Жан-Кристоф Гранже
Пурпурните реки (47)

47

В три часа сутринта Ниманс пристигна пред Института на слепите. Вътре беше тъмно. Комисарят позвъни. Един сънен пазач отвори вратата и изслуша обясненията му. После го въведе в голямо фоайе и отиде да събуди директора.

Полицаят зачака. Помещението бе осветено само от една лампа. Четири бели стени, гол под, също бял. В дъното — двойна стълба със светъл дървен парапет.

Направи две-три крачки. Забеляза нещо любопитно — няколко триножника, върху които бяха поставени загадъчни рисунки — приличаха на математически уравнения на фона на призрачни лица. Учудващо беше да види рисунки в заведение за слепи деца.

Полицаят изпитваше дълбоко облекчение. Откакто бе тук, не бе чул нито лай, нито ръмжене. Възможно ли е да няма кучета в център за слепи?

Внезапно чу стъпки, които отекваха по мрамора. Разбра защо помещението бе толкова голо. Хората, които обитаваха това място, използваха звука като ориентир. Обърна се и видя едър мъж с бяла брада. Имаше вид на патриарх със зачервени бузи и замъглени от съня очи. Носеше пуловер в пясъчен цвят. Полицаят изпита положително чувство към човека — интуитивно усещаше, че може да му има доверие.

— Аз съм доктор Шампела, директор на Института — заяви човекът. — Какво ви води насам в подобен час?

Ниманс показа картата си.

— Главен комисар Пиер Ниманс. Водят ме убийствата в Гернон.

— Пак ли?

— Да, пак. Искам само да ви задам няколко въпроса за първото посещение, на лейтенант Ерик Жоано. Мисля, че вие сте му дали изключително важна информация.

— Боже мой… Аз само отговорих на въпросите му.

— Вашите отговори са го завели у Едмон Шернсе.

— Да, разбира се. И какво от това?

— И двамата са мъртви.

— Мъртви ли? Как така? Не е възможно…

— Съжалявам, но нямам време да ви обяснявам. Просто ми повторете разговора ви. Може би, без да подозирате, знаете нещо важно за случая.

— Май трябва да се разсъня. Искате ли кафе?

Ниманс кимна. Тръгна след патриарха по коридор с високи прозорци. По стените бяха окачени други рисунки. Този път пейзажи. Планини с хаотични контури. Начертани с пастелни бои реки. Гигантски животни.

— Мислех, че във вашия институт има само слепи деца.

— Не само. Лекуваме всякакви очни заболявания.

— Например?

— Ретинит. Цветна слепота.

Човекът посочи с могъщия си пръст една от рисунките.

— Тези рисунки са доста особени. Нашите деца не виждат реалността като вас и мен, нито дори собствените си рисунки. Истината — тяхната истина — не е нито в истинския пейзаж, нито в рисунките. Тя е в съзнанието им. Само те знаят какво са искали да изразят. Смущаващо, нали?

Ниманс не можеше да откъсне поглед от рисунките. Човекът приятелски го потупа по рамото.

— Елате. Кафето ще ви дойде добре. Не изглеждате във форма.

Влязоха в обширна кухня. Всички мебели и съдове бяха от неръждаема стомана.

Директорът наля кафе в две чаши от блестяща кафеварка, покрита със стъклен глобус, който поддържаше кафето топло.

Шампела каза:

— Направо не мога да повярвам, че двамата са мъртви. Как е станало?

Пиер Ниманс не отговори.

— Какво ви каза Жоано?

— Питаше ме какви болести лекуваме тук. Обясних му, че най-често става дума за наследствени заболявания и че повечето от пациентите ми са от Гернон.

— Зададе ли ви и по-конкретни въпроси?

— Да. Попита ме как могат да се прихванат тези болести. Обясних му накратко действието на рецесивните гени.

— Слушам ви.

Директорът въздъхна, после започна:

— Просто е. Някои гени са носители на болести. Това са болни гени, нещо като правописни грешки в системата, каквито има у всички нас, но които за щастие не са достатъчни, за да ни разболеят. Обаче когато и у двамата родители има такива гени, нещата се усложняват. Гените се сливат и предават болестта. Затова казват, че кръвните бракове развалят кръвта. Това просто означава, че родители, които са близки роднини със сходна кръв, имат по-големи шансове да предадат на децата си болест, която и у двамата е в латентно състояние.

— Свързани ли са наследствените болести в Гернон с бракове между близки роднини?

