Петер Жолдош
Задачата (2)

Глава втора

Събуди се от мисълта за Норман и успокоителното. Норман лежеше в същото положение, в каквото бе вечерта. Дишаше тежко, трудно си поемаше дъх. Издишаше с хриплив глас. От ъгълчето на устата му течеше тънка струйка кървава пяна и упорито разширяваше кървавото петно на възглавницата. Жил привърза Норман с презраменните колани на креслото и го постави в полулегнало положение. Така по-лесно щеше да диша. Безсмислено беше да му дава лекарство, щеше само да удължи страданията му, ако го върне в съзнание. Ако съдбата пожелаеше, той сам щеше да дойде на себе си.

Основната проверка на програмата е работа за много хора, за седмици наред. Реши да извлече напосоки шест зависимости. Изследването им щеше да отнеме един час, не повече. Не намери грешки, но не можеше да се радва. Девет часа спа и пак се чувствуваше уморен. Стомахът му се сви. Трябваше да яде, но при мисълта за храната му се повдигна. Глътна един фортферт и нетърпеливо зачака да се освободи от гадното тъпо бучене в главата. Трябваше да разпредели работата си така, че това, което изисква физическо усилие, да го свърши още днес. За съжаление от роботите не можеше да има никаква полза. По-добре беше да си останат изключени там, където са — в складовете. Ако достигнеше до тях излъчването от втора степен, щеше да разстрои дейността на електронните им мозъци. Побъркани роботи в един обезлюден кораб — добър сюжет за романисти. Благодаря, не желая!

Започна с това, което трябваше да свърши извън „Галатея“. Дълго се плъзга по гладкото тяло на космическия кораб от ръкохватка до ръкохватка. Чувствуваше се изтощен, не смееше да погледне надолу. Височината смаляваше дърветата до храсти. Бе щастлив, когато мина през първия въздушен шлюз и стъпи на най-долния водоравен етаж. След това цял предиобед разпъва кабели през цялото стълбище чак до долния коридор. В същност кибернетичният модел на плана бе най-обикновено пускане на команди, през интервали. Още можеше да следи работата на автоматичния пилот по време на полет, това действително не бе сложна работа. Установи дължината на интервалите, след това излезе още веднъж извън „Галатея“, за да провери изправността на системата. Остана доволен от резултата, но изпитанието го измори. Реши да си почине двадесет минути в едно от креслата на командната зала. Не можеше да си позволи повече. Бе вече обед и се страхуваше да не се изтощи още повече. Скочи и се отправи за касетките на Еди. Без да избира, награби всичките, които бяха в лабораторията и във филмотеката. Щом са всичките при него, ще има време да намери нужните сред тях. Когато се обърна за трети или четвърти път, го обхвана странно чувство. Нещо се бе променило, бе друго, не като по-рано… Но какво? Напразно го търси, мъчителната несигурност го направи нетърпелив. „Ако започваш вече да си въобразяваш, по-добре остави всичко“ — промърмори на себе си и тръгна обратно към филмотеката.

Там, когато се протегна към първата касетка, забеляза какво се бе случило. Норман! В командната зала цареше тишина. Вече се бе обърнал да изтича, но се спря и пристъпи към рафтовете. Нямаше право да се върне горе с празни ръце. Всяка трохичка от неговата енергия бе необходима за плана. Ако разточителстваше, възможността да успее щеше да се намали. Докато вървеше през коридора, му мина мисълта, че и Норман би постъпил така. Но защо търси спасение? И той е същият мъртвец като Норман. Разликата е само в онова нещо вътре у него, което не бе престанало да действува и да мисли, докато задачата има нужда от него.

Остави касетките при другите, до преводните автомати, и едва тогава пристъпи към Норман. Лежеше, забил глава в пода. Не можеше да види лицето му. Трябваше да го вдигне. Изгорената му кожа бе още гореща, тялото — безсилно отпуснато. Докато го обхвана и повдигна на рамото си, равнодушната гъвкавост на тялото му увеличи теглото на Норман. Задъха се, люшкаше се от стена на стена по водещия към жилищните кабинки коридор. Първата кабинка бе на Сид, не бе на Норман, но все едно. Блъсна вратата и заедно с Норман се строполи на тясното легло. Бе уморен, много уморен, струваше му се, че ще заспи веднага. След това почувствува по врата си нещо влажно. Кръвта на Норман. Изправи се, от вградения в стената гардероб измъкна една кърпа и се изтри. Бръкна в джоба си, извади фортферт и го глътна. Седна и зазяпа картината над малкото писалищно бюро. От гладка сребриста рамка го гледаха вълчите очи на великия Алберт. Прочутата картина изобразяваше огромно бюро с безразборно нахвърляни по него книжа, а над безнадеждно висящи дрипи бяла коса обрамчваше размишляващо — или може би се лъжеше, — набраздено от бръчките лице. Това бе едно от чудесата на техниката — да изготвя удивително точни копия на оригинала. Но какво общо има тази картина със Сид? Или общото е, че след Сид и Норман ще умра и аз? Погледът на великия Алберт му се видя напълно безнадежден. Но впрочем той и не гледа към мен, нито към Норман, гледа през нас, през стените на кабината, през външната двойна стоманена обвивка на „Галатея“, към зелените дървета, към хълмовете… Но къде?

Изправи се и обърна гръб на картината. Намери твърдата малка възглавничка на Сид и я намести под главата на Норман, след това дръпна одеялото от единия край на леглото и покри Норман до раменете. Червената маска, която преди осемнадесет часа представляваше лицето на Норман, остана непокрита. Все пак Норман иска да гледа към великия Алберт, или пък да го пита нещо… Ти си полудял, Жил!

Фортфертът започна да действува. Затвори вратата и забърза към командната зала.