Петер Жолдош
Задачата (5)

Глава пета

Първите Двуроги срещна Уму. Нарекоха ги доста точно Глупавите мучащи — определяйки умствените им способности — или накратко Мучащите. Беше още топло, когато Уму си спомни как избяга от огъня и се качи на едно дърво да дочака изгрева. Тогава, притаен и пазещ се от дъжда, дочу наред с шумоленето му по листата и тъпчене на храсти, рев. Хъркащи звуци обаче не последваха. Уму напрегна слуха си и спря да разсъждава. Дивите кучета вече се събираха и не останаха доволни, когато въпреки безопасното за тях разстояние копието на Уму се заби в ребрата на едно от тях. Народът на Вай никога не вършеше подобно нещо. Изразявайки негодуванието си с вой към кротко плуващите облаци, кучетата заотстъпваха. Уму знаеше, че няма да избяга от тях, затова уби още три, за да може после да отдаде цялото си внимание на Мучащото. Безпомощно гледаше малката обгорена дупчица. Тя бе също като на онези Мучащи, на които през изминалите четири дни благодарение на Тиак яде месото. Тиак бе добър събрат особено по време на изобилието. Месото е месо тогава, когато пълни всеки стомах и племето на ловците вече знаеше как чрез опушване да го съхранява за дълго. А месото на Мучащото се събира в повече кожи на Косматото, отколкото са пръстите на ръката. Да нападаш Мучащото е опасно. Рискът е много по-голям от този, да удариш с тояга Косматото, но ако вече…

Уму се спря.

Кой беше и къде е?

Отново се наведе над раната. Изтри я грижливо, повдигна копието и напрегна вниманието си. Наоколо бе тихо и пусто с изключение на озъбените диви кучета. Уму започна да се страхува. Какво можеше да стори той със своето копие на този, който бе убил Мучащото? Но имаше и нещо още по-странно — защото бе непонятно, — плячката бе изоставена. Такова нещо не върши нито един хищник от Дивото. Старците в племето — бяха малко, защото измираха един по един в годините на безпощадното скитане — разказваха понякога, че мъртвите живеят тук, сред тях. И са неуязвими, защото вече са мъртви…

Уму се разроши. И той много пъти бе виждал баща си или Яда, търсеше ги, викаше ги, след като се събудеше. Бяха толкова живи! Спомни си как спящите ловци викаха в ужаса си и когато ги разтърсваха, грабваха копията и искаха да продължат борбата с духа, който ги измъчваше. Но защо мъртвият бе убил Мучащото, след като няма нужда от месо? Уму знаеше по-добре от всички, че отделената от плячката първа хапка, за мъртвеца, която захвърляха сред храстите, се озоваваше в нечий стомах. Като хлапак не един път се е бил за това хвърлено парче с чакалите, които вървяха след племето. По-късно, когато разбра на кого бе изяждал храната, много вечери поред трепера да не би мъртвите да поискат онова, което им се полага. Но не се случи нищо и Уму не пророни нито дума.

Но тогава, ако не го е убил, за да го изяде…

Дълго време мислите му се въртяха в кръг, докато на края достигнаха до приемливо обяснение: убил го е за тях. Цял живот ловците са воювали и след смъртта си не можеха да вършат друго. Така както баща му е способен да го посети — толкова ясно си спомня движенията му, чува хрущенето, вижда измъченото му лице и над него триумфалния поглед на Дау — също така е възможно мъртвият сам да убие Мучащото.

Уму обиколи безжизнената маса месо, но други рани не откри. Едно единствено копие бе повалило Мучащото. От смущение започна да се чеше. Копието не може да бъде по-дебело от раната, която прави! А тази дупка е толкова малка, че дори пръст не се побира в нея! И кой притежава такава сила, че с едно хвърляне да пробие дебелия череп на Мучащото, дори и да е най-тежкото и най-дебело копие? И защо е обгорено около раната? Всеки ловец знае, че копието трябва да се пази от огън, защото макар и след време камъкът става ронлив. Но как се е добрал мъртвият до огъня? Малко работи са така издайни като огъня — димът и светлината му се виждат отдалече. Можеше да се закълне, че през изминалата нощ наоколо не бе светел чужд огън. Щеше да го види от дървото.

Уму имаше Бор за най-мъдър сред ловците. Накуцвайки, той забърза с вестта за плячката да сподели с него и грижата си от мъчителните въпроси.

