Петер Жолдош
Задачата (4)

Глава четвърта

Племето на Вай бе свидетел на този особен период, когато Онова замлъкна. Още чуваха в себе си воя му, заплашителния и остър глас, който пронизваше гората, а после затихваше, хъркайки като умиращо животно под ударите на тоягата. Тогава — ако Светлия пращаше още светлина под гъстите храсти — мъжете на племето разширяваха още повече ноздрите си, за да уловят слабата миризма на плячката, и внимателно се провираха и притаяваха в гъсталака. Онова ревеше само когато убиваше. След воя в гъсталака винаги оставаше да лежи някой див обитател, изстиващ бавно след топлата тръпка на отдалечаващия се живот. Месо, което служеше да запълни стомасите им. За връзката между рева на Онова и убитото животно Вай не можеше и да помисли, защото не знаеше какво значи връзка, дори не можеше и да обясни на по-младите си братя, че е имало време, когато Онова е виело. С появата на думите племето на Вай се стремеше да обясни първо явленията на съществуващия преди тях свят. Миналото се свързваше със спомена за чувства и мускули, а бъдещето като мъгливо, несигурно продължение на настоящето, криещо се в инстинктивните им желания. Вай и неговите съплеменници не знаеха, че преди четири поколения Онова никога не е виело и още по-малко, че по-рано Онова въобще не е съществувало.

Понякога Онова ги мамеше. След неговия вой напразно претърсваха гъсталака. Измамата обаче скоро се заменяше с увереност, когато видеха плячката да лежи пак там. Благодарение на Онова племето никога не гладуваше, но трябваше да пазят месото от дивите кучета и другите хищници. Защото Онова — те бяха забелязали, но не бяха способни да го споделят помежду си — убиваше без избор само животни, и то по-големи от тях. Върху превърналите се на зелена маса храсти до Двурогото лежеше и неговият преследвач — Убиеца, изпънал белия си корем под равнодушното небе. Дългите, колкото пръсти, нокти бяха червени от кръвта на Двурогото, още от последния скок, когато се бяха забили в гърба му. Малко по-късно Онова поразяваше и него. Мъничката обгорена дупчица се криеше под гъстата жълта козина на Убиеца и под някоя гънка на дебелата кожа на Двурогото. Само миризмата на изгоряло се смесваше с тази на утъпкани растения и разрита земя.

Когато влезеше в носа им, този мирис събуждаше в тях спомена за огън и светкавица. Племето вече познаваше огъня, въпреки че не го владееше. Крадеше го от запалените дървета след светкавицата и го пазеше със страх и безуспешен стремеж да остане техен навеки. Но той изгасваше или от последвалия дъжд, или незабелязано в някоя тиха вечер, когато не се сещаха да го подхранят навреме, за да удължат живота му. Там, където убиваше Онова, нямаше огън, дори гръм не придружаваше страхотния му удар, от който тялото на Двурогото падаше безжизнено на земята. Страхуваха се от светкавицата, тя вземаше жертви от притаените до корените на някое дърво хора. Такива работи Онова никога не правеше поне тогава и затова те не се страхуваха от него. Виеше, убиваше, а те търсеха плячката, воюваха заради нея с дивите кучета, после пак виеше и те отново търсеха. Така бе винаги.

Когато Онова спря да вие, Вай бе неспособен да сподели страха си с другите, които навярно поради безсловесността си бяха обхванати от същото необяснимо безпокойство. Чакаха гласа, но старата гора бе тиха. Нощта се спусна, след нея последва още една, а страхът правеше болката в празния стомах още по-мъчителна. Когато Светлия за трети път заля със светлина земята, най-смелите дръзнаха да се приближат до средата на голямата плоска долина, където, издигайки се високо над дърветата, Онова къпеше блестящото си тяло в лъчите на Светлия. Гонени от глада, те се прокрадваха с безшумни стъпки. Бяха забелязали, че са преминали тази ивица земя, върху която търсеха досега жертвите на Онова. Известно време храстите закриваха блестящото му тяло, след това излязоха на по-голо място и се оказаха срещу него. Беше огромно, по-огромно от всичко, което бяха виждали дотогава и което можеха да си представят. Погледът им се плъзгаше по окъпаните от светлина гладки линии, които не можеха да оприличат на нищо познато. Онова бе неподвижно и безмълвно и затова племето на Вай, което знаеше за света, че само движението значи живот — който или трябва да се плени, или да се избяга от него, за да не станеш плячка, — се осмели да пристъпи по-близо.

