Петер Жолдош
Задачата (13)

Глава тринадесета

Като слизаше надолу по стълбите, Жил чувствуваше, че е все по-безнадеждно да го открие. Това, че долният въздушен шлюз бе затворен, не означаваше, че Еди е в „Галатея“. Автоматиката бе включена така, че въздушният шлюз сам да се затвори след няколко минути. Но това не бе оставило следа дори и в контролната памет. Но къде бе изчезнал и защо?Снощи, като всеки друг път след вечеря, Еди влезе в библиотеката. А тя е тясна и може да се ползва само от един човек. Бяха се договорили вече да влиза в нея винаги Еди. През деня той нямаше толкова работа като Максимови или Сид. Еди искаше да знае повече от всички, но затова разговаряха само веднъж с Жил на четири очи. „Не искам да ви оскърбя, но ти разбираш, Жил!“ — Гласът му бе съзаклятнически. Да, Еди бе съвършен, точно такъв, какъвто си го представяше, дори по-добър. Седмици наред отлагаше под различни предлози изготвянето на репрограмата. Максимови бяха напразно нетърпеливи, не можеха да докажат доколко възраженията им бяха мотивирани. Когато най-после им разреши да отидат за Хаим, знаеше, че появата на Еди означава нов период. Хаим пристигна на собствените си крака, дори не бе получил успокоително. Беше див и жаден за приключения. Отсъствието на Еор и брат му, а после и странното им посещение го развълнува много. На Еор бе достатъчно да му каже, че може да дойде с тях да види къде ходят, какво правят, и Хаим бе готов, дори и да трепереше после от страх в асансьора на „Галатея“. Любопитството му бе надвило страха. Стресна се едва когато го пъхнаха под полукълбото на консоциатора, но Ре го успокои, че така правят и те. — Защо?

Това бе последният въпрос на Хаим. Еди ги безпокоеше със съвсем други въпроси, но то бе само през първите дни. Невероятно бързо се информираше и приспособяваше. Жил съжаляваше, че освен него никой не е наясно защо е така; репрограмата на Еди доказваше най-съвършеното дело през живота му. Жил бе помислил да направи Еди хитър, ако е нужно да може да дозира обичта си, възприятията, въодушевлението си просто като негодувание или разсърденост… „А повярвай, Жил — каза веднъж Еди, — в действителност нямам чувства. Еднакво се смея на самодоволните Максимови, на упорството на Сид и на твоето безпокойство. В същност само едно нещо ми се струва сериозно, но трябва да помисля още…“ „Разбира се, Задачата“ — каза Жил и Еди усмихнат кимна. Към съвършенството спадаха и мимиките му, които бяха най-близо до тези на земните хора. „Целта е ясна, Жил — сега вече не се усмихваше, а се смееше, — само средствата и методите… А тук вече и ти не можеш да помогнеш!“

Жил прегледа празния коридор на следващия етаж и на драго сърце щеше да си разбие главата в стената. Искаше да бъде хитър! Още не знаеше какво се крие зад изчезването на Еди, но впоследствие много пъти потръпваше от онзи смях. Еди бе водил за носа не само другите, но и него самия.

Отвори поред всички врати на складовите кабинки и при последната изтръпна. От ужас рядката козина на Уму настръхна. В кабината с лазерните пистолети една калъфка се търкаляше празна на пода. Жил знаеше, че никой освен него не идва в тази кабина и че сутринта, след като се събудиха, тръгнаха на лов с Ваня, а лазерният пистолет заедно с калъфката бе в едно от шкафчетата на долния въздушен шлюз.

Преди да успее да помисли за каквото и да било, пъхнатият в колана му малък предавател хрипливо се обади. Жил изскочи от кабинката, тръшна вратата и затича без цел и мисъл. Забеляза, че го вика Сид едва когато онзи започна да крещи нетърпеливо:

— Защо не отговаряш, Жил, чуваш ли ме?

Все още мислеше за Еди. Представяше си го как изскача от някоя кабинка с лъчевия пистолет в ръка. Еди искаше да подчини властта на най-важната цел и затова бе избрал най-подходящото средство. И сега Жил щеше да бъде първият, на когото ще го пробва.

— Обади се, Жил! — Кряскането от репродуктора показваше, че Сид негодува. — И ти ли полудя?

— Тук съм! Какво искаш? — прошепна Жил. Трепереше от страх да не би гласът му да го издаде на Еди.

— Върни се обратно, намерихме го!

