Жан-Кристоф Гранже
Пурпурните реки (50)

50

Вратата се отвори.

Пиер Ниманс сведе поглед. Забеляза силните мургави китки на жената. Взря се в гъстата плетка на грубия пуловер, после плъзна поглед нагоре, към яката, към шията, където косите бяха фини като едва видим ореол, като пролетна мъгла. Фани се прозя:

— Закъснявате, господин комисар.

Ниманс се опита да се усмихне.

— Не… не спяхте ли?

Младата жена поклати отрицателно глава и се отмести. Ниманс влезе в осветеното антре. Лицето на Фани промени изражението си. Бе видяла окървавеното лице на полицая.

— Какво ви се е случило? Да не сте катастрофирали?

Ниманс леко кимна. Въпреки загубата на кръв, въпреки треската, бе щастлив да се намира тук. Чисти стени, меки цветове. Бюро с компютър, накамарено с книги. Камъни и кристали върху етажерките. Струпана екипировка за алпинизъм.

Отпусна се на един стол. Навън отново валеше. Чуваше барабаненето на капките някъде върху покрива, чуваше приглушените шумове в съседните стаи. Скърцаща врата. Стъпки. Нощ в света на студентите.

Фани свали палтото на полицая и внимателно разгледа раната на слепоочието му. Явно не изпитваше никакво отвращение от съсирената кръв, от кафеникавата сгърчена плът. Дори подсвирна през зъби:

— Добре сте се наредили. Надявам се, че артерията не е засегната. Но не може да се разбере. Все още тече кръв и… Как стана?

— Катастрофирах — лаконично отговори Ниманс. — С кола.

— Ще ви заведа в болницата.

— И дума да не става. Трябва да продължа разследването.

Фани изчезна в съседната стая, откъдето се върна, натоварена с компреси, лекарства, вакуумизирни пликчета със спринцовки и серум. Отвори няколко от тях със зъби. После вкара една игла в спринцовката. Ниманс погледна ампулата.

— Какво е това?

— Обезболяващо. Ще ви успокои. Не бойте се.

Ниманс я хвана за китката.

— Чакайте.

Прочете характеристиките на лекарството. Ксилокаин. Обезболяващо, което нямаше да го приспи. Кимна и пусна ръката й.

— Не бойте се — повтори Фани. — Това ще намали и кървенето.

След няколко минути болката започна да изчезва.

— Имате ли с какво да зашиете раната? — попита полицаят.

— Не, разбира се. Трябва да отидете в болницата. Скоро раната пак ще започне да кърви.

— Стегнете я някак. Направете нещо. Трябва да продължа разследването и да запазя бистрия си ум.

Фани сви рамене, после накваси няколко компреса с някакъв аерозол. Ниманс погледна към нея. Бедрата й опъваха дънките, формите й пораждаха у него глуха възбуда дори в състоянието, в което са намираше.

Учудваха го контрастите в тази жена. Как можеше да бъде толкова поетична и заедно с това тъй конкретна? Толкова мека и толкова груба? Толкова близка и така далечна? Същото противоречие откриваше и в погледа й — агресивен блясък в очите и безкрайна нежност в очертанието на веждите. Попита я:

— Сама ли живеете тук?

Фани почистваше раната с енергични жестове. Усмихна се.

— Непоправим сте.

— Извинете ме. Недискретен ли съм?

Фани прошепна в ухото му:

— Живея сама. Нямам гадже, ако това ви интересува.

— Но… защо живеете в университета?

— Така съм по-близо да работата си.

— Вярно. Спомням си. Най-младата дипломантка във Франция. Дъщеря и внучка на изтъкнати преподаватели. Вие сте от ония деца, които…

Фани го прекъсна:

— Какви деца?

— Искам да кажа, от свръхнадарените и в учението, и в спорта…

Лицето на младата жена потъмня. В гласа й прозвуча подозрение.

— Какви ги дрънкате?

Полицаят не отговори, въпреки дивото си желание да разпита Фани за произхода й. Но пита ли се жена откъде черпи генетичната си сила, какъв е източникът на хромозомите й?

