Жан-Кристоф Гранже
Пурпурните реки (53)

53

Къщата на Фабиен Еро.

На върха на хълма. Каменни стени. Мъртви прозорци. Наоколо — пустош. Нищо и никой на двайсет километра околовръст.

Карим паркира и се закатери по покрития с трева склон. До къщата имаше огромна сателитна антена. Карим извади оръжието си и си спомни, че в цевта вече има куршум. Тази мисъл го успокои.

Преди да се запъти към вратата, надникна в гаража, в който бе паркирано едно волво, покрито със светъл гюрук. Колата не беше заключена. Отвори капака и с няколко опитни жеста унищожи кутията с бушоните. Ако се случеше нещо, Фабиен не можеше да отиде никъде.

Насочи се към вратата на къщата и почука няколко пъти. Отдръпна се назад с оръжието в ръка. След няколко мига вратата се отвори. Без звук на ключ или резе. Фабиен Еро вече не живееше в страх.

Карим видя пред себе си жена, висока колкото него. Широки рамене, бяло лице с правилни черти, обрамчено със ситно къдрави кестеняви коси. Очила с дебели рамки.

Карим се представи.

— Лейтенант Карим Абдуф. Полиция.

Никакъв признак на изненада. Тя гледаше Карим през очилата си и леко поклащаше глава. После сведе очи към ръката му с глока.

— Какво обичате? — попита с топъл глас.

Карим стоеше неподвижно, замръзнал в тишината на нощта.

— Влезте. Като начало.

Жената се усмихна и му направи път.

Капаците бяха спуснати, повечето от мебелите бяха покрити с разноцветни покривала. Телевизор, отворено пиано. Над клавишите — ноти: соната в си бемол минор от Фредерик Шопен. Всичко тънеше в трепкащия полумрак на десетина свещи.

Фабиен Еро прошепна:

— Оттеглила съм се от света и от времето. Тази къща прилича на мен.

Карим си спомни за сестра Андре, оттеглила се в мрака.

— А сателитната антена вън?

— Чрез нея поддържам контакт. Трябва да науча, когато се разкрие истината.

— Това ще стане съвсем скоро, госпожо.

Жената кимна, без да промени изражението си. Полицаят не очакваше токова спокойствие, такива усмивки, такъв мек глас. Насочи оръжието си и се засрами, че заплашва тази жена.

— Госпожо — каза той, — разполагам с много малко време. Трябват ми снимки на Юдит, дъщеря ви.

— Снимки на…

— Ако обичате. От повече от двайсет часа съм по следите ви и се опитвам да разбера. Защо сте организирали този заговор, защо сте се опитали да заличите лицето на детето. Засега са ми известни само два факта. Юдит не е била чудовище, както си мислех в началото. Напротив, смятам, че е била прекрасна, чаровна. Другият факт е, че по лицето й е имало следи от изживявания кошмар. Кошмар, който дълго ви е карал да бягате и който сега се пробужда отново като злотворен вулкан. Така че покажете ми снимките и ми разкажете цялата история. Искам да чуя дати, подробности, обяснения, всичко. Искам да разбера защо и как мъртвото от четиринайсет години момиченце се е отдало на истинско клане в един университетски град в подножието на Алпите!

Жената остана неподвижна няколко секунди, после тръгна по един коридор. Карим я последва, стиснал оръжието си. Влязоха в малка стая, Фабиен Еро отвори едно чекмедже и извади оттам желязна кутия. Карим хвана ръката й и сам отвори кутията.

Снимки. Само снимки.

Жената се допита до Карим с поглед, после порови из снимките и подаде една на полицая. Той неволно се усмихна.

От снимката го гледаше малко момиченце с овално лице, матова кожа и късо подстригани къдрави коси. Светли очи грееха под изписаните, доста дебели вежди.

На Карим му се струваше, че познава това лице отдавна, много отдавна. Открай време. Полицаят се бе надявал, че по някакъв начин чертите на детето ще хвърлят светлина върху случая. Но чудото не стана, Фабиен прошепна с топлия си глас:

— Снимката е направена няколко дни преди смъртта й. В Сарзак. Тогава беше с къси коси. Ние…

— Нещо не пасва. Това лице би трябвало да ми разкрие нещо, да ми даде някакво обяснение. А виждам само лицето на хубаво момиченце.

— Защото снимката е непълна.

Карим потръпна. Сега жената му показваше друго Клише.

— Ето последната училищна снимка от Гернон. Училището „Ламартин“. Точно преди да заминем за Сарзак.

Ченгето се взря в усмихнатите лица на децата. Позна Юдит, после схвана поразителната истина. Беше очаквал това. То бе единственото обяснение. И все пак не разбираше.

— Юдит не е ли била единственото ви дете?

— И да, и не.

— И да, и не? Какво… какви ги говорите? Обяснете ми.

— Нищо не мога да ви обясня, младежо. Мога само да ви разкажа как необяснимото съсипа живота ми.