Жан-Кристоф Гранже
Пурпурните реки (31)

31

Беше свела глава и воалът изцяло закриваше лицето й. Карим разбра, че няма да го види и внезапно получи нещо като просветление. Сестрата и момченцето може би имаха някакъв белег по лицата си, показващ родство. Може би бяха майка и син. Тази мисъл така завладя съзнанието му, че не чу първите думи на жената.

— Какво казахте? — прошепна той.

— Попитах ви какво искате.

Гласът бе плътен, но нежен.

— Сестро, аз съм от полицията. Дойдох да поговорим за Юд.

Тъмният воал дори не потрепна.

— Преди четиринайсет години — подзе Карим — в градче, наречено Сарзак, вие сте откраднали или унищожили всички снимки на едно момченце — Юд Итеро. В Каор сте подкупили един фотограф. С измама сте вземали снимките от децата. Предизвиквали сте пожари, вършили сте кражби. И всичко това, за да заличите едно детско лице. Защо?

Сестрата не помръдваше.

— Изпълнявах заповеди — изрече тя накрая.

— Заповеди? Чии?

— На майката на детето.

Карим усети, че го полазват тръпки. Знаеше, че жената казва истината. И веднага се отказа от предположението си, че тя самата е майката на момченцето.

— Слушам ви — каза той.

— Тя дойде при мен една неделна вечер през юни 82-а.

— Познавахте ли я?

— Не. Разговаряхме точно тук. Не видях лицето й. Не ми каза името си. Само ме помоли да й помогна. Имала нужда от мен за някаква специална мисия… Искаше да унищожа училищните снимки на детето й. Искаше да заличи всяка следа от лицето му.

— Защо?

— Беше луда.

— Моля ви се. Намерете друго обяснение.

— Казваше, че детето й е преследвано от дяволи.

— От дяволи?

— Така се изразяваше. Казваше, че търсят лицето му…

— Никакво друго обяснение ли не ви даде?

— Не. Казваше, че синът й е прокълнат. Че лицето му е доказателство, улика. Че тя и синът й са спечелили две години, но нещастието отново ги е застигнало, дяволите отново бродят наоколо. Думите й бяха лишени от смисъл. Луда. Беше напълно луда.

Карим поглъщаше всяка дума. Не разбираше каква е тази история с „доказателството“, но едно му беше ясно — двете години отсрочка бяха прекараните в Сарзак, в най-дълбока анонимност. Откъде всъщност идваха тези хора?

— Ако малкият Юд наистина е бил преследван, защо е поверила тази тайна мисия на монахиня, за която всички ще си спомнят?

Жената не отговори.

— Моля ви, сестро — прошепна Карим.

— Казваше, че е опитвала всичко, за да скрие детето си, но дяволите били по-силни. Казваше, че единственото, което й остава, е да прогони нечистата сила от лицето на детето.

— Какво?

— Според нея точно аз трябвало да взема снимките и да ги изгоря. И така да прогоня нечистата сила. Да освободя лицето на сина й.

— Нищо не разбирам.

— Жената беше луда, нали ви казах.

— Но защо вие? Господи, та вашият манастир е на повече от двеста километра от Сарзак!

— Беше ме търсила. Беше ме избрала.

— Какво искате да кажете?

— Не винаги съм била кармелитка. Преди да почувствам призванието, имах семейство. Наложи се да напусна съпруга си и малкия си син. Жената мислеше, че точно заради тях ще погледна благосклонно на молбата й. И беше права.

Карим настоя:

— Не ми казвате всичко. Ако сте мислели, че тази жена е луда, защо сте й се подчинили? Защо сте изминали стотици километри заради няколко снимки? Защо сте лъгали, крали, горили?

— Заради детето. Въпреки безумието на тази жена, въпреки абсурдните й приказки, аз… усещах, че детето е в опасност. И че единственият начин да му се помогне е като се изпълнят желанията на майка му. Поне за нейно успокоение.

Абдуф преглътна.

— Разкажете ми за майката. Как изглеждаше?

— Беше много висока, поне метър и осемдесет, и много силна. С широки рамене. Така и не видях лицето й, но си спомням, че косата й беше черна и къдрава. Носеше и очила с дебели рамки. Винаги облечена в черно. С някакви пуловери, памучни или вълнени…

— А бащата на Юд? Никога ли не ви е говорила за него?

— Не, никога.

— Колко пъти идва при вас?

— Четири или пет. Винаги в неделя. Сутринта. Даде ми списък с имена и адреси — на фотографа, на семействата, които биха могли да имат снимки. Прибирах снимките през седмицата. Откривах семействата и лъжех, крадях. Подкупих фотографа с парите, които тя ми даде…

— Тя взимаше ли снимките след това?

— Не. Нали ви казах? Искаше аз да ги изгоря. Когато идваше, просто зачеркваше имената от списъка. След като зачеркна всички, като че ли се поуспокои. И изчезна завинаги. А аз потънах в мрака. Избрах тъмнината, самотата. Само Божият поглед ми е поносим. Оттогава всеки ден се моля за онова момченце. Аз…

Тя млъкна, сякаш изведнъж я осени някаква скрита истина.

— Защо сте дошли? Защо разпитвате? Господи, да не би Юд…

Карим стана.

— Направили сте каквото е трябвало. Но не е свършило работа — каза той глухо. — Момченцето е починало месец по-късно. Не знам при какви обстоятелства. Не знам защо. Но жената не е била толкова луда. А снощи гробът на Юд в Сарзак беше осквернен. Сега съм почти сигурен, че това е дело на дяволите, от които се е страхувала тогава. Тази жена е изживяла истински кошмар, сестро. И кошмарът започва отново.

Сестрата изстена и сведе още повече глава. Карим продължи с по-висок глас:

— Аз съм полицай без много опит, сестро. Бях гамен, сега съм самотник. Но в известен смисъл снощните мръсници нямат късмет с мен. Защото съм дал обещание на момченцето, разбирате ли? Защото идвам от никъде и нищо и никой не може да ме спре. Защото се бия за собственото си знаме, схващате ли? За собственото си знаме!

Полицаят се наведе напред.

— Сега е моментът добре да размислите, сестро. Спомнете си нещо, каквото и да е, което да ме насочи. Трябва да тръгна по следите на майката на Юд.

Монахинята поклати отрицателно глава.

— Нищо не знам.

— Помислете! Къде бих могъл да намеря жената? Къде е отишла след Сарзак? И къде е била преди това? Дайте ми някоя подробност, нещо, което да ми позволи да продължа разследването!

Сестра Андре сподави риданията си.

— Аз… мисля, че тя идваше с него.

— С него?

— С детето.

— Вие видяхте ли го?

— Не. Оставяше го в града, близо до гарата, в един увеселителен парк. Паркът все още съществува, но никога не съм имала смелостта да отида там при панаирджиите… Може би някой от тях ще си спомни за момченцето… Това е всичко, което мога да ви кажа…

— Благодаря ви, сестро.