— Какво? — След това закрещя: — Внимавайте, Сид! Пазете се…

— Какво ти става? Намерихме съобщението на Еди в библиотеката? — Напрежението толкова бързо се смъкна от Жил, че той се опря на стената на коридора. — Бързай, чакаме!

С голяма мъка Жил дотича до асансьора.

Малката памет бе приготвена да се използва от дежурния навигатор, а сега се намираше в библиотеката, за да помага при упражняване на правилния говор. Бе способна да съхрани многочасов текст, но посланието на Еди бе относително кратко:

„Заминах, не ме търсете! Защо станах точно такъв, Жил знае може би по-добре от мен. Едно нещо само зная — единствената цел на моя живот е да водя народа на ловците. И като Еди ги обичам — благодаря за това на Жил, — и в тялото на Хаим тази любов намери необходимата енергия. Задачата да върнем на Земята «Галатея» с изследователските резултати е хубаво намерение, ала аз нямам нищо общо с него. Вие сте убийци, защото заради Задачата убихте Уму, Тиак, след това Еор и Ре. Затова е виновен Жил, но аз не искам да греша заради него. Само знайте, че аз не искам да участвам в тази Задача и ще се погрижа тя да не вземе повече жертви. Бих унищожил роботите един по един, където са, ала ако се опитат с инфразвук да задържат племето, няма да се спра. Но не искам да ви причинявам по-големи вреди, от роботите може да имате още нужда. Затова ги изключих централно, така ще можем да се промъкнем спокойно между тях. Сега заминавам, ще убия Дау и ще отведа народа на ловците толкова далеч от «Галатея»,колкото аз знам. Не ме преследвайте, защото нося със себе си лъчев пистолет. Искам да бъда Първи, съвършеният Първи, с ума на Еди и без ограничеността на Дау. Искам да живея тук и ви съжалявам, защото един ден и вие ще разберете, че съм избрал правилния път.“

Жил стана и тръгна навън.

— Къде отиваш? — запита Сид.

— В командната зала. Може би не е още късно да включа роботите. Честотата на страха е валидна и за него, забравил е за нея. Няма да може да улучи роботите с лъчевия пистолет. Ръката му ще затрепера твърде скоро.

— Искаш да го върнеш обратно? Еор ги настигна по коридора. Въпросът на Сид го разтревожи.

— Ние мислим, че рискът е прекалено голям…

— А че блуждае някъде с пистолет в ръка, без контрол, това не е ли риск? И то не по-малък.

— Но как ще…?

— Още не зная. Засега искам да ги видя къде са.

— Струва ми се, че закъсняхме. Еди остана сам в десет часа, тогава влезе в библиотеката — каза Сид, — в единадесет часа вече всички спяхме. Тогава е изключил роботите, слязъл е в склада за лъчевия пистолет, това прави още половин час. Да е стигнал при племето най-късно около два часа след полунощ. А сега е девет часът сутринта…

— Въпреки това искам да знам!

Роботите послушно се отзоваха на радиоповикването. В петкилометровия кръг около „Галатея“ животът с нищо не се бе променил. Грухтящи, диви кучета. А големите хищници, разбира се, сутринта спяха.

— Кой наблюдава за последен път племето?

— Ние — обади се Еор, — вчера сутринта.

— Къде бяха?

— На обичайния си бивак, т.е. в североизточния сектор.

Жил приближи картината на екрана, след това обърна трите радарни антени извън зоната и те очертаха докрай дъждовните територии. Най-после в единия край на екрана се появиха множество точки. Бяха поне на петнадесет километра от „Галатея.“

Максимови, обезпокоени, закрещяха:

— Бек, Меи! Трябва да ги доведем!

— Преди малко сами казахте, че рискът е прекалено голям…

— Отвратителен си, Жил! — Гласът на Сид бе спокоен. — Защо оскърбяваш Максимови? Защо не можеш да разбереш какво означава това за тях? Кълна се, че Еди имаше право, ти си убиец!

— Пак ли искаш да спорим?

— Не, само не се присмивай! И без това имаме достатъчно проблеми!

Еор се впери в екрана.

— Бягат, Еди ги е подгонил. Какво да правим, Жил? Кажи нещо! Трябва да намерим някакво решение. Помогни!

Жил тръсна глава.

— Нищо не можем да сторим. Преди малко не искахме да те обидим, рискът наистина е голям. Сигурен съм, че Еди ще използва лъчевия пистолет.

— Не става дума само за Бек и за Меи — аргументира се Еор. Ре не можеше да говори. Зяпаше светещите точки по екрана. Устата му се движеше беззвучно. — Малко сме. На всяка цена е нужен един човек на мястото на Еди. Все едно чия репрограма ще получи, но е нужен!