— Господин комисар, не знам защо сте дошли у дома ми във вашето състояние. Но ако имате конкретни въпроси, задайте ги.

Ниманс вече не усещаше болка, но би я предпочел пред хапливия тон на Фани. Усмихна се смутено.

— Исках да поговорим за университетския вестник, в който пишете…

— „Темпо“?

— Да.

— Е, и какво за него?

Ниманс замълча. Фани вече бинтоваше главата му.

— Питах се дали сте писали статия за нещо, станало в сутерена на университета през миналия юли…

— Какво нещо?

— Намерили са фишове на новородени в сейфа на Етиен Кайоа, бащата на Реми.

— О, тази история…

— Писали ли сте статия за нея?

— Мисля, че да, няколко реда.

— Защо не ми казахте?

— Да не би да има връзка с убийствата?

Ниманс повиши тон.

— Защо не ми казахте за тази кражба?

Фани сви рамене. Все още увиваше главата на полицая.

— Нищо не доказва, че е имало кражба. С това безредие в архивите всичко се обърква, всичко се губи, после всичко се намира отново. Толкова ли е важно?

— Вие лично видяхте ли фишовете?

— Да, ходих в архива.

— Нищо особено ли не забелязахте в тези документи?

— Какво например?

— Не знам. Не ги ли сравнихте с оригиналните досиета?

Фани отстъпи. Превръзката бе готова.

— Това бяха само хвърчащи листове, писани от сестрите. Нищо забележително.

— Колко бяха?

— Няколко стотици. Не виждам какво…

— В статията си цитирахте ли имената от фишовете, семействата?

— Написах само няколко реда, нали ви казах?

— Мога ли да видя статията?

— Не си пазя статиите.

Фани стоеше изправена, със скръстени ръце. Ниманс продължи:

— Мислите ли, че някой е ходил да види тези фишове? За да открие името си или името на родителите си?

— Не, едва ли. Сега там е заключено. Но какво значение има? Каква е връзката с вашето разследване?

Ниманс не отговори веднага. Избягвайки да гледа Фани, той зададе друг въпрос, който по-скоро приличаше на удар под кръста.

— А вие разгледахте ли тези фишове внимателно?

Мълчание. Полицаят вдигна очи. Фани не бе помръднала от мястото си, но изглеждаше много далеч. Накрая отговори:

— Вече ви казах, че да. Какво точно ви интересува?

Ниманс се поколеба, после каза:

— Искам да знам открихте ли във фишовете имената на родителите си. Или на баба ви и дядо ви.

— Не. Защо питате?

Комисарят стана, без да отговори. Сега и двамата бяха прави, като на дуел, като два противоположни полюса. Ниманс видя бинтованата си глава в едно огледало в другия край на стаята. Обърна се към младата жена и смутено прошепна:

— Благодаря. И извинявайте за въпросите.

Взе палтото си и изрече:

— Колкото и невероятно да ви се струва, мисля, че тези фишове са коствали живота на един от полицаите, който участваше в разследването. Един млад лейтенант в началото на кариерата си. Той е искал да разгледа тези документи. И мисля, че са го убили, за да му попречат.

— Това е смешно.

— Ще видим. Отивам в архива, искам да сравня фишовете с медицинските досиета.

Вече навличаше подгизналото си палто, когато младата жена го спря.

— Няма да обличате тази ужасна дреха. Почакайте. Излезе от стаята, после се върна. Носеше фланелка, пуловер, подплатено сако и непромокаем панталон.

— Няма да ви отива — уточни тя, — но поне е сухо и топло. И главно, сложете това.

С един жест нахлузи върху главата му качулка от полиестер. Изненадан, Ниманс комично завъртя очи. Двамата едновременно избухнаха в смях.

За миг съучастничеството им се възстанови. Но полицаят сериозно каза:

— Трябва да тръгвам. Да продължа работата. Да отида в архива.

Не успя да реагира. Фани го прегърна и го целуна по устните. Усети, че го облива топлина. Не знаеше дали от треската или от нежността на езичето, което се плъзгаше между устните му, горещо като жарава. Затвори очи и прошепна:

— Разследването. Трябва да го продължа.

Но раменете му вече бяха притиснати о пода.