— Без никакво съмнение. Много от децата, лекували се в моя институт, идват от този град. Главно от семейства на преподаватели и учени от университета, която са една много отбрана и изолирана общност.

— Може ли по-точно?

Шампела скръсти ръце.

— Има една много стара традиция в университета в Гернон. Факултетът е бил основан през XVIII век, струва ми се. Някога е бил разположен в сградата на болницата. От близо три века преподавателите и учените живеят заедно и се женят помежду си. Така са се създали поколения от много надарени, но вече генетически изтощени интелектуалци. Гернон поначало е усамотен град. А университетът още повече. Нещо като изолация в изолацията, разбирате ли? Истински микрокосмос.

— И тази изолираност обяснява наследствените болести?

— Мисля, че да.

— Какво друго казахте на Жоано?

— Споменах му и за една странна подробност.

— Разкажете ми.

— От около едно поколение насам в тези семейства с обедняла кръв се раждат много различни деца. Блестящи интелекти, но и необяснимо здрави физически. Повечето от тях печелят спортните турнири и с лекота постигат високи резултати във всички дисциплини.

Ниманс си спомни за портретите в стаята на секретарката на ректора. Както и за снимките от Олимпиадата в Берлин. И за носталгията по Олимпия в дипломната работа на Кайоа.

— Всички тези деца би трябвало по-скоро да са болни, така ли?

— Не обезателно, но все пак би трябвало да показват някакви симптоми за отслабване на физиката, като децата от института например. Но не е така. Сякаш тези малки генийчета са си присвоили и физическите дарби на цялата общност и са оставили генетичните слабости на другите.

Ниманс попита:

— Сигурно сте изучавали по-основно това явление.

— Преди около две години се позанимах с него. Първо проверих дали шампионите наистина са от същите семейства. Ходих в кметството, в отдела по гражданското състояние. Няма грешка. После проследих родословното им дърво, изчетох медицинските им досиета в родилния дом, дори досиетата на родителите им, на бабите и дядовците им. Търсех нещо по-особено. Не открих нищо. Напротив, дедите им са били наследствено обременени, като в други семейства, които лекувам… Наистина странно.

Ниманс за кой ли път вече усещаше, че новата информация го приближава до същността на нещата. Шампела продължи:

— Разпитах и лекарите, гинеколозите от университетската болница и тогава открих още един изненадващ факт. От около петдесет години насам смъртността на новородените сред селяните от планината силно се е увеличила. А селските деца по принцип са много жизнеспособни. Като че ли нещата са се обърнали, разбирате ли? Слабосилните университетски деца като по чудо са станали много здрави, а потомството на селяните се изражда…

Проучих и медицинските досиета на внезапно починалите селски деца. Не открих нищо. Говорих и с персонала на болницата и с някои изследователи, специалисти по генетика. Никой не можа да обясни явлението. Накрая се отказах, но с някакво чувство на смут. Как да се изразя? Излиза така, сякаш децата от университета са откраднали жизнената енергия на съседчетата си в родилния дом.

— Какво искате да кажете?

— Забравете какво казах. Не е много научно. И е напълно ирационално.

Може и да беше ирационално, но Ниманс бе вече сигурен — мистерията с тези свръхнадарени деца не се дължеше на случайността. Ставаше дума за брънка от кошмара. Попита с безизразен глас:

— Това ли е всичко?

Докторът се поколеба.

— Не — каза той. — Има и още нещо. През лятото историята получи странно развитие — на пръв поглед безобидно, но смущаващо. През миналия юли в болницата в Гернон компютризираха архивите. Дойдоха специалисти, за да прегледат прашните папки в подземния склад и да преценят обема на работата. Със същата цел слязоха и в сутерена на стария университет и на библиотеката отпреди шейсетте години.

Ниманс наостри уши. Шампела продължи:

— По време на работата си експертите направиха любопитно откритие — намериха родилни фишове за един период от около петдесет години. Само фишовете, без останалата част от медицинските досиета, сякаш… сякаш са били откраднати.

— Къде ги намериха? Къде точно?

— Това е най-странното… Били са подредени в личния сейф на един-единствен човек, служител на библиотеката.

— Името му?

— Кайоа. Етиен Кайоа.

— Бащата на Реми?

— Именно.

Полицаят се изправи.

— И чак сега го казвате? След като вчера откриха тялото му?

— Не ми харесва тона ви, господин комисар. Не ме бъркайте с вашите заподозрени, ако обичате. А и каква връзка може да има това с убийствата в Гернон?

— Аз решавам кое с кое има връзка.

