спря на стотина метра оттам и разгледа плана на университета, — който бе взел от кабинета на Ниманс. Апартаментът на семейство Кайоа бе отбелязан с номер 34.

Излезе под дъжда и се отправи към вратата. Проникна в тесен коридор и сви вдясно към стълбището. Бързо изкачи стъпалата, като се опитваше да не вдига шум.

На осмия етаж, където живееха пансионерите, цареше тишина. Карим тръгна по дългия коридор. Дори в два часа през нощта бе очаквал да чуе тук музика, радио, каквото и да е. Но не, нищо. Студентите като че ли се бяха изпокрили в дупките си, ужасени от мисълта, че убиецът може да дойде и да им извади очите. Карим продължаваше да върви, като четеше табелите по вратите. Накрая откри вратата, която търсеше. Поколеба се дали да не позвъни, после предпочете да почука.

Никакъв отговор.

Отново почука, все така тихо. Вътре не се чуваше нищо. Странно — присъствието на полицая долу пред сградата трябваше да означава, че Софи Кайоа си е у дома.

Карим извади глока си и огледа ключалката. Не беше с резе. Нахлузи гумените си ръкавици и извади инструмент, с който отвори вратата за няколко секунди.

Обиколи всички стаи на апартамента. Никой. Шестото чувство му говореше, че жената си е отишла. Безвъзвратно. Започна по-внимателен оглед. Забеляза странните образи по стените — спортистите в черно и бяло, овесени на халки или тичащи по пистите на някакъв стадион. Претърси мебелите, чекмеджетата. Нищо. Софи Кайоа не бе оставила никакъв знак, никаква подробност, която да издава, че е заминала. Но Карим усещаше, че вече няма да се върне. Въпреки това не можеше да напусне апартамента. Имаше нещо, не можеше да определи какво, което го възпираше.

Накрая откри. Силна миризма на лепило. Лепило за тапети, едва изсъхнало. Карим се зае да оглежда стените. Дали семейство Кайоа са правили ремонт малко преди трагедията? Чиста случайност? Отхвърли тази мисъл. В тази история нямаше нищо случайно, никакъв елемент, който да не принадлежи към общия кошмар.

Поколеба се, после започна да отлепва лентите на тапетите. Под третата лента прочете края на кафеникав надпис. Личеше само думата „пурпурни“. Отлепи съседната лента вляво. Появи се цялото послание.

ЩЕ СЕ ИЗКАЧА КЪМ ИЗВОРА

НА ПУРПУРНИТЕ РЕКИ

 

ЮДИТ

Почеркът бе детски, думите бяха изписани с кръв. Убийството на Реми Кайоа. „Пурпурните реки“. Юдит. Вече не ставаше дума за връзки, за отзвуци. Двата случая се бяха слели.

Внезапно Карим чу зад себе си лек шум. Обърна се инстинктивно и насочи глока си. Видя само една сянка, която изчезна зад отворената врата. Извика и се спусна след нея.

Силуетът завиваше в дъното на коридора. Шумът от забързани стъпки вече бе всял паника в обитателите на етажа, които сякаш само чакаха и най-малкия знак за опасност, за да се съживят. Студентите надничаха през открехнатите врати.

Ченгето стигна края на коридора и се спусна по стълбите. Постепенно застигаше плячката си. Мерна гърба й — носеше блестяща черна мушама. Протегна ръка и я хвана за рамото. Недостатъчно силно. Силуетът се изтръгна. Карим бе загубил няколко секунди.

Накрая стигна до огромното фоайе на партера. Бе напълно пусто и съвсем тихо. Отвън полицаят на пост не бе помръднал. Хвърли се към задната врата, от която бе влязъл. Никой.

Изруга. Излезе навън. Никой. Никакъв човек, никаква кола. Само плющенето на навеса над входа и сребристо-сивата пелена на дъжда. Отпусна оръжието си и реши да се върне в сградата — може би сянката все пак беше вътре.

Внезапно някаква приливна вълна го запрати в стената. Не осъзна веднага какво става и изпусна оръжието си. Хвърли поглед нагоре и разбра, че наквасеният от дъжда навес бе поддал и се бе откачил.

Помисли, че е станало случайно.

Но зад платното, все още висящо в двата си края, се появи черна проблясваща сянка. Черна мушама, плътно прилепнали черни панталони, планинска шапка, закриваща носа и устата, и каска на моторист. Сянката държеше с две ръце глока на Карим, насочен право към лицето му.

Полицаят отвори уста, но от нея не излезе никакъв звук.

Внезапно сянката натисна спусъка и изпразни пълнителя. Карим се сви и закри лице с ръцете си. Машинално преброи шестнайсет изстрела и чак тогава вдигна очи. Успя да види само една гола ръка да хвърля оръжието и да изчезва зад завесата на дъжда. Мургава ръка с дълбоко изрязани нокти и белези от рани.

Женска ръка.

Ченгето се взря в глока си, който още пушеше. Многобройните изстрели продължаваха да ечат в главата му. След няколко секунди полицаят, който бдеше пред главния вход, най-после се появи с оръжие в ръка.

Но Карим не чуваше нито заповедите му, нито паническите му крясъци. Сега вече знаеше две истини.

Първата: убийцата го бе оставила жив.

Втората: разполагаше с пръстовите й отпечатъци.