Широко отворените ноздри жадно поемаха свежия утринен въздух, хлътналите очи мигаха и се предпазваха от струящата светлина на Онова. Те стояха нетърпеливо напрегнати, готови да се понесат към месото, след като доловят желаната му миризма. Бяха гладни, много гладни, а познатият дъх на месото все повече закъсняваше. Вместо него се появи ужасът — племето на Вай пазеше малко такива спомени, — в който най-страшното бе, че не знаеха какво се бе случило. В този свят, който ги заобикаляше, не трепна нито един лист, не изпука нито едно клонче, страхът идваше отвътре, от собствените им тела. Бягай, бягай, спасявай се — кънтеше в тях някакъв страхотен глас и племето на Вай хукна да бяга, хукна да се спасява. Прегазиха гъсталака, като да бяха стадо двуроги, подгонени от Убиеца, гласът на когото ги пронизваше до костите и ги караше да дерат гърлата си.

Задушавани от страх, те се изтръшкаха на земята край хълма. Ако същия ден Убиеца бе някъде наблизо, щеше да ги разкъса. Страхът беше изцедил и последната капка сила от мускулите им, дори не бе оставил толкова, колкото да могат да се довлекат до най-близкото дърво. Дълго лежаха така онемели, ужасени, търсейки се един друг, опасяващи се, че може пак да дойде Онова, а те да нямат сили да му се подчинят. След това отново чуха гласа, но той не идеше вече отвътре. Беше познат и устата им се напълни със слюнка. Само дивото куче можеше да вие така, когато имаше месо.

Страхът остана зад тях. Споменът за него се превърна в долината на проклятието. Една ръка посочи средата на долината. Това бе предаване на личен опит на младите, после и те на свой ред го предаваха на по-младите от тях, без да се опитват да узнаят и разберат смисъла и значението й. Първият разклатен зъб на Вай и — което бе много по-болезнено — егоистичната борба на по-младите за плячката му подсказаха, че не му остава много време на старейшинското място. Тогава той превърна забраната към долината в закон. Търси плячката, която си уверен, че ще намериш в гъсталака, но към Онова, зад хълма, не се приближавай никога! Посмееш ли, чакат те страшни неща!

Но не този закон причини унищожението на племето на Вай. Всичко стана по-бързо и по-просто. Когато племето на ловците нападна от север, не знаейки за съществованието на Онова, и ги притисна случайно в полукръг към проклетата долина, никой от тях не посмя да пристъпи границата, от която цял живот се бяха страхували. Там при хълма убиха няколко от племето и Дау, Първия, с мрачно доволство гледаше как ловците му избиват врага. На Дау му провървя още много години преди това, когато в края на една битка счупи прешлените на врата на предшественика си — някогашния Първи — и така стана вожд на ловците. След това той винаги вземаше първи от плячката, във всяко действие бе първи. Негови бяха най-вкусните парчета месо, най-привлекателните жени, дърветата с най-гъсти корони при дъжд. Да се решава кога и в какво щеше да бъде Първи нямаше смисъл, защото и без това той решаваше според желанието и приумицата на дадения момент. След време обаче у него се засели предчувствие — въпреки че се пазеше да сподели този страх, с когото и да е, — че това ще продължи дотогава, докато някой не направи същото с него.

