Жан-Кристоф Гранже
Пурпурните реки (21)

21

В Сарзак имаше три черкви. Едната беше в ремонт, в другата се подвизаваше стар, едва кретащ свещеник, в третата служеше младо кюре, за което се носеха най-странни слухове. Разправяха, че тайно пиянствал заедно с майка си, скрит в свещеническия си дом. Лейтенантът, който ненавиждаше всички жители на Сарзак и още повече страстта им към клюките, трябваше да признае, че този път имаха право — самият той бе ходил да разтървава майката и сина, вкопчени в апокалиптична битка.

Карим избра тъкмо този свещеник, за да получи нужната информация.

Кюрето живееше в безлична едноетажна къща до модерната черква с асиметрични витражи. На малка табела бе изписано: „Моята енория“. Пред прага растяха тръни и коприва. Карим позвъни. Минаха минути. Отвътре се чуваха приглушени викове. Полицаят изруга — не беше сега моментът.

Накрая му отвориха.

В средата на следобеда свещеникът вече вонеше на алкохол, физиономията му на изпосталяло теле бе обрамчена с неподдържана брада и чорлави коси, сякаш посипани с пепел. Очите му бяха с цвят на никотин.

— Какво желаете, сине мой?

Гласът бе дрезгав, но твърд.

— Карим Абдуф, лейтенант от полицията. Познаваме се.

Човекът оправи сивкавата си яка.

— А, май да… Съседите ли ви извикаха?

Карим се усмихна.

— Не, Имам нужда от помощта ви. За едно разследване.

— Така ли? Ами добре. Влезте.

Ченгето влезе в къщата и веднага усети, че подметките му залепват. Сведе поглед — по линолеума се точеха лъскави следи.

— Майка ми — прошепна свещеникът. — Вече за нищо не я бива. Всичко цапа с конфитюрите си. Откачена работа, само това яде.

През отворената врата полицаят видя нещо като дневна с разпръснати безвкусни възглавници и купчина градинарски инструменти на пода. В друго помещение отсреща се виждаше маса с пластмасово покритие, отрупана с мръсни чинии, и неоправено легло.

Свещеникът го поведе към дневната, като леко залиташе. Карим каза:

— Пийнете една чашка. Ще спечелим време.

Кюрето го изгледа враждебно.

— Я се погледнете, синко. Целият треперите.

Карим преглътна. Все още бе в състояние на шок. След сеанса при фотографа не бе успял да размисли, да разгледа нещата отстрани. Усещаше само, че главата му бучи. Машинално обърса лице с ръкава на якето си като сополив хлапак.

Свещеникът си сипа чаша алкохол.

— Искате ли? — попита с неприятна усмивка.

— Не пия.

Човекът в черно отпи една глътка. Кръвта нахлу в мършавото му лице. Трескавите му очи заблестяха още по-силно. Засмя се подигравателно.

— Исляма, а?

— Не. Предпочитам да ми е бистра главата. Заради работата. Това е.

Свещеникът вдигна чашата си.

— За работата ви.

Карим забеляза в коридора майката — прегърбена старица, която притискаше до гърдите си буркан с конфитюр. Припомни си отворената гробница, скинарите, монахинята, която купуваше училищни фотографии. Сега и тези два призрака. Бе отворил кутията на Пандора, която не спираше да бълва кошмари.

Свещеникът улови погледа му.

— Не й обръщайте внимание, сине мой. Слушам ви.

Карим кротко изрече:

— Само ще ви помоля да не ме наричате „сине мой“.

— Прав сте — изсмя се човекът. — Професионална деформация. Какво разследване водите?

Карим с облекчение разбра, че кюрето още не знаеше за оскверняването на гробницата. Значи Крозие бе успял да предотврати изтичането на информация.

— Съжалявам, но не мога да ви кажа. Знайте само, че търся един манастир. Някъде в околностите на Сарзак и Каор. Или на друго място в областта. Надявам се да ми помогнете да го открия.

Човекът си сипа втора чаша.

— Има ги доста по тия места.

— Колко?

— Само в окръга поне десетина.

Карим бързо пресметна. Да обиколи манастирите в цялата област щеше да му отнеме поне един ден. А вече минаваше четири следобед. Разполагаше с два часа.

Свещеникът бе станал и ровеше в един шкаф. „А, ето.“ Разлисти нещо като указател. В стаята влезе майката и заситни към бутилката. Наля си, без да погледне Карим. Виждаше само сина си. Свещеникът каза:

— Остави ни, мамо.

Жената не отвърна. Държеше чашата с двете си ръце. Внезапно се взря в Карим и попита с писклив глас:

— Кой сте вие?

— Остави ни — повтори свещеникът и се обърна към Карим. — Ето. Отбелязал съм страниците на десетте манастира, запишете си селата, в които се намират. Но са доста отдалечени един от друг.

Карим извади бележника си и грижливо отбеляза адресите.

— Кой сте вие? — настоя майката.

