Петер Жолдош
Задачата (6)

Глава шеста

Единственият начин да се анализира всичко е в паметта, в стриктното и методично възстановяване на паметта. Да, най-важното е стриктността, защото възстановяването ще помогне на работата. Желанието да отвори очите си бе болезнено силно, тласкаше го да го направи, мускулите му се напрягаха.

Не.

Докато тук вътре всичко не се подреди, той няма да отвори очите си. Спомените се подреждат като безкрайни преплитащи се една в друга двойни стълбици подобно на спиралите на ДНК. Лута се между двете, а трябва да се присъедини към едната, само към едната. Дори знае към коя. Това е въпрос на подчинение и на превъзмогване на болката. Към тази стълбица трябва да прилепне, оттам трябва да започне да контролира другата заедно с болката, ужаса, желанието. Чужда е, но трябва да свикне. Без нея няма да може да просъществува. Но и тогава ще бъде само средство, слуга на онова, което иска. Ако онзи зареве от болка, само ще мълчи и ще се опита да не зареве и той. Да, необходимо е подчинение, власт над тялото, за да се достигне определената цел. Ако постигне това, ако успее да залепне към тази стълбица — сега изведнъж почувствува, че е много близо до целта, ще я сграбчи тази стълбица и няма да я изпусне повече, — тогава ще може да възстанови всичко. Ако постигне това, тогава може да отвори очите си.

Почти успя да се добере до стълбицата, когато болката грубо го разтърси. Отново се залута между двете спирали и зарева от болка. Трябва да започне отначало.

Трябва да промени стратегията. Първо да види откъде идва болката. Ще го сложи точно на мястото му — на стълбицата на втората спирала. След това спокойно, преднамерено ще се приближи към нея. Един път само да я пипне….

Значи, болката! На лявата ръка. Тайно го обзе щастието, защото познатите думи го тласкаха към желаната спирала — чувствуваше изгаряща и в същото време режеща отвътре болка. Ако е от централен произход, трябва да се вземат под внимание аферентните полета…

Сгреши, когато твърде много се замисли за това. Протегна лявата ръка пред тялото и усети болката. После тя се усили, трябваше да реве. Дори на очите си не можеше да заповяда. Но ги отвори, за да види кое боли така нетърпимо. Целият този хубаво замислен план за впримчване на стълбицата рухна.

В момента, когато видя кървящата рана, вместо да се обърка, всичко удивително точно застана на мястото си.

— Ама че си глупав, Жил! — изрече го и изведнъж щастливо оприличи спомените с желаната спирала. — Трябва да я превържеш, не чувстваш ли, че кърви!

Неуверено се изправи, голите ходила се плъзнаха по пода на командната зала. Креслото, където Норман лежеше, бе празно и как е попаднал тук Ваня? И защо е паднал, и какво е това…

Не.

Първо раната. Ако не предпази тялото от нея, кой знае кога ще успее пак. Уму се гърчеше на другата спирала. Или Уму е на втората, безкрайна редица от спомени,които са и негови изцяло, до момента, когато копието на Хаим проряза ръката му. Жалко, че инфразвукът предизвиква няколкочасова ретроградна амнезия. Никога няма да узнае подробностите на пътя, от копието на Хаим до фотьойла в командната зала под шлема на консоциатора.

Едва на стълбите забеляза, че е куц. Това няма да може да преодолее. Наистина и по-лошо можеше да бъде, с половин ръка или с болен орган… От рецепторите и от мозъка можеше да се изисква всичко, но такава селекция е невъобразима. Трябва да направи сравнение с филма на Еди и едва тогава да задействува програмата. Разбира се, не е лошо да узнае и на каква възраст е. Навярно е млад, но това е несигурно предположение. Трябва да се знае каква е средната възраст на съплеменниците му. Иначе няма да разбере, колкото и да се мъчи да изчислява…

Само да не настане онази луда надпревара с времето, както когато се роди планът.

Разхвърленият лекарски кабинет и сега го изпълни с доволство. Трябва да внимава с кабелите и спойките и да се примири, че е куц. Ако Уму не бе хром, никога нямаше да може да се движи така предпазливо. А от системата ще има още нужда.

