Петер Жолдош
Задачата (24)

Глава днадесет и четвърта

Мат упорстваше. Още четири дни се опитна да установи връзка с Клавий, след това се предаде. След мекия глас на първия автомат се обадиха нови гласове, но и тяхната информация бе твърде оскъдна. Забраната за кацане на двете луни на Марс си остана валидна поради простата причина, че кацането върху тях в създалата се обстановка губеше смисъл. „Напълно автоматизирана, прекрасно уредена навигационна система — помисли си Мат, — която прави невъзможно допускането на грешки.“ Предавателят на Клавий водеше много по-бързо „Галатея“, отколкото Мат си бе представял, като преглеждаше контролните данни в библиотеката, но се успокои. И за секунда дори не му мина през главата, че „Галатея“ може да бъде независима от направлението на Клавий и сама да залавира към Луната. Това и Сид не би го направил. Кой знае колко други орбити на космически кораби има сред тях? Но Клавий навярно знае всичко. С минимални корекции ги водеше уверено към Луната.

Екраните от лявата страна вече не можеха да се включват, защото светлината на Слънцето заслепяваше всичко. По най-горния екран на командната зала заблестя силно една бяла звезда, а недалеч от нея друга дребна точица. Звездата бавно нарасна до правилно полукълбо, а точицата се изпъна и заприлича на тънък сърп. После цветовете на полукълбото се превърнаха в сини и бели ивици, а сърпът продължи да нараства. От начало полукълбото започна да се уголемява, след това постепенно изпълни целия небосвод. Когато вече дори и най-крайните екрани не можеха да го обхванат, южният център Луна—Клавий — се обади.

Както предполагаше и Мат, нямаше нужда да включва репродуктора.

В себе си за минутка се поколеба дали отривистият дълбок баритон е автомат.

— Тук, южен център Луна-Клавий. Подгответе се за кацане. Очаквана максимална сила на притегляне по време на последното кацане — две, две и половина „g“. Продължителност — една минута. — На Мат това се видя необичайно кратко, но не възрази. Искаше само човек, да разговаря с един-единствен човек. Напразно няколко пъти прекъсва автомата, Клавий не бе склонен да го изслуша. — Тридесет и шест минути преди кацане ще сигнализирам и започвам обратното броене. Край!

По екраните се виждаше вече само повърхността на Луната. Очите им се свиха, за да се предпазят от неимоверно силната светлина. Нарастваше с ужасяваща скорост, черните сенки на кратерите и скалните масиви се различаваха като малки подробности от лунния пейзаж. Бе ужасяващо и въпреки това трябваше да се гледа. Като омагьосани се бяха вперили в екраните.

— Заемете местата си! Закопчайте коланите! — повтори го още два пъти с по две минутни паузи.

„Автомат е — помисли си Мат с горчивина. — По дяволите, тези и за кучета не ни имат. А преди да започне обратното броене, винаги трябва да се обади дежурният на станцията. В края на краищата интерстеларен обект извършва крайна маневра за кацане. Дори и първият автомат го каза. Клавий би могъл поне от него да знае.“

След третото предупреждение, сигналните светлини на гравитаторите угаснаха. Малък трус премина по целия космически кораб. По-скоро усетиха, отколкото чуха пищенето на направляващите ракети.

Огромна ръка пое „Галатея“ и започна бавно и плавно да я върти. Насеченото лице на Луната потъна зад изскочилата тъмнина, звездното небе се плъзна на мястото си, а отдясно Слънцето се заиздига още по-високо.

После екраните заспаха, светлината на вътрешното осветление отново откри гледката на скупчените над тях стени. Баритонът започна обратното броене.

Мат издържа две минути, след това изключи гласа. Знаеше, че по-късно ще стане по-трудно. Числата безмълвно се сменяха пред очите му. Лежеше, без да мисли, и чуваше дишането на другите Засега то бе добро. Може би няма да се влоши повече Акс действително е две „g“ и една минута… Обърна главата си към тях и ги огледа. Нея лежеше със затворени очи, с онази странна твърдост, изписана на лицето й още след смъртта на Аро. Кога и кой ще им помогне де се отпуснат? Само от себе си може да го очакват. Въздъхна дълбоко. Притеглянето? Не, не може да бъде Дие се страхува. Погледът й се вкопчва в размитите светлинни ивици на отражението на Луната по екрана. Все пак тя ще бъде първата, която ще се осъзнае. С учудени погледи ще се огледа и с вълшебните си и глупави въпроси ще завърти около себе си всички мъже на Клавий Хубави са тези две жени, дори и със земните си очи.

