Жан-Кристоф Гранже
Пурпурните реки (32)

32

Увеселителният парк бе разположен край железопътната линия на изхода на малкия пуст град. Нямаше зяпачи, никакъв посетител не идваше тук в понеделник вечер.

Карим влезе вътре. Едно голямо колело бавно се въртеше. По спиците му бяха накачени лампички, половината от които не светеха. Под плющящите на вятъра сенници се виждаха томболи, стрелбища… Потискаща картина.

Абдуф неубедено започна да разпитва панаирджиите. Спомена името на детето — Юд Итеро, датата — юли 82-а. Понякога изобщо не получаваше отговор, или само някакво отрицателно ръмжене. Други недоволно питаха: „Преди четиринайсет години? Още нещо да искате?“ Карим се почувства обезсърчен. Кой би могъл да си спомни? Колко ли пъти е идвал Юд тук? Три, четири, най-много пет?

Въпреки това съвестно обиколи целия парк. Вече се готвеше да тръгва, когато забеляза малък цирк. Отправи се натам — не беше истински цирк, по-скоро палатка, в която се изпълняваха някои циркови номера.

Влезе вътре и застина пред ослепителната гледка — пламъци, глух пукот, мирис на бензин. Бяха гълтачи на огън, които се придвижваха в кръг, изпълнявайки странен балет. Глътка бензин. Пламъци. Нова глътка. Нови пламъци.

Карим седна на една от дървените пейки и се взря в начинаещите дракони. Усещаше, че трябва да остане тук, да разпита тези мъже. Не знаеше защо. Накрая един от тях благоволи да го забележи.

— От нашите ли си? — попита.

— От вашите?

— Аха. Панаирджия ли си? Работа ли търсиш?

— Не. Ченге съм.

— Ченге значи. Не приличаш на такъв.

— Зависи от представата ти за ченге.

— Какво искаш?

Карим не отговори. Обгърна с поглед платнения купол, манежа, после си каза, че през 82-а този млад мъж трябва да е бил на петнайсетина години. Попита:

— Преди четиринайсет години беше ли вече тук?

— Ами да. Циркът е на моя старец.

Карим бързо произнесе:

— Търся едно момченце, което може би е идвало тук по онова време. През юли 82-а. Няколко недели подред. Търся хора, които да си спомнят за него.

Гълтачът на огън се вгледа недоверчиво в очите на Карим.

— Сериозно ли говориш, човече?

— Нямам ли такъв вид?

— Как се е казвало момчето ти?

— Юд. Юд Итеро.

— И си въобразяваш, че някой ще си спомни за хлапе, което може би е минало оттук преди четиринайсет години?

Карим се изправи.

— Добре. Остави.

Младият човек внезапно го хвана за якето.

— Юд идва тук няколко пъти. Гледаше ни, докато репетирахме. Беше като хипнотизиран.

— Какво?

— Човече, беше ужасно горещо лято. С Юд бяхме почти на една възраст. Играехме заедно. Научих го да гълта огън. Детски истории.

— И ти си спомняш за него сега, след четиринайсет години?

— Нали на това се надяваше?

Ченгето повиши тон:

— Питам те как така си спомняш.

— Спомням си, защото у Юд имаше нещо по-особено.

Карим потръпна.

— На лицето ли? Нещо по-особено на лицето?

— Не, не на лицето. (Младежът се разсмя.) Човече, Юд беше момиче.