Заедно с непобедимите ловци Бор хъркаше до пламъците на огъня, който агонизираше вече, протягайки все по-тънките си димни ръце. Еор лежеше сред разхвърляни кокали, оръжие и сред хаоса на примесени едно с друго от съня тела. Кой смееше да нарушава спокойствието на народа на ловците? По-рано, преди обичайното скитане, винаги пазеха племето от неочаквани нападения, но тук с огъня и копията те бяха господарите на Дивото.

Въпреки че бе куц, Уму ловко се провря с безшумни стъпки сред тях, докато достигна до Еор. От хъркането тялото на Еор потрепваше. В просъница размахваше ръцете си и Уму едва успя да се предпази. Еор го загледа идиотски, след това погледът му стана все по-гневен.

— В храсталаците лежи Мучащо!

— На лов? За Мучащо? Сега? — Гласът на Еор бе заплашителен. Никога не е мислел Уму за такъв глупак.

— Не на лов. Някой вече го е убил! Призори!

— Някой?

Еор бе по-голям с пет-шест години и пазеше в себе си много живи кървавите спомени от войнствените си съседи. Веднага си помисли за тях и още легнал, се протегна за копието.

— Не, не са ловци! — опита се бързо да го успокои Уму, тъй като Еор се канеше вече да извика. — Един е, някой… На Мучащото има една рана….

В размътената от съня глава на Еор се водеше дива борба. Мъртвите? Не, не могат да бъдат. Но Куция е умен, по-умен, отколкото своите съплеменници и няма да говори напразно.

— Повтори какво каза!

— В храсталаците лежи Мучащо. Още е топло. Има само една рана… на главата…

— Жълтия? — запита Еор, но сам не си повярва. Жълтия нямаше да остави там прясната си плячка.

— Н-е-е! Раната е малка. И пръстът ми не влиза…

Еор гледаше Уму, като че ли го виждаше за пръв път в живота си. След това се приповдигна в тишината. Ако разбудеше ловците и Куция лъжеше, те щяха да го пребият. А така само той ще го набие. Еор обичаше Уму. И те безмълвно потънаха в храсталаците.

Еор беше почитан ловец и най-добрият майстор на сечива, на Еор трябва да се вярва. Слънцето едва се катереше по върха на дърветата, когато ловците се натрупаха около Мучащото. Учудваха се на малката раничка. Всеки изказа мнението си. След това въпреки различията се съгласиха единодушно да разделят Мучащото. Уму седеше по-далеч, бе на крачка от храсталаците, но Дау и така го стрелна с ненавист. Ако знаеше, че Куция бе открил Мучащото, в гнева си сигурно щеше да се нахвърли отгоре му, но за плячката на ловците бе съобщил Еор.

Когато се заеха с Мучащото, стомасите им бяха пълни и само мисълта, че пак ще бъдат гладни, ги накара да се занимават с месото. Наоколо не бе останало нито едно Космато.Кой знае още колко дни ще останат тук, докато не отидат другаде да ловуват, а от месото ловците не можеха да се откажат.

Уму не беше единственият, който мислеше за мъртвите на племето, но да се приказва за тях бе опасно. Само старите могат да си позволят, тъй като и без това са вече близо до тях. Ако познаваха понятието случайност, може би щяха да прекратят напразните спорове. На другия ден призори Уму отново повтори онова, което предишния ден му бе спогодила съдбата, и треперейки от необяснимото, задърпа след себе си Еор в гъсталака.

Второто Мучащо вече изненада ловците. При третото обаче мъдростта на Еор не издържа тежестта на потресаващата загадка; и трите Мучащи ги бе намерил Уму!За съжаление и самият Еор не бе толкова умен, за да се досети, че това бе последица от положението на Куция. Уму бе този, който най-много се отдалечаваше от другите.

Еор разправяше надълго. Спираше се на подробностите, омагьосан от откритите прелести на думите. Очите на клекналите край огъня ловци бяха изпитателно вперени в него, само понякога се преместваха върху Уму, който и сега седеше на края на поляната. Ако отвореше уста, щеше да си навлече беля, дори и ако Еор можеше да обясни всичко. И тъй като това бе невъзможно, бурята се надигаше. Народът на ловците почиташе открито силата и особено тези нейни превъплъщения, които осигуряваха най-много храна, и в същото време, които унищожаваха нападателите. Олицетворение на такава сила за тях бе Дау. Затова той можеше да бъде Първи. Безпощаден, напорист, алчен, той се различаваше от тях и със своята сила не им даваше да се разпускат. В него като във фокус се събираха волите, нервите, соковете. Желанията на стомасите на ловците получаваха удовлетворение. Ловците живееха целия си живот чрез живота на Първия. Това за тях бе хармония. Но тъкмо това смущаваше отдавна Дау, когато искаше да пребие този здрав хлапак. И сега това желание отново се породи у него. Ако Еор намери плячка, няма нищо лошо — Еор е един от най-добрите ловци. Мястото му на огъня е до Първия, за да може властта на Дау да се отразява най-силно върху тях. Сред най-силните ловци е следващият Първи — това е в реда на нещата. Думите на Еор обаче предизвикаха в главите на ловците не едно, а изведнъж две противоречия и създадоха неприятно напрежение: между Куция и загадъчния някой, който убиваше с тънкото си огнено копие, несъмнено имаше връзка….