Противно на правилника Грон протегна ръка, за да докосне потъналите в меката тапицерия на подлакътника на креслото пръсти на Дие. Ще имаш залива си, Грон, само внимавай да не изтървеш Дие, Двете момчета, така изглеждаше от поведението им, наблюдаваха, напрегнали всичките си мускули. Не само Еви ще стане навигатор, рано или късно и Опе ще го догони.

Усети как гърбът му започна да потъва в креслото. Трябваше да ги предупреди,

— Еви, Опе, ако не се отпуснете веднага, така ще се подредите, че след кацането и на четири крака няма да може да се измъкнете от „Галатея“.

— Още колко остава? — запита Дие.

— Половината. Петнадесет минути. Но ви предупреждавам, че те ще бъдат по-опасни. — Погледна към гравиметъра. Стрелката показваше 1,2 „g“ и се насочваше към третото деление. — Разбира се, че ще издържат. Само трябва да се отпуснат, напълно да се отпуснат. И да дишат. Да не забравят да дишат дълбоко!

Главата му за миг се замъгли. Светещите цифри се засменяха. На мястото на десетката неочаквано се настани нулата. Деветката дори и не усети, кога бе сменена от осмицата. Заедно със седмицата дойде и кошмарната тежест, притискайки брадичката към все по-задушаващите ги бели дробове.

— Дишайте! — изхърка Мат. — Дишайте!…

Силата на тежестта бе 2,7 „g“ и продължаваше да нараства. Тези да не са полудели.

След това изведнъж усети как тялото му щеше да изхвръкне от креслото. Стрелката достигна до единица и продължи да пада. Разбира се, Луната…

„Галатея“ започна да се поклаща бавно. Отнякъде, от безкрайността на миналото, се появи гласът на Сид. Търсене на подходящо място, така казват навигаторите. Изведнъж видя пред себе си твърдите като диамант черти по лицето на Норман, спокойната усмивка на Максим, синия отблясък на очите на Еди, малкото, кротко като момчешко лице на Ярви. Защо точно сега трябва да мисля за тях? Не бях виновен за гибелта на реакторите.

Бе толкова уморен, сякаш чувствуваше олово в тялото си. Край! Заради този момент се бе борил до сетния си дъх. Още две минути и той ще настъпи, за да отмине и отстъпи място на следващия. Това ли бе чакал? Толкова близо е вече до целта, а сега тя не му се струва толкова значима. Не можеше да осъществиш и една единствена брънка, защото си неспособен да се приспособиш към веригата от брънки на живата действителност.Всяка една брънка трябва да се заплаща или защото нищо не струва, или защото рано или късно ще я изгубим сред другите. Поклащането бе нарушено от няколко леки труса. Цифрите от последните десет секунди, обезпокоени, забързаха, сякаш да не закъснеят. Краят на кацането бе нула часа и нула секунди. В противен случай направляващият диспечер получава наказателни точки. Отново почувствува тежест, въпреки че гравиторите не светеха. Значи, целият Клавий…?Вярно е, че ги посрещнаха неучтиво, но що се отнася до техниката на неговите потомци… Потомци?… Не си мисли, че тази връзка е толкова проста.

— Мат — прокашля се Еви, — това вече е…

— Да.

Не можеше да каже друго. Нека заспи, по-добре да изчезне и физически. Какво ли им предстои по-нататък? Изпълни Задачата. Всичко останало вече не ги засяга.

— И сега?

Баритонът на Клавий отвърна на Еви:

— Свръх налягане на долния въздушен шлюз при изходния коридор — една-две атмосфери. Мат откопча коланите…

— Хайде, ставайте!

— Вече?! — заинтересува се Грон.

— Какво значи това „вече“? — Мат и сам не можа да разбере защо изведнъж се раздразни. — Искаш да подготвиш приветствената си реч ли? Чакат ни. Бързайте!

— Но… — започна отново Грон — багажът…

— Млъкни и бързай! Освен дрехите, които са на теб, всичко друго е на разположение на приемателната комисия. Не си ли спомняш?

— Не! — призна си Грон.

Мат искаше да каже нещо, но преглътна. Изчака другите и последен се качи в асансьора.

На долния кръгов коридор вече можеше да се усети нахлуващият въздух от шлюза. Беше по-топъл от въздуха на „Галатея“ и с някаква дезинфекционна миризма. Жил бе много горд, че успя да разпознае тази миризма.