Пръстите бяха по-несръчни от управляващата ги воля. Дълго се мъчи, докато на края след дезинфекцията успя да спре кръвоизлива. По-грубата козина от двата края на раната пречеше на колоидния слой, но където трябваше, залепна добре. Потърси и обезболяващо, но посмя да поеме само четвърт от обичайната доза. По-лек е поне с двадесет и пет килограма, а такава нервна система не е свикнала на подобно въздействие. По-добре да боли, отколкото да се отрови. За фортферт и дума не можеше да става. Изкушавайки се, въртеше в ръцете си таблетката и си спомняше за чистотата и бързината на мислите… Но фортфертът действува чрез formatio reticularis^[1]. Оттам на една крачка е системата thalamus и limbocus^[2]. А системата limbicus, както и да я нарича, е Уму. Опасен експеримент.

Запъти се към душа. Бе окървавен до лактите и се надяваше, че от студената и топла вода ще получи поне част от онова, което можеше да му даде фортфертът.

Напразно се настройваше по коридора. Когато застана пред огледалото, той ужасен отскочи и съмнението отново го загложди. Картината от огледалото бе твърде отблъскваща за него. Куцият му крак бе по-къс с повече от пет сантиметра. Бръчките по неокосменото му лице сякаш бяха на Матусал^[3], гъстата коса изникваше изведнъж от веждите. Само в очите намираше утеха. От необичайно силната светлина зениците се бяха свили до връхче на игла, но тъмнокафявите очи дори и в този непривичен за тях момент не бяха изгубили остротата си.

Разумни са, помисли си обнадежден, и още по-разумни ще станат. Усмихна се насърчително на огледалния си образ, за да се ужаси веднага от гримасата си. Това тепърва трябва да тренира. Рефлексите на мускулите не могат да се изменят толкова бързо. И сега, когато го изпита върху собствената си кожа, разбра, че великият Биънс е бил мошеник. Не мошеник, а страхливец, бърборещ за морал, етика, хуманизъм и всички му вярваха! Когато определяха в каква степен вложеният в електронния мозък човешки интелект възприема чрез вълните на консоциатора преобразения маймунски череп, Биънс махаше любезно с ръка.

Краят биваше безболезнен наистина, Биънс не би търпял онези да ги заболи нещо. Но защо никога не предположиха, че избраниците, които съдействаха за репрограмиране на мозъците си, са знаели точно — тъкмо поради етически съображения — каква ще бъде съдбата на маймунските копия?

Значи, маймуната не само е била подлагана на разпит, но е знаела точно и какъв ще бъде краят на експеримента.

Биънс винаги зяпаше с тъжен поглед към тавана, докато нещастникът след късия и съвсем нечовешки рев на протест затихваше в удобния фотьойл. Не, въздействието върху емоционалните сфери дори с отличния в същност метод на Биънс не бе успешно. Тогава ревеше маймуната, не човекът… Но фотьойлът бе удобен, а смъртта — спасителна и бърза, защото хуманизмът на Биънс… И ако чувствителната душа на Биънс отложеше за малко края, разговорът с тях бе пак същия като предишните. И никога не му казваха не — искаха смъртта веднага…

Ако Биънс поне един път, само за една минута би почувствал доколко може, не доколко трябва да се приспособи към това тяло, към този живот, тогава би узнал колко глупав и страхлив дилетант е бил! Истинският, големият експеримент можеше да започне, ако предварително бяха проучили всичко, без изключение! В края на градината на клиниката, почти до джунглата, над комина на крематориума въздухът потрепваше от тропическия вятър — а той бе прозрачен и филтрите на комина задържаха и най-дребните частици — в името на етиката, морала и хуманизма…

Но ще го направи… пет години работи заедно с Биънс, възхищаваше му се, споделяше мислите му. Малко хора го познаваха така, както той…