С настървение и жестокост Дау се опитваше да подтисне страха, който все повече го измъчваше. Чувстваше, че някъде там, сред ловците, е следващият Първи, който може би сам не знаеше, че ще бъде Първи. Сигурен бе, че този ден неизбежно ще дойде, така както нощта сменя деня. За племето на ловците и по-рано времето бе така необхватно и думите послушно им служеха. Обичаха да бъбрят, защото чрез речта светът все повече разкриваше своите чудатости — така Дау би могъл да помисли защо този страх не го бе обхванал по-рано. А в момента на победата знаеше, трябваше да знае, че един ден и той ще бъде победен! За това обаче не можа да намери обяснение и безрезултатността го направи още по-мрачен.

Жадуваше за плячка и когато я получеше, искаше още. Знаеше, че докато гладът не направи раздразнителни ловците, те няма да се обърнат срещу него. А възможно бе в боевете да загине този, който трябваше да дойде след него. Но Дау не забеляза противоречието, че този, който ще дойде, при всички случаи ще бъде Първи. Не се и размисли до каква степен свързаното със страха му безпокойство е виновно за скитането им от години наред. Водеше ги да ловуват от земя на земя и във всяка нова битка трябваше да показва на бойците си тяхната непобедимост. Докато все още преследваха, мъчителните мисли за бъдещата съдба на Дау бяха още далеч от него.

Избягаха от оная земя, където останаха да се бият бащите им и другите племена на същото ниво на развитие, и в тази по-гориста местност скоро се натъкнаха на племето на Вай. В своето развитие то бе много по-назад от тях. Тежките им тояги въобще не можеха да се мерят с каменовърхите им копия и след всяка избита орда разбираха, че ще могат да ядат повече месо, повече дори отколкото можеха да си представят. Вероятно след години на тази пътечка ще стъпят други северни племена от ловци и все по-близо и опасно ще стане съжителството им. Но Дау си заслужи името, защото първи ги поведе на юг.

Това масово клане бе един от особено тъмните периоди на естествения подбор. Многото месо правеше по-силни ловците и по-силно желанието им да ядат пак толкова и ако може още повече. Това, което най-много обичаха и от което, без да знаят, най-много имаха нужда, бяха мозъците на победените, които изваждаха от черепите и ядяха с настървение. Тъмен и жесток период бе това и само предлогът, че не знаеха колко тъмен и жесток бе, можеше да ги оправдае. Те имаха само едно желание — месо, и то ги гонеше докрай, подтикваше ги към нови победи, към нови пиршества.

Последното пиршество бе най-голямо от всички досегашни. Четири дни и нощи горяха огньовете, бяха се натъпкали почти до безсъзнание. Когато гледаше протягащите се към огъня ловци, мрачината по лицето на Дау постепенно се разсейваше. Силни, о-о, колко силни бяха! И непобедими! Нито едно племе не можеше да застане срещу тях! Ако сега се завърне с тях на земята на бащите им, ще победи всички, които са там. След това в момента на най-върховно щастие коварно, като бодлите на гъсталака, го прониза страхът.

Кой ли ще бъде!

Мад Силния, Оро Хитрия или Еор Каменния? Мад е силен, но глупав, Оро е хитър, но слаб, а Еор е кротък, той прави най-хубавите сечива и измисля най-хитрите планове за лов; понечи ли да каже нещо, всички ловци впиват погледи в него. Това е лошо, твърде лошо! Еор ще бъде!

Не, не може да е той….

Еор се интересува само от камъните, ако не ги сече, оправя върховете на копията. Тогава само седи загледан някъде в далечината…

Или може би Ре Дивия? Силен е като Мад, сръчен е в изготвянето на сечивата като Еор, но е суетен, твърде колеблив, нищо не довършва докрай. В боя е смел до безумие, първи се хвърля върху врага и крещи от радост, като убива, но по същия начин би могъл да пререже гърлото и на свой съплеменник. Не, ловците няма да позволят Ре да стане Първи; ако трябва да се бие за мястото на вожда, Мад, Оро и другите ще го убият още преди да почне двубоят. Кой остава тогава? Хаим и Ре са от една майка, но Хаим ще стане по-страшен от Дивия. Той е сух, но много здрав, с очи като на Жълтия Убиец. Засега обаче Дау е много по-силен от него. Хаим бе клекнал край огъня заедно с Нуг и Тиак. След няколко години ще станат велики ловци…