До отворената врата на въздушния шлюз седяха два робота. Бяха по-тънки и по-малки от Ваня. Но за искрено успокоение на Жил дори и потомците му не се бяха стремили роботите да имат човекоподобна форма. Големите им очи старателно ги огледаха от главата до петите. Мат не можеше да се освободи от чувството, че някой друг ги гледа чрез тях.

След известно време роботите безмълвно се отдръпнаха настрани, изчакаха ги и тръгнаха по петите им. Изходният коридор едва бе започнал да се накланя, което означава, че приемателната станция е построена много по-навътре, отколкото всеки друг интерстеларен обект по негово време. Стената бе тънка и достатъчно еластична, за да издържи разликата в налягането. Значи, цялата „Галатея“ е под купол, в който се поддържа достатъчно налягане. На времето това бе все още проект. Но Мат реши, че няма смисъл да прави сравнение. На края на коридора попаднаха в малка четириъгълна зала. Единият от вървящите след тях роботи се обади:

— Надясно! — и за да не го разберат накриво, вратата от дясната страна се разтвори. Преминаха по нов коридор, после последва мрежа от коридори.

Преди всеки завой роботът сигнализираше за промяна на посоката.

Мат изпъна напред брадичката си. Много вероятно е роботът да е установен на двустранна устна връзка, но след толкова напразни опити реши, че ще си отвори устата единствено пред човек.

Озоваха се в по-голяма зала. По протежение на двете стени се виждаха цветните стени на кръгъл пулт.

— Навярно сте гладни? — И иззад светлините на тавана се разнесе един задушевен женски глас: — Отляво ще намерите няколко вкусни блюда, специалитетите на станцията. Напитките са отдясно.

Жил почувствува неутолима жажда за едно цяло шише уиски или водка. Дори не се замисли как Мат ще го приеме. Всички завърнали се космонавти имаха това право, но от роботите няма да приеме нищо. Останалите гледаха ту към пулта, ту към него.

Мат тръсна глава.

— Продължаваме!

Съпровождащият ги робот изчака известно време и едва тогава проговори:

— Надясно!

Пред тях се отвори широка врата. В залата отначало видяха облегалките на удобните фотьойли и едва след това строените до стената роботи. Празните фотьойли и роботите бяха обърнати към стъклена стена, която разделяше залата. Зад стъклената стена седеше един човек.

Беше нисък, раменете му бяха изгърбени. Гледаше лежащия на масата пред него картон. Късо подстриган, гъста сива коса като обърната шапка покриваше черепа му. Поради пречупването на светлината от стъклената врата, човекът не можеше ясно да се види. Гласът му — хрипкав — измъчваше репродуктора.

— Седнете!

Говореше бавно, гласът му бе равнодушен и като че ли изразяваше досада от изминалите столетия. Само човек, който бе преживял много и който знаеше много, можеше да говори така. Гласът му вече почти не се отличаваше от този на автоматите, но принадлежеше на човек, чийто поглед ги пронизваше през стъклото.

— Имахме много неприятности с идентифицирането. И както виждам, сега са изникнали почти още толкова неизяснени въпроси.

— Ние… — започна Мат, но старецът вдигна ръка.

— Аз ще питам, а вие ще отговаряте. Толкова много…

Замлъкна, като че се уплаши да не би в гласа му да трепне, противно на волята, онази едва забележима струна на разнежването.

— Така, че аз ще питам — повтори.

Отново погледна към картона.

Единствената достоверна дан е, че първокласният междузвезден космически кораб „Галатея“ с командир Норман Рейбранд е стартирал оттук преди 183 години. По-точно, не оттук, а от източния център Луна-Грималди. Сега можете да говорите, млади човече. Но само за пътя и за вас. Първо: кой сте вие?

Мат започна смутено, но после се разгорещи. Старецът никога не бе чувал за Биънс и за енцефало — репрограмите. Въодушевено започна да обяснява подробностите, когато старецът го прекъсна:

— Значи, нито вие, нито останалите сте кръвни потомци на екипажа на „Галатея“?

— Не, но по-важното е, че с този метод… с тази най-съвършена вариация на този метод…

— Кое е важното, ще реша аз. На колко сте години?

— Не мога да отговоря изведнъж, защото пътят…

— Интересува ме на колко години сте били, когато сте стартирали?

— Двадесет и две.

— А останалите?

