Жан-Кристоф Гранже
Пурпурните реки (3)

3

Ниманс се отправи към скалите, където се очертаваха завоите на тясна пътека. Скоро се наложи да спре, тъй като пътят не беше достатъчно широк. Излезе от колата, мина под лентата и стигна до реката.

Тук течението й бе спряно от естествена преграда. Водата обаче не се пенеше, както очакваше Ниманс, а образуваше бистро и спокойно езерце. Като лице, от което гневът внезапно е изчезнал. По-нататък вдясно реката продължаваше да тече и очевидно прекосяваше сивкавия град долу в долината.

Ниманс рязко спря. Вляво от себе си видя сведен над водата човек. С рефлекторен жест попипа колана си и закачените на него белезници изтракаха. Човекът се обърна и му се усмихна.

— Какво правите тук? — грубо попита Ниманс.

Непознатият продължи да се усмихва, без да отговаря.

Изправи се и си избърса ръцете. Беше млад мъж с нежно лице и руси щръкнали коси. С яке от еленова кожа и панталон с щипки. Отвърна с ясен глас:

— А вие?

Тази непринуденост обезоръжи Ниманс. Той кисело заяви:

— Полиция. Не видяхте ли лентата? Надявам се да имате добра причина да не спазите забраната, защото…

— Ерик Жоано от полицията в Гренобъл. Дойдох на разузнаване. Още трима колеги ще пристигнат по-късно.

Ниманс слезе при него на тясната брегова ивица.

— Къде са дежурните? — попита.

— Освободих ги за половин час. Да закусят. (Безгрижно сви рамене.) Имам работа тук. Исках никой да не ме безпокои… комисар Ниманс.

Сивокосият полицай примигна. Младежът продължи:

— Веднага ви познах. Пиер Ниманс. Бивша слава на полицията. Бивш комисар от Бригадата за борба със сводничеството. Бивш ловец на убийци и на дилъри. Доста бивши неща, като помислиш…

— Да не би вече и нахалството да влиза в обучението?

Жоано иронично се поклони:

— Извинете, господин комисар. Опитвам се просто да придам на звездата човешки облик. Добре знаете, че сте известен, че сте „суперченге“, което захранва мечтите на всички млади инспектори. За убийството ли сте тук?

— Ти как мислиш?

Полицаят отново се поклони.

— За мен ще е чест да работя с вас.

Ниманс се взря в проблясващата повърхност на гладката вода, която изглеждаше като стъклена на утринната светлина. В дълбините се долавяше нефритено сияние.

— Кажи ми какво знаеш за случая.

Жоано посочи с глава скалите.

— Тялото е било заклещено там горе.

— Там горе? — повтори Ниманс, докато оглеждаше острия, агресивен релеф на канарите.

— Да. На петнайсет метра височина. Убиецът е натикал тялото в една от пукнатините. Поставил го е в странна поза.

— Каква?

Жоано сви краката си и обхвана колене с ръце.

— Поза на зародиш.

— Доста необичайно.

— Всичко е необичайно в този случай.

— Чух за рани, за изгаряния — подзе Ниманс.

— Още не съм видял тялото. Но разбрах, че наистина има много следи от мъчения.

— Смъртта вследствие на мъченията ли е?

— Засега не се знае. И по гърлото има дълбоки резки. Следи от душене.

Ниманс отново се загледа в езерцето. Силуетът му съвсем отчетливо се отразяваше във водата — ниско подстриганата глава и синьото палто.

— А тук? Откри ли нещо?

— Не. От цял час търся някаква улика. Нищо. Според мен жертвата не е убита тук. Убиецът я е пренесъл горе.

— Ходи ли дотам?

— Да. Нищо особено. Убиецът явно се е изкачил на скалите от другата страна и е спуснал тялото с въже. След това е слязъл с друго въже и е натикал жертвата в процепа между скалите. Едва ли е било лесно да й придаде тази театрална поза. Не разбирам защо го е направил.