— Върви си в стаята, мамо! — извика свещеникът, после се приближи до Карим. — Какво точно търсите? Може би ще мога да ви помогна…

— Търся една монахиня. Монахиня, която се интересува от фотографии.

— Какви фотографии?

Беше само за миг, но на Карим му се стори, че долавя някакъв проблясък в погледа на свещеника.

— Чувал ли сте за подобна история?

Човекът се почеса по главата.

— Ами… не.

Карим попита:

— На колко сте години?

— Аз ли? На двайсет и пет.

Майката си наля още една чаша и наостри уши.

— В Сарзак ли сте роден?

— Да.

— И сте учили тук?

— Да, до гимназията. После влязох в…

— В кое училище? „Жан Жорес“?

— Да, но…

Карим внезапно направи връзката.

— Тя е идвала тук.

— Какво?

— Монахинята, която търся. Идвала е, за да купи от вас училищните снимки. Господи. Отмъкнала е всички снимки, които хората са пазели по домовете си. В един клас ли бяхте с Юд Итеро? Говори ли ви нещо това име?

Свещеникът бе пребледнял.

— Не разбирам за какво говорите.

— Добре. Започвам отначало. Ако сте се учили нормално, трябва да сте били в трети клас през 1982 г., нали?

— Но това е преди петнайсет години!

— И във втори през 81-а.

— Да… така излиза.

— Следователно сте били в една паралелка с момче на име Итеро. Юд Итеро. Името не е обикновено. Размислете. Много е важно.

— Не, наистина, аз…

Карим направи крачка напред.

— Но си спомняте за монахиня, която е търсела училищни снимки, нали?

— Ами…

Майката не пропускаше нито дума.

— Ах ти, мизернико! Вярно ли е това, което разправя арабинът?

Тя се обърна и заподскача към вратата. Карим се възползва от това, стисна свещеника за раменете и му прошепна на ухото:

— Разкажете ми. Хайде, обяснете ми!

Свещеникът се отпусна върху канапето.

— Така и не разбрах какво стана онази вечер…

Карим коленичи до него. Свещеникът глухо продължи.

— Тя дойде… през една лятна вечер.

— През юли 82-а?

Човекът кимна.

— Почука на вратата… Беше ужасно горещо… ужасяващо… Не знам защо, но бях сам. Отворих й. Господи! Представяте ли си? Бях само на десет години и тази монахиня се появи в полумрака с черно-белия си воал…

— Какво ви каза?

— Първо ме заразпитва за училището, какви са ми бележките, кои предмети предпочитам. Говореше много кротко… След това поиска да види съучениците ми. Показах й снимката на класа… Онази, на която бяхме всички… Бях много горд да й представя приятелите си, разбирате ли? Тогава разбрах, че търси нещо. Дълго разглежда снимката и попита дали може да я вземе… За спомен, така каза…

— Поиска ли ви други снимки?

— Снимката на класа от предишната година.

Карим бе сигурен — можеше да разпита всички родители на учениците от двата класа и нито един нямаше вече да притежава снимките. Но защо са й на една монахиня?

Майката отново се появи на вратата. Притискаше до гърдите си кутия за обувки.

— Малък подлец. Дал си снимките. Училищните ти снимки. Когато беше толкова сладък, толкова послушен…

— Стига, мамо! Вече чувствах у себе си призванието, разбирате ли? Бях като хипнотизиран от тази висока жена…

— Висока? Висока ли беше?

— Не знам. Бях на десет години. Но все още я виждам, с черната й пелерина… Говореше с толкова благ глас… Искаше снимките и аз й ги дадох, без да се колебая. Благослови ме и изчезна. Стори ми се, че това е знак свише. Аз…

— Каза ли ви защо са й снимките?

— Не.

— Спомена ли нещо за Юд?

— Не.

— Даде ли ви пари?

— Не! Поиска ми двете снимки и толкова. Господи! Мислех, че това посещение е знак свише!

Свещеникът се разрида.

— Още не знаех, че съм само едно нищожество. Че ще стана алкохолик. Бездарник, неудачник… Син на тази… Как да пръскаш светлина, когато си потънал в мрака? Как? Как?

Майка му изпусна кутията, по пода се разпиляха снимки. Хвърли се върху него и го заудря по гърба, по раменете.

— Мръсник, мръсник, мръсник!

Карим ужасено отстъпи. Разбра, че трябва да си тръгва, ако не иска и сам да превърти. Но още не разполагаше с всички отговори. Отблъсна жената и се наведе над свещеника.

— След няколко мига си тръгвам. Всичко ще свърши. Още веднъж — видяхте монахинята, нали?

Човекът кимна, разтърсван от ридания.

— Как се казва?

— Сестра Андре.

— От кой манастир?

— „Сен Жан дьо ла Кроа“. Кармелитките.

— Къде е това?

— Между… между Сет и нос Агд, до морето. От време на време я посещавам, когато ме обземат съмнения. Разбирате ли? Тя ми помага… Аз…

Ченгето вече тичаше към колата си.