Условието за състрадание е липсата на непосредствена опасност за живота и пълния стомах. Още няколко години, още няколко хиляди убити космати и това чувство навярно ще получи име. Тогава повече беззъби старци ще останат живи и безнадеждно ранените в битките ловци ще могат да ядат. Силата на племето е в многото храна. Какъвто и ден да настъпи, каквито и да бъдат прищевките на случайността, чувствата и поведението на племето, действителността означава само храна — по-красноречива от думи и понятия. Но Уму се бе родил твърде рано за това. За живота си, след като излезе от закрилата на Яда, можеше да благодари единствено на собствената си сръчност.

Разбира се, грубо бе да се нарече сръчност този изключително сложен процес, при който никога не се пристъпиха границите на способността за приспособяване, означаващи използван опит и развитие. И късмет, разбира се, но в същото време създадени и придобити способности, угодни или неугодни на случайността, но никога с крайни поврати. Безусловно Яда, слабата привързаност на Тиак, закачките на кавгаджията Ре, който обичаше да унижава по-слабите от него, ако го вършеше безнаказано, безпределната безразличност на собствената му майка Тама и не на последно място ненавистта на Дау — всичко това се дължеше единствено на обстоятелствата и на куп още причини, които, въпреки че окуця, му позволиха да живее.

Обработката на съвкупността на компоненти в тази незначителна част от Вселената можеше да извърши единствено електронният Мозък на „Галатея“ — ако му бяха възложили тази задача. Но Мозъкът не получи от Жил инструкции да анализира живота на дивия куц човек, принадлежащ към едно по-развито племе от планетата. Между смъртта на Жил и раждането на Уму много стогодишни пръстена пазеха спомена от изгорената кора на дърветата причинена от излъчването на реакторите на „Галатея“. Не, Мозъкът бе зает с друго. Засега изпълняваше стриктно програмата. На разстояние, по-близо от километър, при индикация за всяко движещо се тяло над сто килограма, се включваше автоматична сирена, а след шестдесет секунди се задействуваше и лазерният лъч. Жил зле бе преценил времето за реакция на Двурогите или поне не бе мислил, че са толкова глупави. Това причини унищожението на много Двуроги и напълни доста стомаси на народа на Вай. За по-нататъшните раздели от програмата сравнително рядко идваше ред; независимо от теглото на движещото се тяло до 50 метра действаше инфразвук с честота, която при живия организъм обикновено индуцира страх. Когато нивото на радиоактивността, определено от Жил, спаднеше, двете точки на програмата се изменяха. Мозъкът изключваше сирената и сигналите от опипващите рецептори на вътрешния петдесетметров пръстен се поддаваха на по-сложна система. Смисълът, който Жил бе вложил в програмата, естествено, Мозъкът не би могъл да знае. За него търпимата граница на оправданията и отговорите и техните вариации бяха заповед за пристъпване към следващата акция.

По странен начин народът на Вай, въпреки ниското си развитие, разумно възприемаше една част от програмата. Онова виеше и убиваше, след това не виеше, но убиваше и не биваше да се приближават до него. Това обаче не бе доведено до съзнанието на ловците, защото те по съвсем друг начин искаха да завладеят народа на Вай, а тази нищожна зависимост може би щеше да промени съдбата не само на Уму, но и на цялото племе.

Уму предчувствуваше нещо лошо. Стоеше, както бе привикнал след смъртта на Яда. Тежестта на тялото му бе върху здравия крак, а лявото му рамо усещаше гъделичкането на листата на храстите. Едно съмнително движение край огъня и куцият му крак за миг ще поеме тежестта от здравия и след секунда дори и клонките на храстите няма да трептят след него.