Ниманс гледаше към заострените напукани канари. Оттук не можеше да прецени точно разстоянието, но му се струваше, че нишата с тялото е точно на средата между земята и върха на скалите. Обърна се рязко.

— Да тръгваме.

— Къде?

— В болницата. Искам да видя трупа.

 

 

Човекът беше гол, завит до раменете, поставен легнал на една страна върху лъскавата маса. Свит, с прибрани рамене, превита глава, двата юмрука под брадичката, лактите — между коленете. Белезникавият цвят на кожата, сгърчените мускули, многобройните рани придаваха на трупа непоносима реалност. По врата имаше дълги разкъсвания, сякаш убиецът се бе опитал да одере кожата на жертвата си. Под слепоочията се виждаше мрежа от изпъкнали вени.

Ниманс вдигна поглед към другите мъже в моргата. Тук бе съдебният следовател Бернар Терпант — източен силует и къс мустак, капитан Роже Барн — колосален като товарен кораб, шеф на жандармерийската бригада в Гернон, и капитан Рьоне Вермон — изпратен от изследователската секция на жандармерията, дребен опърпан човечец с лице на червени петна и очи като свредели. Жоано стоеше встрани от останалите и си придаваше вид на усърден стажант.

— Знаем ли кой е? — попита Ниманс.

Барн вдървено пристъпи напред и се прокашля.

— Жертвата се нарича Реми Кайоа, господин комисар. На двайсет и пет години. От три години главен библиотекар в университета в Гернон. Тялото ме е разпознато от съпругата му Софи Кайоа тази сутрин.

— Тя ли съобщи за изчезването му?

— Да, вчера, късно следобед. Съпругът й тръгнал предишния ден на екскурзия в планината към връх Мюре. Сам, както всяка събота. Случвало му се да преспива в някоя от хижите. Затова не се разтревожила. До вчера следобед…

Барн замълча. Ниманс бе дръпнал платното и разглеждаше гърдите на трупа.

Вик на ужас замря в гърлата на присъстващите. Коремът и гръдният кош бяха покрити с черни рани с различна форма и релеф. Порезни рани с виолетови ръбове, следи от изгаряния във всички цветове на дъгата. Имаше и разкъсана кожа около китките и в горната част на ръцете, сякаш човекът е бил завързан с тел.

— Кой откри тялото?

— Една млада жена…

Барн хвърли поглед на книжата си и продължи:

— Фани Ферера. Преподавател в университета.

— Как го е открила?

Барн отново си прочисти гърлото.

— Занимава се със спорт. Със спускане по бързеите… С дъска, неопренов костюм и плавници. Това е много опасен спорт и…

— Та как го е открила?

— Завършила спускането зад естествения бараж на реката, точно под скалите. Качила се на брега и забелязала тялото.

— Тя ли ви каза това?

Барн неуверено се огледа.

— Ами да, аз…

Комисарят откри напълно тялото и обиколи белезникавото свито същество, чийто череп, покрит с много къси коси, стърчеше като каменна стрела.

Пое смъртния акт, който му подаваше Барн, и бързо прочете напечатаните редове. Документът беше изготвен лично от директора на болницата. Лекарят не се произнасяше за часа на смъртта. Задоволяваше се да опише видимите рани. Заключението му беше: смърт чрез удушаване. За да се научи повече, тялото трябваше да се разгъне и да се аутопсира.

— Кога ще дойде съдебният лекар?

— Всеки момент го очакваме.

Комисарят се приближи до жертвата. Наведе се, взря се в чертите на младежа. Лицето бе по-скоро красиво, със затворени очи и без никаква следа от удар или изтезание.

— Някой пипал ли е лицето?

— Никой, господин комисар.

— Със затворени очи ли беше?

