Жан-Кристоф Гранже
Пурпурните реки (33)

33

Истината бавно се очертаваше. Според огнегълтача детето, с което се беше срещал четири пъти, беше момиченце, грижливо дегизирано като момче. Късо подстригани коси, подходящи дрехи и маниери. Човекът беше категоричен: „Тя никога не ми каза, че е момиче… Това беше нейната тайна, схващаш ли? Само че аз веднага забелязах, че нещо не е наред. Първо, беше много хубава. Страхотно. А и гласът. И дори формите й. Трябва да беше на десет-дванайсет години. Започваше да й личи. Имаше и други неща. Носеше цветни лещи. Очите й бяха черни, обаче мастилено черни, изкуствено черни. Аз бях малък, но си давах сметка за тия неща. И все се оплакваше, че я болят очите…“

Карим бавно сглобяваше елементите от загадката. Майката на Юд се е бояла повече от всичко от дяволите, които искали да унищожат детето й. Вероятно затова е напуснала родния си град и е дошла в Сарзак. Тук — Карим трябваше да се сети — е сменила самоличността си, дала е друго име на детето и е променила пола му. Така е нямало опасност някой да го познае. Но след две години дяволите се появили и в Сарзак. Все още търсели детето и били на път да го открият.

Да я открият.

Майката била обзета от паника. Затова унищожила всички документи, всички регистри и формуляри с името, макар и измислено, на дъщеричката си. И главно снимките, защото едно е било сигурно — дяволите може и да не са знаели новото име на детето, но са познавали лицето му. И са търсели точно това лице — доказателството, уликата. Но кои са били тези преследвачи? И откъде? Карим попита огнегълтача:

— Момиченцето споменавало ли ти е нещо за дяволи?

— За дяволи? Не. Юд не говореше много. Нали ти казвам — бяхме деца. Просто я научих да гълта огън.

— Това интересно ли й беше?

— Направо я очароваше. Казваше, че иска да се научи… за да се защитава. И да защитава майка си.

— Нищо ли не ти каза за майка си?

— Не. Нито веднъж не я видях. Юд оставаше около час или два, после изведнъж изчезваше… Като Пепеляшка.

— Нищо ли друго не си спомняш? Някоя подробност, някакъв по-особен факт?

— Не. Всъщност имаше нещо, на което тя държеше…

— Какво?

— Ами аз веднага я нарекох „Юд“, с английски акцент, като в песента на Бийтълс. Това много я ядоса. Искаше да я наричам Юуд, с френски акцент. Още виждам устенцата й: „Ю-уд“.

Панаирджията се усмихна замечтано. После на свой ред попита:

— Разследване ли водиш? Защо? Какво става с нея? Тя трябва да е вече на…

Карим не го слушаше. Мислеше за момиченцето, което бе учило две години под чуждо име. Как е успяла майката да фалшифицира документите на детето, когато го е записвала в училището? Как е успяла Юд да минава за момче в очите на всички и особено на учителката, която я е виждала всеки ден?

Внезапно му хрумна нещо. Вдигна очи и попита огнегълтача:

— Имате ли телефон?

— Естествено. Да не сме клошари? Ела.

Карим набра номера на директорката на училището.

— Спомняте ли си учителката, за която ми разказвахте, онази, която напуснала училището през 82-а?

— Разбира се.

— Казахте, че е преподавала на втори и трети клас?

— Точно така.

— Всъщност на класовете на Юд Итеро.

— Да. Може и така да се каже, но това често се случва…

— Как й беше името?

— Чакайте да видя… Фабиен Паско.

Името не говореше нищо на Карим. И нямаше нищо общо с псевдонима на детето. Попита:

— Знаете ли бащиното й име?

— Това е бащиното й име.

— Не беше ли омъжена?

— Беше вдовица. Поне така пише на фиша й. Странно. Върнала си бе бащиното име.

— Как се казваше по мъж?

— Момент… Ето: Еро.

Отново задънена улица.

— Добре. Благодаря ви, аз…

Внезапно се сети. Ако беше прав, ако тази жена бе майката на Юд, фамилията на момиченцето трябва да е била също Еро. А малкото му име…

Карим си спомни думите на панаирджията. Защо Юд толкова е държала да произнасят името й по френски? Може би защото й е напомняло истинското й име?

— Изчакайте малко.

Коленичи и написа върху пясъка с нервна ръка двете имена с главни букви. Едно под друго.

ФАБИЕН ЕРО

ЮД ИТЕРО

Последните две срички имаха еднакво звучене. Размисли, после изтри с ръка имената и написа, разделяйки сричките:

Ю-ДИ-ТЕ-РО

После:

ЮДИТ ЕРО

За малко да нададе победоносен рев. Юд Итеро се наричаше всъщност Юдит Еро.^[1]

Момченцето беше момиченце. И майката наистина беше учителката. Бе върнала бащиното си име, за да заличи следите, и леко бе променила името на детето си, несъмнено, за да не го безпокои прекалено или за да му е по-лесно да приеме новата си самоличност на момче.

Карим стисна юмруци. Сигурен бе, че нещата са станали точно така. Жената е успяла да промени самоличността на детето си, защото самата тя е била в училището. Това обясняваше лекотата, с която е заблудила всички в Сарзак и е откраднала официалните документи. С треперещ глас Карим попита директорката:

— Можете ли да получите по-подробни сведения за тази учителка от академията?

— Тази вечер ли?

— Тази вечер.

— Ами… Да, познавам там някои хора. Възможно е. Какво искате да знаете?

— Искам да знам къде е отишла Фабиен Паско-Еро след като е напуснала Сарзак. И къде е преподавала, преди да дойде в града ви. И с кого се е познавала. Имате ли клетъчен телефон?

Жената му даде номера си. Карим продължи:

— Колко време ви е нужно, за да отидете лично до академията и да получите тази информация?

— Около два часа.

— Вземете си телефона. Ще ви се обадя след два часа.