Еор придружаваше думите си винаги с поривисти движения на ръцете. Дау бе станал гневен от момента, когато Еор произнесе името на Уму и ловците се развълнуваха още повече. Никой не смееше да предприеме нищо, за да не накърни авторитета на другите. А за промяна в реда на авторитетите има две възможности: воинската доблест или пряк двубой. И в двата случая решава Дау, той определя мястото на бойците край първите два огъня на победното пиршество. Пак той избира кои ще се бият помежду си, преди да са си сторили нещо един на друг, което би накърнило вече интересите на ордата. На живот и смърт можеха да се бият само за първото място. Този, който победи, милостиво прегръща другия, който хуква да бяга, защото знае, че в следващия момент противникът му и Дау ще се нахвърлят заедно отгоре му. Всеки би могъл да намери по един път плячка, дори такъв авторитетен ловец, какъвто е Еор, та дори и десет пъти. Тогава най-много да развали настроението на Дау. Но защо тъкмо Уму?…

Народът на Дау не бе глупав. До една известна степен животът го бе приучил на много логично мислене; тъкмо това обезпокои хората, когато възприемането на фактите по никакъв начин не искаше да се подчини на логическото им мислене. Убиецът на Мучащото — който и да бе той — бе необикновено силен. Мучащото е глупаво и недовижда. Ако по време на лов се препънеш, съвсем не е трудно да се измъкнеш от него, но кожата му е дебела, копието може да я пробие само отблизо, а преди да падне съвсем, са необходими копията на няколко ловци. Откакто започна ловът на Космати, народът на Дау изостави големите млекопитаещи.

И сега…

Каква връзка може да има между Уму и победителя на Мучащото. Мучащите бяха още топли, когато Еор заведе при тях ловците. Уму ги бе видял по-рано… Бе видял, значи, този, който ги бе убил? И ако го е видял, то и онзи е видял Уму и нищо не му е сторил. Мисълта, че между Уму и една такава сила може да има съюз, бе непонятна и страшна. Но разсъжденията им не намираха друг път. Ако този съюз се създаде с някой от ловците, от първия или от втория огън, племето ще стане по-силно. Няколко смени, познатото избухване на Дау или ако и това не е достатъчно — двубой с Дау за първенство и ето господството на новия Първи, на Тайнствения. Но Уму, който в реда на авторитетите бе толкова назад, че в същност не бе и в реда… какво ще стане, ако неговият съюз стане властен.

Но случи се така, че в живота на Уму гневът на Дау и на ловците се срещнаха в една точка — Куция трябваше да бъде убит! Това бе гняв, а не последствие, защото се досетиха, че Тайнствения може да се разгневи от смъртта на Уму.

Дау скочи и миг след това цялата орда се понесе към храстите, зад които бе изчезнал Уму. Да се убие, да се убие, да премахнат този загадъчен и опасен куц. Това ги настървяваше да бягат по следите на този, когото ненавиждаха така, както никого досега. Едно копие в гърба на Куция и край на мъчителните мисли.

Първият гневен набег не донесе успех — Уму и сега бе предвидил кога да изчезне, — затова се разпръснаха, както при гонитбата на Космато. Образуваха дълга верига, като в двата издадени напред края сложиха млади, добре бягащи ловци. Разстоянието между двама съседни ловци бе по-малко от това, в което копието можеше да убива. Нито едно живо същество нямаше да бъде пропуснато от тази верига, ако тя бе достатъчно бърза, и най-пъргавото Космато нямаше да издържи. А Куция е по-бавен от тях, не след дълго от някой край на веригата ще се чуе триумфалният вик. И тогава всички ще се спуснат натам, защото кръвта на Уму няма да изтече от едно копие!

Обонянието на ловците и преди не бе толкова съвършено, като на племето на Вай. Притъпил го бе димът — дребно заплащане заради постоянната власт над огъня- но за лов вършеше работа. И без това щяха да обградят преследвания и изпаднал в безпокойство, той щеше да остави ясно различими следи. Откъснатите листа, следите от носещите се по тревата крака или в корените на храстите, където голата земя е влажна, няколко парчета червено-кафява кожа на края на някой шип или изсъхнало клонче, това винаги бе достатъчно, за да следят Косматите. Сега обаче преследваният бе Уму, а той познаваше веригата на ловците. Когато можеше да издържи, той също сам вземаше участие, като гледаше да бъде на крилата. Там наистина трябваше по-бързо да се тича, но затова пък бе по-далеч от Дау.

