Жан-Кристоф Гранже
Пурпурните реки (19)

19

Доктор Стефан Масе представляваше осъвременена и елегантна версия на селски лекар. Благодушно изражение, дълги бледи ръце, скъп костюм — съвършен образец на интелигентен и фин лекар, способен да прояви разбиране при всички обстоятелства. Карим го намрази от пръв поглед. Не харесваше подобни подчертано приветливи маниери.

Седна на ръба на едно кресло, без да сваля коженото си яке. Между двамата се простираше обширно лакирано бюро. Няколко леко претенциозни дреболии, компютър, лекарствен справочник. Кабинетът беше мебелиран пестеливо и правеше добро впечатление.

— Разказвайте, докторе — нареди Карим без предисловие.

— Бихте могли да ми кажете защо…

— Не. (Карим смекчи грубия си отговор с усмивка.) Съжалявам. Но не мога.

Лекарят барабанеше с пръсти по бюрото си. После се изправи. Очевидно този арабин с шарена шапка го изненадваше. По време на разговора по телефона не бе очаквал това.

— Беше през юни 82-а. Повикване като всяко друго. За малко момче… с висока температура. Това ми беше първото посещение при болен. Тогава бях на двайсет и осем години.

— Затова ли си го спомняте?

Лекарят се усмихна. С широка като хамак усмивка, която още повече раздразни Карим.

— Не. Ще разберете… Когато отидох на адреса, се оказа, че е малка къщичка в камениста равнина на петнайсет километра оттук… Пазя адреса. Ще ви го дам.

Лейтенантът мълчаливо кимна.

— С други думи къщата беше напълно изолирана. Беше ужасно горещо. Когато жената ми отвори, веднага ми се стори, че има нещо странно. Сякаш не беше на мястото си в тази селска обстановка…

— Защо?

— Не знам. В главното помещение имаше пиано и…

— Не могат ли и селяните да обичат музика?

— Не съм казал това…

Лекарят замълча.

— Май не съм ви симпатичен.

Карим вдигна поглед.

— Има ли значение?

Лекарят кимна все така приветливо. Усмивката не слизаше от лицето му, но сега в очите му имаше страх. Бе забелязал четвъртитата дръжка на глока. И може би следите от засъхнала кръв по кожения ръкав на Карим.

— Влязох в стаята на детето и нещата станаха наистина прекалено странни.

— Защо?

Лекарят сви рамене.

— Стаята беше празна. Нито една играчка, нито една рисунка, нищо.

— Как изглеждаше детето?

— Не знам.

— Не знаете?

— Не. Точно това бе най-поразителното. Жената ме прие в пълна тъмнина. Всички капаци бяха затворени. В къщата нямаше никаква светлина. Дори върху мебелите бяха опънати тъмни покривки. Беше… много мистериозно.

— Какво ви каза тя?

— Че детето й е болно. И че светлината го дразни.

— Успяхте ли да го преслушате?

— Да. На тъмно.

— Какво му беше?

— Обикновена ангина. Впрочем, спомням си…

Лекарят се наведе и постави показалец на устните си — сух, авторитетен жест, явно предназначен да впечатлява пациентите. Но Карим не се впечатли.

— Точно в този миг разбрах… Когато извадих фенерче, за да осветя гърлото на момченцето, жената ме хвана за ръката… Жестът беше толкова груб… Не искаше да видя лицето на детето.

Карим размисли. Отново се сети за празната рамка върху надгробната плоча. За кражбата на снимките.

— Какво имате предвид, като казвате груб?

— Трябваше по-скоро да кажа силен. Жената беше… неестествено силна. Впрочем тя бе висока повече от метър и осемдесет. Истински великан.

— Нейното лице видяхте ли?

— Не. Всичко ставаше в пълна тъмнина.

— После?

— Написах рецепта и си тръгнах.

— Как се държеше жената? Искам да кажа с детето си?

— Изглеждаше едновременно внимателна и разсеяна… Сега, като си помисля, нищо не беше както трябва в това посещение…

— Посетихте ли ги втори път?

Лекарят погледна Карим. От лицето му бе изчезнала всяка жизнерадост. И полицаят внезапно разбра защо Масе така добре си спомня за това посещение. Два месеца по-късно малкият Юд е бил мъртъв. И лекарят сигурно знаеше това.

— После дойде лятната ваканция. Посетих къщата отново през септември. Семейството вече го нямаше. От един съсед разбрах, че са заминали.

— Заминали? Никой ли не ви каза, че детето е мъртво?

Лекарят поклати глава.

— Не. Съседите не знаеха нищо. За смъртта научих по-късно, случайно.

— Как?

— Когато ходих на едно погребение на гробището в Сарзак.

— На друг ваш пациент?

— Ставате неприятен, инспекторе, аз…

Карим се изправи. Лекарят отстъпи.

— Оттогава насам — каза ченгето — все се питате дали през онзи ден не сте пропуснали нещо, симптомите на някое по-сериозно заболяване. Оттогава насам живеете с несъзнателно угризение. Сигурно сте провели собствено разследване. Знаете ли как е починало детето?

— Не. Вярно е, че… проведох своето разследване, но нищо не открих. Свързах се с колеги, с болниците… Нищо. Тази история не ми излизаше от ума, разбирате ли?

— И други работи няма да ви излизат от ума.

— Какво?

Лекарят бе станал блед като компрес.

— Ще узнаете.

— Но, Господи, какво съм ви направил?

— Нищо. Просто като дете крадях колите на такива като вас…

— Ама откъде се взехте? Кой сте? Вие… Не ми показахте никакъв документ…

Карим се усмихна криво.

— Спокойно, шегувам се.

Излезе в коридора. Чакалнята бе препълнена с пациенти. Лекарят го настигна.

— Почакайте. Има ли нещо, което знаете, а аз не знам? Искам да кажа… за смъртта…

— За съжаление не.

— Какво става? Защо е това разследване след толкова години?

— Влизали са в гробницата на детето миналата нощ. И са обрали училището му.

— Кой… кой е направил това според вас?

Лейтенантът заяви:

— Не знам. Но едно е сигурно: снощните закононарушения са дърветата, които крият гората.