— Грон на двадесет и три, Еви деветнадесет…

— Представете ми ги! Да не би да искате аз да ги познавам.

Мат се подчини, след това продължи:

— Опе на осемнадесет, Неа — двадесет и една, Дие — двадесет.

— Може ли да ми кажете каква е била средната възраст на вашето, хм… племе?

— Четиридесет-петдесет години.

— Каква е разликата в орбитите на двете планети? Не се тревожете, ако не знаете. В Мозъка сигурно е съхранено.

— Защо, зная го. Нашата година има тринадесет земни месеца и четири денонощия.

— Добре. Старият замлъкна.

— Двете жени имали ли са вече деца?

— Моля?

— Попитах ви ясно. Имали ли са двете жени деца или са още девици?

— Не. Омъжени са. По-точно Неа… — затърси думата — е вдовица. Мъжът й Аро почина по пътя.

Неа пое въздух, като че ли искаше да каже нещо.

— Дие е жена на Грон — продължи бързо Мат.

— Защо не са имали деца?

— Благодарение на междинното поле…

— Значи, вие сте и биолог?

— Да. Отчасти.

— Правилно. Тогава можете да ми кажете дали могат да имат още деца.

— Сега е трудно да отговоря на този въпрос. С помощта на различни прегледи обаче…

— Можете ли да ги извършите сам?

— Надявам се.

Старецът отново замлъкна.

— Разбира се, не прегледът е най-важното — промълви той. Не говореше на тях. След това размаха картона във въздуха и го сложи пак на края на масата.

— Как летяхте?

— Не разбирам въпроса ви.

— С хибернално или електродно упойване? Мат му отговори подробно.

— Значи, вие въобще не сте спали.

— Да.

— Глупаво сте направили.

— Не можех да постъпя другояче.

— Възможно. В края на краищата вече е все едно, но все пак глупаво сте постъпили.

Под петите си Мат усети съвсем незабележимото потрепване на пода. Това усещане бе толкова познато, че не можеше да сбърка с нищо друго — космически кораб пристигаше или стартираше от станцията.

Старецът също усети, погледна към лявата стена, където започнаха да светят няколко сигнала. Наведе се, включи нещо по масата и започна да говори. Мат напразно следеше движението на устните му, нищо не можа да прочете от тях.

Старчето отново включи нещо и се облегна в креслото със затворени очи. Мат вече си мислеше, че ги бе забравил. Тишината продължи дълго.

— Да — продума най-после старчето и очите му останаха затворени, — добре тогава.

На лявата стена отново се появи светлинен сигнал и до тях достигна непознатото звучене на един друг глас. Човекът отново се протегна към включвателя. Сега изрече две думи и кимна. Най-после погледна към тях. Известно време ги гледаше безпомощно. Ако отразяващата светлина не пречеше на Мат, той би видял, че изражението на лицето му за миг заприлича на техните.

— Е — продума, — можехме да говорим по-кратко, отколкото си мислех. Трябва да вървя, но ще се върна след малко. Затова мислете върху това, за което ви казах. Надявам се, че ще разберете. Старая се да говоря ясно и просто. Трябва да бързам, нямам много време.

Но все пак замлъкна и зазяпа отворената си върху масата длан. Затвори я, след това отново разтвори пръстите.

— Преди петдесет и две години, няколко умници там долу — посочи зад гърба си — мислеха за най-целесъобразно да подкрепят доводите си с няколко „Н“ бомби. Резултатът бе красноречив. Бяха уважени още от вторичното излъчване. После дойде мутацията и разпространението на „прекрасните“ неутропни вируси. Чрез пришълците от Земята вирусът достигна до всички кътчета на Слънчевата система, където живееше човек. Преди двадесет години, когато имахме още време за това, на мен се падаше отговорната работа да анализирам мемориалните устройства на космическите станции. Този вирус, доколкото си спомням, се оказа по-коварен от бомбата. Но това не е толкова важно. Ние пристигнахме по-късно от звездните системи Проксима, Алфа Кентавър и Еридан. Тези, които се върнаха обратно, измряха всички. Не от вируса, той изчезна заедно с последния човек. Епохата! Тук на Клавий живееха и те. Това е най-уредената база. Докато можеха, всяка година слизаха на Земята да измерват интензитета на излъчването. Но то намаляваше толкова бавно, колкото бързо изтичаше и нашият живот. Но това те още в началото знаеха. Върнаха се от Ериданската звездна система, дойдоха последни; преди да умрат, ни съобщиха, че вероятно ние също… Сбъркаха в прогнозата си, но не чак толкова. Старецът замълча. Почиваше си.