Барн кимна. С палец и показалец Ниманс леко разтвори клепачите на жертвата. Тогава се случи невъзможното. От дясното око бавно се стече голяма и бистра сълза. Комисарят стреснато се отдръпна — трупът плачеше.

Погледна другите мъже. Никой не бе забелязал тази поразителна подробност. Запази самообладание и повтори жеста си отново, без останалите да му обърнат внимание. Онова, което видя, му доказа, че не е луд и че това убийство несъмнено беше случаят, от който всяко ченге се страхува или на който се надява да попадне през кариерата си, според човека. Изправи се и с рязък жест зави тялото. После се обърна към следователя:

— Разкажете как се води разследването.

Бернар Терпант се изпъна.

— Господа, разбирате, че този случай ще е труден и… необичаен. Затова с прокурора решихме да поискаме помощта на съдебната полиция в Гренобъл и на националната жандармерия. Повиках и главния комисар Пиер Ниманс. Сигурно сте чували името му. Понастоящем комисарят работи в ръководството на Бригадата за борба със сводничеството в Париж. Засега не знаем нищо за мотивите за престъплението, но най-вероятно става дума за сексуално убийство. Извършено от маниак. Опитът на господин Ниманс ще ни бъде от голяма полза. Затова ви предлагам комисарят да оглави операциите…

Барн кимна, Вермон също, но не толкова охотно. Колкото до Жоано, той отвърна:

— За мен няма проблеми. Но колегите ми от съдебната полиция ще пристигнат скоро и…

— Ще им обясня — прекъсна го Терпант и се обърна към Ниманс. — Господин комисар, слушаме ви.

Патосът на сцената притесняваше Ниманс, който нямаше търпение да започне разследването, да излезе навън и главно да бъде сам.

— С колко души разполагате, капитане? — попита той.

— С осем. Не, извинете, с девет.

— Свикнали ли са да разпитват свидетели, да събират улики, да правят проверки по пътищата?

— Ами… Точно тези неща не са сред…

— А вие, капитан Вермон, колко души имате?

Гласът на жандарма прокънтя като оръдеен изстрел:

— Двайсет. Опитни мъже. Те ще претърсят терена около мястото, където е бил открит трупът, и…

— Отлично. Нека също разпитат хората, които живеят близо до пътищата към реката, да обиколят бензиностанциите, гарите, къщите в съседство с автобусните спирки… Вижте в кои хижи е преспивал младият Кайоа и ги претърсете. Може би жертвата е била нападната в някоя от тях.

После Ниманс се обърна към Барн.

— Капитане, изпратете запитвания до всички жандармерии в областта. До обяд искам да имам списъка на местните скитници. Проверете кой е излязъл наскоро от затвора в радиус от триста километра. Осведомете се за кражбите на коли и на всякакво друго имущество. Разпитайте персонала на хотелите и ресторантите. Изпратете им въпросници по факса. Нека отбележат и най-малкия по-особен факт, и най-дребния подозрителен клиент, и най-малкия знак. Нужен ми е и списък на произшествията в Гернон през последните двайсет и повече години, които някак може да са свързани с нашия случай.

Барн записваше всяко изискване в бележника си. Ниманс се обърна към Жоано:

— Свържи се с Вътрешното разузнаване. Нека ти дадат списък на сектите, влъхвите и всички откачалки в областта.

Жоано кимна. Терпант също кимаше снизходително, сякаш му взимаха думите от устата.

— Имате с какво да се занимавате, докато чакаме резултатите от аутопсията — заключи Ниманс. — Излишно е да ви предупреждавам, че трябва да пазите пълно мълчание по случая. Нито дума на местната преса. Нито дума никому.

 

 

Пред площадката на Областната университетска болница мъжете се разделиха и забързаха под утринния дъждец. В сянката на високата сграда, която сякаш бе строена поне преди два века, те се качиха в колите си, навели глави, превили рамене, без да разменят дума, нито поглед.

Ловът започваше.