Тиак напомни на Дау за Уму Куция и както винаги, това разгневи Дау. Уму бе син на предишния Първи. Но когато баща му умря, той бе още малък хлапак, а Тиак бе последното отроче на някогашния водач. Когато стана Първи, сред победените жени той избра Тама. Тя беше майка на Уму. Наистина Ла бе по-млада и по-привлекателна от нея, но тя постоянно притискаше към себе си пищящия Тиак, а после избяга в гората. Повече не се завърна и когато след време Дау видя сред децата на Яда — която Еор бе взел след смъртта на жена си — едва прохождащия Тиак, Дау счете под достойнството си да поиска обяснение. Тогава Тама кърмеше вече сина му Кот, а Уму отдавна бе надхвърлил крехката си възраст и ако Дау бе малко по-досетлив, хубаво щеше да го подреди, но го търпя само заради Тама. Той счупи крака на Уму по-късно и този спомен още повече го разгневи. Племето на ловците не хранеше особено добри спомени от господството на умрелия Първи, но бе просто глупаво и срамно, когато Дау преби този сополанко, от когото би станал добър ловец на племето. Когато Уму увисна безжизнен в ръцете на Дау, племето — за първи и последен път — настръхна срещу него и ако Дау приемаше да се бие поотделно с ловците, то бе неспособен да се справи с тълпата разбеснели се жени. Остави сред тях пребитото тяло на Уму и със заплашителни викове се оттегли в гъсталака. Уму остана под закрилата на Яда. Тя бе първата сред жените, така както Дау сред мъжете, бе стара, умна и безстрашна. Надживя и двамата си мъжа и преди да се роди Уму, се ожени за много по-младия от нея Еор. Това обещаваше опасен съюз — Еор, Уму и Тиак под закрилата на голямата Яда. Но после Яда умря, без да роди деца на Еор. Новата жена на Еор, Бек, бе твърде ревнива и първата й работа бе да отдели Уму и Тиак от Еор. Така съюзът се разби, преди да бъде създаден, но Уму е жив и ще живее, защото на Куция, докато не стане твърде алчен и нахален, никой няма да посегне. И Дау няма да посмее, трябва да търпи, въпреки че като го вижда, си спомня срамния момент, когато жените…

Вярно, рядко се вестваше пред очите му. Накуцващата му сянка се мяркаше за кратко на границата между тъмнината и отблясъка на най-слабия огън и скоро биваше поглъщана от вечерта. Денем се криеше в храстите, гледаше да бъде по-далеч от племето; Дау не проумяваше как досега не бе попаднал в лапите на Жълтия Убиец, похитил толкова много здрави хора. Или може би такъв куц и на него не бе нужен? Дау знаеше, че не е така. Уму бе куц, но тъкмо затова искаше да го пребие, защото още като дете бе по-различен от другите. Когато идваше Първия, не се отместваше от пътя, а това бе единственото задължение на всеки малък. Оставаше там, където си беше, и гледаше към Дау. Винаги имаше чувството, че топлите кафяви детски очи гледаха убиеца на неговия баща не с омраза — макар че би го разбрал, — а със… Тук думите не стигаха на Дау, за да изрази чувствата си. Усещаше, че този поглед го кара да трепери целия, чувствуваше, че трябва да реве и да удря, за да не го види никога повече. И сега само като си помисли, го обхвана същото чувство…

Стана и се отдалечи от огъня.

Ще го убие!

Ловците са мързеливи от голямото пиршество и са доволни от новите си подвизи. Никой няма да забележи, ако тази вечер… Но сянката се открои за миг на светлината на последния огън и изчезна. Тъмнината я пое в необхватните си обятия и Дау Първия не посмя да я последва.