— Но бяха сигурни. Изровиха от четирите лунни бази огромен материал и ни показаха, че и ние сме на път. И което е по-важно — няколко години преди катастрофата са тръгнали две експедиции. Едната в системата Фомалхаут, другата към системата Мъфрид. Огромни кораби, върху тях построиха тези куполи.

Мат несъзнателно кимна с глава, но старият не забеляза.

— С тези две експедиции заминаха и жени, за да могат синовете или внуците им да върнат корабите. Това е най-същественото. Разбира се, дотогава трябва още да чакаме. Преди тридесет години пристигнахме, но има още много повече. Останахме четирима.

Отново зазяпа дланта си.

— Аз вече не понасям ускорението. Пет години вече не съм слизал долу. Но другите трима са още там, поточно бяха там. Сега се върнаха и аз трябва да бързам.

Чакат ме. А „Галатея“ въобще не очаквахме. Струва ми се, че сега е всичко ясно. Когато навигационната система сигнализира, бях сам, не бях се решил, затова не говорих. Но може би е по-добре, че едва сега узнахте всичко. От дузината въпроси, които напираха в главата му, Мат успя да зададе само един:

— И какво е останало сега на… Земята?

— Вместо градове — плъхове и хлебарки. Прекрасни екземпляри! — Бръчките около устата му се разтеглиха. — Докато нямах друга работа, тъй като съм зоолог и ботаник, намирах време за тях. Що се отнася до растителността, най-много е глогът, поне в умерения небесен пояс. А защо, не знам. Напролет, когато цъфти, цяла Европа става бледорозова. И без телескоп може да се види.

Непонятният глас отново се обади, сега говореше нещо бързо и неспокойно. Старият не изключи микрофона.

— Да, Жерар, свършвам — каза той, — вече им казах, че ще се върна, но не мога да прекъсна изречението си по средата. Почакайте малко, идвам веднага!

Изправи се, но остана до масата.

— Лъчението вече седем години е под допустимото ниво, но още не сме се пренесли долу, четиримата сме малко за плъховете и глоговите храсти. А и оттук можем да помагаме по-добре на пристигащите. Клавий, а и другите три големи центъра са самоподдържащи се. Столетия още могат да живеят тук хора. Докато…

Не завърши. Тръгна към отворената врата и след това се извърна:

— Скоро ще се върна, но дотогава бих искал да зная дали сте разбрали поне най-същественото от това, което ви разказах. Как мислите? Моля, кимайте един по един. Започна да изброява имената им. Мат, изненадан, го зяпаше.

— Не се учудвай, Мат — чу отсечен шептящ глас, придружен от отдавна забравен присмех. — Думите и имената лесно се изговарят. Много по-трудно е да се разбере съдържанието им. Ще бързам да се върна. Тогава ще продължим.

Вратата безшумно се затвори зад гърбавото старче.

— Това означава — Грон пръв се обади, ~ че и ние ще останем тук.

„Заливът“ — помисли си Мат и бе доволен, че Грон не го каза.

— Не зная, Грон. Когато се върне, ще го попитаме.

— Но той каза да помислим върху това, което чухме. И аз се опитах да помисля… да си представя…

С растящо уважение Мат гледаше към Грон. Никога не бе казвал толкова умни приказки.

— Мат! Беше Дие.

— Моля?

— Нали старчето попита дали можем да имаме деца, за да можем ние, тоест децата ни, да посрещнат другите хора?

— Да.

— А можем ли да имаме?

— Надявам се, Дие!

— Старецът е добър. Обичам го!

— Трябва да го обичаме, но защо мислиш сега за това?

— Защото той така иска. Да имаме деца.

Неа гледаше лазурно синия килим, покриващ пода. С крака си тя рисуваше фигури по меката и податлива повърхност на килима.

— Аз не искам деца!

— Тогава какво искаш? — нападна я Дие.

— Тишина! — Гласът на Грон бе необичайно мъдър. — Остави я на мира, Дие!

След това, размишлявайки, се обърна към Мат:

— Това, което каза старчето, го разбирам, поне усещам, че го разбирам. Само едно не мога да проумея. Кажи, Мат, как се е случило… така…?

Мат още мислеше, когато Еви неочаквано се обади:

— Защо, Грон, а с нас как се случи? Този, който някога беше Жил, заповяда на Мат да преклони глава и той се подчини.