Тръсна глава и се пъхна под топлата водна струя. В същност от Биънс тук няма никаква полза. Сид му трябва, Максим и Ярви. Да, в този ред. Навигаторът и инженерите. След тях следва Еди… А Норман? Прекъсна за миг. Не, Норман не е нужен. Тоест нужен е, но… Би излъгал и самия себе си, че изображението на такава личност, срещу която… но за какво? Просто не. Чувствуваше, че на другата спирала Уму коригира това решение. Норман е толкова противен на Уму, колкото самият той се страхува от Дау. Потрепера. Страх? Но впрочем да се страхува няма никакъв смисъл! Ще излезе с инфрапистолета и ще уреди хубаво представление! Доволно се протегна, след това внезапно раздразнен натисна копчето. Водната струя уплашено прокапа и спря. Седна на влажната решетка и подпря глава на дланите си. Да върви по дяволите чудната клиника на Биънс, точно в средата на Африка, в джунглата на Кибо! Страх го е от Дау. Това означава, че Уму е силен, а ако по-късно стане по-силен? Никога не са чакали да видят физическото развитие на екземплярите, нито един от тях не живееше повече от три-четири седмици. Това бе достатъчно за експерименталните опити, за тестовете до последния разговор в стаята на Биънс. А на него са необходими месеци, години! Наистина може да наложи отново полукълбото на консоциатора върху себе си, докато Уму не е започнал да се страхува и от него… Дявол да я вземе тази Биънсова клиника, в която не направиха нито един експеримент на повторно въздействие! „Все едно — каза гласно, — това трябваше да го знаеш, когато се захвана, и въпреки това не се страхуваше от него. Да, защото исках да живея — отвърна веднага, — да докажа, че има по-добро решение от заповедите на Норман — за да покажа, че има фантазия! Че аз, аз, аз мога да върна «Галатея» на Земята!…“

Гласът го изплаши повече от образа в огледалото. Ужаси го това изкряскване на думите. Уму седи там на другата спирала и чака само да продума. Достатъчна му е всяка възможност, колкото и малка да е.

Ако продължава да приказва така, автоматите няма да разберат абсолютно нищо.

Не бива да изпада в паника. Не бива да забравя това, с което започна — подчинението. Първият ден е критичен, дори и в клиничните условия бе такъв. По-рано трябваше да се сети за това. След успеха на първите часове, когато изчисляваше графиките, настъпва регрес. Оценяването на групата симптоми на относителната регресивна фаза и зависимостите от типа на трансплантираната личност Биънс не позволяваше да се публикува — за това, че въобще има регресивна фаза, и то още в началото, винеше нас, но при по-нататъшните опити му потърсиха отговорност. Жил много внимателно му даде успокоително за обезчувствяване, за избягване на всичко, което носи емоции… Сега, Жил, пази се от Уму и се радвай, че си жив. Пожелай си успех…

Изправи се, пусна студената струя и остана под нея, докато не затрепера от студ. Хайде, Уму, докога ще издържиш? Тук е винаги топло, ако тази студена вода не те подлуди, значи, си прекрасно момче.

Издържа, без да зареве, но премаля. Струваше му се, че сухият топъл въздух ще го опърли. Чувствуваше, че очите му лепнат. Да, ще заспи без успокоително. Утре ще продължи.

Искаше да се качи в командната зала, бе любопитен как бе попаднал там Ваня… Трябва да изясни. Но бе толкова уморен, че по коридора се извърна към спалните кабинки.

Бедният Сид, помисли си, когато блъсна първата врата, след това, като нададе рязък вик при вида на озъбената, изсушена мумия на някогашния Норман, полетя по коридора.

Уму започна да освирепява. Заскача по стълбиците, обърка спиралите, светлият затвор на стените усилваше пронизителните му викове. Болката от ударите на безумното тичане, ужасяващият страх от затвореността.

Не знаех… не знаех… — още плачеше, когато много по-късно в кабината на Еди се строполи на леглото и напъха в устата си одеялото, за да не започне отново.

Спасителният сън закъсня. Преди това трябваше докрай да се изстрада загубата на реда, спиралите, подчинението и страхът от безсъзнанието. Едва тогава, вече отвъд границата на съзнанието, можеше да успокои сгърчените си треперещи мускули.