Уму поспря да си поеме дъх и се ослуша. Ако го преследват бързо, не могат да останат в тишина, шумът на гъсталака ще издаде къде са двата края на веригата. В средата няма да може да издържи, там около Дау се намират най-точно хвърлящите ловци. По крилата младите са по-бързи от него, но са неопитни. Ако се притаи и ги изчака, докато съвсем се доближат, може би ще успее да се изплъзне незабелязано от тях, но ако го видят и сгрешат, пак ще спечели време, докато се обърне веригата и отвъдният й край се. Затвори…

Отляво дочу съвсем близо до себе си шума от крайните ловци. Самотата го бе възпитала на повече самогосподство, отколкото всеки негов брат, това бе предимство, което сам не осъзнаваше. Страхуваше се, но все пак тръгна нататък. Тази част на полукръга изостана, от другата страна вече дочуваше зад гърба си големия шум. Разбързали са се, помисли си Уму, защото Дау ще започне пак да избухва в гнева си, ще се откъсне от веригата, ще дотича до тях и горко на изостаналите….

Най-близкият ловец бе едва на двадесет крачки от него и чупеше клоните. Уму се сгърби и с цялото си умение се опита да заприлича на храста, чиито корени тъпчеше. Ръцете му заприличаха на клони. От гърба му като че ли излизаха трепкащи листа, краката бяха стъблото, което неподвижно продължаваше в силни корени. Аз съм храст и очите на ловеца ме виждат като храст, зелени листа на поклащащ се храст…

За малко не успя.

В изненадата си Хаим отпърво извика, когато стигна преобразения на храст Уму, и едва по-късно хвърли копието след куцащата фигура. Каменното острие проряза ръката на Уму, но напрежението от бягането подтискаше болката. Бягаше, макар да знаеше, че е напразно. Следата от кръвта нямаше да ги заблуди. И все пак бягаше, защото мислеше за копията, за другите, които все по-безпощадно, с ужасна болка щяха да потънат в месото му.

От виковете усети, че веригата още не се е обърнала, но преднината, която бе спечелил сега, означаваше само малко отлагане на мъчителната смърт.

Внезапно той спря в средата на една поляна. Имаше чувството, че го е ударил клон през лицето. Вдигна поглед, сиянието на „Галатея“ го заслепи. Затвори очи, но светлината пак го последва. Напразно закриваше лицето си с длани. Извъртайки се, застена, искаше да спре, но продължи да върви. Препъвайки се като сляп, все повече се приближаваше към блестящата светлина…

Когато сиянието на „Галатея“ проблесна в очите на преследвачите, те замръзнаха на място. По-възрастните си спомниха за отдавна изоставените на север ловни земи, където бяха срещали много остри скални игли, но нито една не искреше така. Стори им се, че околността гъмжеше от змии, приличащи люспестите си тела на слънцето. Племето на ловците още от далечните си прадеди носеше в костите си страх от влечугите, но кръвта на Уму ги тласкаше точно към скалите.

Дау гневно изсъска, след това тръгна нататък. Ловците го последваха с примесено чувство на страх и въодушевление, докато копията в ръцете им не започнаха да треперят. Змиите, помисли си Дау; змиите, мислеха си по-възрастните, но и младите трепереха, въпреки че никога не бяха виждали змии по голите скали. Когато Дау почувствува, че ако направи още една стъпка, ще умре от страх, обърна се, разблъска стоящите зад него и пренебрегвайки достойнството си, хукна назад.

Не след дълго цялата група се скупчи уморена и унила край огъня, откъдето разгневена и настървена бе потънала в гъсталака. Никой не смееше да говори за това, което се бе случило — дори и не разбираха какво бе станало, — и Първия изля в думи желанието на всички, когато след дълго мълчание изригна, че на следващия ден тръгват към нова ловна земя.

На сутринта обаче Еор се натъкна на четвъртото Мучащо, недалеч от последното, което бе намерил Уму. Ловците се успокоиха. Значи, и без загадъчния Уму има Мучащо, дори Еор го разпредели! Единствено страхът на Дау продължаваше да расте. Денят, в който трябваше да се бие, за да остане Първи, не бе далеч. Той щеше да настъпи, преди да са отишли на друга земя за лов. Отново раздухаха огньовете, за да си устроят пир със сърцето, дробовете и мозъка на Мучащото, преди да се заловят за уморителното опушване на месото.

Дау се мамеше. Вместо битката за първото място настъпи денят, в който никога повече нямаше да се страхува за бъдещата си съдба. Един нов, по-загадъчен и жесток страх го притисна в лапите си и това продължи до смъртта му.