— Така да бъде. Но във всеки случай аз казах същото и на лейтенанта. Така че, успокойте се. А и не ви съобщавам някаква тайна. Всеки в града може да ви разкаже тази история. Дори писаха в местната преса.

Полицаят прекара ръка по челото си и каза с по-спокоен тон:

— Извинете ме. Вече имаме три убийства и вероятно ще имаме още. Всяка минута, всяка информация е от значение. Къде са сега тези стари фишове?

— Прибрани са в сутерена на болницата. Въвеждането им в компютъра още не е приключило, затова ги пазят.

— И предполагам, че някои от тях са на малките генийчета.

— Не съвсем. По-скоро на родителите им или на техните родители. Точно тази подробност ме смути. Защото, докато си правех моята проверка, в медицинските досиета на тези лица имаше родилни фишове, разбирате ли?

— Кайоа е откраднал само копията?

— Копията… или оригиналите. Може да е заменил оригиналните фишове с фалшифицирани. А оригиналите да са намерени в сейфа му.

— Никой не ми е споменавал за този случай. Нямаше ли разследване?

— Не. Приеха го по-скоро като административна неуредица. А и евентуалният заподозрян, Етиен Кайоа, бе починал три години преди това. Всъщност май само аз се заинтересувах от тази история.

— Не отидохте ли да видите фишовете? За да ги сравните с тези от официалните досиета?

Шампела слабо се усмихна.

— Исках да отида. Но в края на краищата не ми стигна времето. Не знам дали разбирате за какви документи става дума. Хвърчащ лист с теглото, ръста и кръвната група на новороденото. Същата информация се нанася на другия ден върху здравния картон на детето. Тези фишове са само първата брънка от медицинското досие.

Ниманс се сети, че Жоано бе поискал да посети архивите на болницата. Явно тези незначителни фишове живо го бяха заинтересували. Комисарят смени темата.

— Каква е връзката с Шернсе? Защо Жоано го е посетил веднага след като е излязъл оттук?

Смущението на директора се засили.

— Едмон Шернсе много се интересуваше от децата, за които ви говорих.

— Защо?

— Шернсе е… беше официалният лекар на института. Той познаваше отлично наследствените заболявания на моите пациенти. Затова се учудваше, че други деца, първи или втори братовчеди на пациентите ми, са толкова различни. Освен това генетиката бе негова страст. Мислеше, че генетичните дадености могат да се доловят в зеницата на човешкото същество. В някои отношения беше много особен човек…

Полицаят си припомни офталмолога. „Особен“: терминът отлично му прилягаше. Припомни си и тялото на Жоано, разядено от киселината. Попита:

— Не поискахте ли мнението му на специалист?

— Не. Не посмях. Не познавате атмосферата в нашия град. Шернсе принадлежи на каймака на университета, разбирате ли? Той е сред най-известните офталмолози в областта. Докато аз съм само пазачът на тези стени.

— Мислите ли, че Шернсе също е прегледал официалните медицински досиета на новородените?

— Да.

— Смятате ли, че е направил това преди вас?

— Възможно е.

— Смятате ли, че е открил фалшификацията?

— Но… откъде да знам! Не разбирам накъде биете!

Ниманс не настоя. Беше си изяснил един друг аспект на историята — Шампела не бе отишъл да разгледа откраднатите от Кайоа фишове, защото го е било страх да не открие някаква уличаваща информация за преподавателите в университета. Преподавателите, превърнали се в господари на града, от които е зависела съдбата на хора като него.

— Какво друго казахте на Жоано?

— Нищо. Разказах му точно това, което казах и на вас.

— Размислете.

— Това е всичко. Уверявам ви. Ниманс се изправи.

— Името Юдит Еро говори ли ви нещо?

— Не.

— А името Филип Сертис?

— Това не е ли втората жертва?

— Не бяхте ли го чували преди?

— Не.

— А думите „пурпурни реки“ напомнят ли ви за нещо?

— Не. Наистина, аз не…

— Благодаря, докторе.

Ниманс вече прекрачваше прага на вратата, когато подхвърли през рамо:

— Последен въпрос, докторе. Не видях никакво куче. Нямате ли кучета?

— Кучета ли?

— Да. Кучета за слепи.

Човекът разбра и намери сили да се усмихне.

— Кучетата са полезни за незрящите, които живеят сами. В нашия център нямаме нужда от кучета.

Навън Ниманс огледа светлата сграда, която блестеше на дъжда. От сутринта насам бе избягвал института заради псета, които не съществуваха. Собствените му призраци бяха стрували живота на младия лейтенант.