Жан-Кристоф Гранже
Пурпурните реки (55)

55

— Вън! Всички!

Библиотеката бе ярко осветена. Полицаите вдигнаха носове от книгите си.

— Вън! — повтори Ниманс. — Разследването тук завърши.

Полицаите смутено се спогледаха. Несъмнено бяха чули, че главният комисар Ниманс вече не ръководи разследването. Несъмнено не разбираха защо прочутото ченге се разхожда с овързана глава и папка под мишница. Но кой можеше да се опъне на Ниманс, особено когато гледаше с този поглед?

Полицаите станаха и се приготвиха да си тръгват. Един от тях се приближи до комисаря и тихо го повика. Ниманс позна набития лейтенант, който разучаваше дипломната работа на Реми Кайоа.

— Приключих с тухлата, господин комисар. Исках да ви кажа… Може би не е важно, но заключението на Кайоа е наистина изненадващо. Спомняте ли си за атлона, за човека, у когото интелектът и силата, духът и тялото се сливат в едно? Ами значи Кайоа споменава за нещо като проект, чрез който да се възпроизведе подобно единство. Но не говори за нови програми за учениците и студентите, нито за преподавателите. Намеква за…

— За генетично решение.

— И вие ли сте чели работата му? Изглежда доста откачено. Според него интелектът е биологична реалност. Той е генетично заложен и трябва да се свърже с други гени, които са носители на физическата сила, за да се възпроизведе съвършенството на античния атлон…

Ниманс вече бе наясно със същността на заговора на пурпурните реки. И не искаше да чуе описанието му от тромавия полицай. Ужасът трябваше да остане латентен, подразбиращ се, мълчалив.

— Остави ме, момче — изръмжа той.

Но полицаят не спираше:

— На последните страници Кайоа говори за селекция на ражданията, за рационализирани съюзи, за нещо като тоталитарна система… Напълно смахната работа. Като във фантастичните романи от шейсетте години…

— Разкарай се!

Набитият полицай изгледа Ниманс, поколеба се, накрая си тръгна.

Комисарят прекоси пустата зала и спря пред бюрото на Реми Кайоа, главен библиотекар на университета. Натисна няколко клавиша на компютъра, после се замисли — необходимите му сведения бяха от периода преди седемдесетте години, така че нямаше как да се намират в машината.

Трескаво затърси из чекмеджетата на бюрото регистрите със списъците, които го интересуваха. Не на книгите. Не на студентите.

Само на остъклените кабини, заемани през годините от хилядите читатели.

Колкото и абсурдно да изглеждаше, Ниманс очакваше да намери във вътрешната логика на кабините, грижливо подредени от бащата и сина Кайоа, съответствие с това, което бе открил в болницата.

Накрая откри регистрите на местата в библиотеката. Разтвори папката си и извади досиетата на новородените. Изчисли след колко години децата са станали студенти, после потърси имената им в списъка на заеманите места.

Намери ги в плана на кабинките — вписани във всяко квадратче. Не можеше и да се мечтае за по-логична, по-стройна система, по-съответстваща на конспирацията, за която подозираше. Всяко от децата от фишовете винаги бе поставяно — двайсет години по-късно, вече като студент — на едно и също място. С дни, седмици и години в една и съща кабинка, но винаги срещу един и същ студент от другия пол.

Сега Ниманс знаеше, че е прав.

С разтреперани ръце изключи компютъра. Все така седнал зад бюрото на Кайоа се свърза по клетъчния си телефон с нощния пазач на кметството в Гернон. С голяма мъка успя да го убеди да слезе в архива и да донесе от там регистъра на браковете, сключени в града.

Когато пазачът най-сетне се върна на телефона с регистъра, Ниманс започна да му диктува имената. Искаше да знае дали те принадлежат на хора, които са се оженили помежду си. В седемдесет процента от случаите бе точно така.

Ниманс прекоси двора на университета и влезе в административната сграда. Качи се на последния етаж и се отправи към кабинета на ректора. Премина през секретарската стая и свали от стените снимките на младите медалисти. Отвори вратата на ректора, без да чука.

— Какво…

Като видя комисаря, ректорът веднага се успокои.

— Надявам се, че имате нещо ново. Тук всички сме…

Полицаят постави снимките на бюрото, после извади фишовете от папката си. Луис се размърда на стола си.

— Какво наистина…

— Почакайте.

Ниманс разположи фишовете и снимките пред очите му и попита:

— Сравнете тези фишове с имената на шампионите. За същите ли семейства става дума?

— Моля?

— Мъжете и жените от тези фишове са се оженили един за друг. Мисля, че принадлежат към прословутото университетско братство. Трябва да са преподаватели, учени, интелектуалци… Погледнете имената и ми кажете дали наистина това са родителите или бабите и дядовците на поколението от гении, които печелят всички спортни състезания…

Луис сложи очилата си и сведе поглед.

— Ами да, повечето имена са ми познати…

— Потвърждавате ли, че децата на тези двойки притежават изключителни способности — и умствени, и физически?

— Но… да, точно така. Това младо поколение е направо блестящо. Повярвайте ми, те ще изпълнят обещанията си. Впрочем и в предишното поколение вече имаше такива представители. Новото ще затвърди престижа на университета и…

Ниманс прекъсна ректора и прибра фишовете и снимките в папката си. После глухо изрече:

— Радвайте се тогава. Защото тези имена наистина ще допринесат за славата на университета ви.

По лицето на ректора се бе изписал ужас. Той прошепна:

— Но какво ви е? Вие кървите…

Ниманс сведе поглед и видя черна локва върху бюрото. Раната му се бе отворила. Залитна и не успя да отговори на въпроса. След миг се свлече на колене, с лице върху бюрото.