Жан-Кристоф Гранже
Пурпурните реки (16)

16

Комисарят подкара с пълна скорост. След четирийсет минути стигна до метеорологичната станция в подножието на планината. Пое по алеята, която водеше към научната лаборатория. Пред очите му се разкри любопитна гледка. На стотина метра от лабораторията няколко мъже се мъчеха да надуят огромен балон от прозрачна изкуствена материя. Ниманс паркира, приближи се до метеоролозите и им показа служебната си карта. Те го гледаха неразбиращо.

— Комисар Ниманс — извика полицаят, като се опитваше да заглуши пукота на огъня под балона. — Бих искал някой от вас да ме придружи до станцията.

Един от мъжете, очевидно шефът им, се изправи и попита:

— Какво има?

— Искам да знам дали е валяло миналата събота. Водя разследване.

Метеорологът посочи към огромния балон, който постепенно се издуваше. Ниманс направи извинителен жест.

— Балонът ще почака.

Ученият се отправи към лабораторията, като мърмореше:

— Не е валяло в събота.

— Ще видим.

Човекът бе прав. Справката показа, че през този октомврийски ден в Гернон не е имало нито едно облаче, да не говорим за пороен дъжд или за буря. Спътниковите карти на екрана на централния пулт бяха недвусмислени — нито през деня, нито през нощта на събота срещу неделя не бе паднала и капка дъжд в цялата област.

Ниманс помоли инженера да провери и за неделя сутрин, след това за неделя следобед. Никаква буря, никакъв дъжд. Разшириха проверката в радиус от сто километра. Нищо. Двеста километра. Нищо.

Комисарят удари с юмрук по бюрото.

— Не е възможно. Все някъде трябва да е валяло, имам доказателство. В дъното на някоя долина. На върха на някой хълм. Някъде наоколо е имало буря.

Метеорологът сви рамене.

Клетъчният телефон на Ниманс иззвъня.

— Господин комисар? Ален Дерто на телефона. Мислих за вашата история с лигнита. Проверих някои неща. Съжалявам, но съм сбъркал.

— Сбъркал?

— Да. Не е възможно дъжд с такава киселинност да е падал тук през уикенда. Нито когато и да било.

— Защо?

— Поразпитах за лигнита. Дори в източните страни пушекът от това гориво минава през специални филтри. Или пък сярата предварително се отделя от минерала. С други думи, този вид замърсяване много е намалял от шейсетте години насам. Дъждове с такава киселинност не падат вече от трийсет и пет години. За щастие! Заблудих ви — извинете ме.

Ниманс мълчеше. Екологът продължи с невярващ тон:

— Сигурен ли сте, че по вашия труп има следи от такава вода?

— Абсолютно — отвърна Ниманс.

— Тогава може да е невероятно, но излиза, че трупът ви е дошъл от миналото. След като носи следи от дъжд, валял преди трийсет и пет години…

Полицаят затвори телефона с разсеяно „довиждане“.

Уморено тръгна към колата си. За миг бе помислил, че е попаднал на истинска следа. Но тя бе изтекла между пръстите му като тази нелепа киселинна вода.

Ниема вдигна очи към хоризонта.

Слънчевите лъчи рикошираха във върховете на планината, отразявайки се във вечните снегове. Как е могъл той, професионалният полицай, човек с рационално мислене да повярва, че няколко облака ще му покажат мястото на убийството?

Как е могъл…

Изведнъж Ниманс вдигна ръце към искрящия пейзаж, имитирайки жеста на Фани Ферера, младата алпинистка. Сега вече знаеше къде е бил убит Реми Кайоа. Знаеше къде има трийсет и пет годишна вода.

Не на земята.

Не на небето.

В ледовете.

Реми Кайоа е бил убит в ледниците на три хиляди метра надморска височина. Там, където дъждовете замръзват и остават затворени в прозрачната вечност на леда.

Там е мястото на убийството. И това вече беше нещо конкретно.