— Какво искате да правите?

— Не зная… Може би ако тръгнем след тях с хеликоптер…

— Мислиш, че Еди няма да ви види ли?

— Не става дума за това. Само ще ги доближим с хеликоптера. Иначе с бягане няма да ги достигнем. Ще слезем на безопасно разстояние от тях и вечерта с инфрапистолети ще се доберем…

— Тогава е по-добре да тръгнете преди залез. В тъмното Еди по-трудно ще се ориентира къде се намирате.

— Да подготвим ли хеликоптера? — нетърпеливо запита Еор.

— Ако се случи нещо с вас, оставаме сами със Сид. Но това е последното ми възражение. Няма да ви питам дали смятате да водим с нас до Земята Бек и Меи. Един човек повече или по-малко няма значение за „Галатея“; но чии репрограми ще предназначим за тях?

— Не ги измъчвай, Жил! — прекъсна го Сид. — Ще имаме достатъчно време, като пристигнем. Важното сега е, че многомесечният труд на Максимови е в опасност. Струва ми се, че ако проиграете…

— Молим те, Жил! — каза Еор. Жил затвори очи.

— Не мога да се съглася, Еор! Ако загинете…

— И това го изисква Задачата.

— Какво?!

— Трябва да ги спасим. Искаш да бъдем като Сид ли?

— Благодаря — измърмори Сид. — По-добър аргумент не можа ли да измислиш?

Еор не отвърна. Седяха заедно с Ре пред екрана вперили очи, като че ли животът им зависеше от това, което виждат. Може и така да е, помисли си Жил. Една от причините да има мир бе, че посещаваха племето.

— Тръгвайте! — изрече с глух глас Жил. — Ако стане нещо с вас, знайте, че… ех, и вие го разбирате! Хайде, тръгвайте вече, подгответе хеликоптера и излитайте!

Ако продължавате да чакате, няма да спасите никого. Жил изключи екрана. Еор и Ре се почувствуваха като отскубнати корени и изхвръкнаха от командната зала.

— Сега доволен ли си? — Жил запита Сид. Сид се озъби.

— Убиец си, Жил!

— А ти си луд! Няма какво да се упрекваме един-друг, особено сега, след като се застъпи за Максимови. Еди ще ги убие.

— Не е сигурно. Максимови ще бъдат предпазливи. На всяка цена искат двете жени. Ще направят всичко, за да спечелят.

Здрачаваше се, когато хеликоптерът излетя на изток в тъмното вече небе. Максимови мислеха да не летят направо на североизток, а да направят голям кръг и да се опитат да пресрещнат племето. Сид контролираше полета с радарите на „Галатея“ и ги напътстваше по радиото, това спестяваше ориентацията на Максимови. След тридесет километра завиха на изток, а когато достигнаха предполагаемата линия, до която племето трябваше да достигне до обед, обърнаха към „Галатея“.

— Продължавам да намалявам скоростта — доложи Еор. — Поне да намалим този адски шум.

— На каква височина сте?

— Двеста, двеста и петдесет. Сега се спускаме по-надолу.

— Виждаш ли нещо?

— Нищо. Гората е тъмна. Аз съм сигурен, че вечерта ще запалят огън.

— Защо?

— Еди не се страхува от нас. Ясно го каза.

— Тъкмо затова трябва да внимавате много!

— Зная. Сид, виж на какво разстояние сме от „Галатея“?

Жил погледна радара и отвърна вместо Сид:

— Четиридесет, четиридесет и два километра. Все още ли няма нищо?

— Нищо, но толкова далече не биха стигнали до мръкване, дори и да са тичали.

— Моля ви бъдете предпазливи.

— Разбира се. Вие там защо се страхувате повече от нас?

Жил не можа да отвърне. Максимови също мълчаха.

— Мислиш ли — запита го Сид, покрил с дланта си микрофона да не чуят Максимови, — че ще ги намерят?

— Наистина се страхувам! Сид извърна глава.

— Невъобразим си, Жил. И с това твое безпокойство искаш да достигнем до Земята? Само като си помисля, че…

— Открихме ги! — бе гласът на Ре. — Еор, виждаш ли? Там напред, малко вдясно!

— Дръж се, завивам! — Еор също завика: — Жил, бързо, на колко сме?

— Тридесет и пет — тридесет и седем километра. Колко далеч са огньовете?

— Трудно е да се определи, но сигурно са на повече от три километра!

— Спускайте се веднага!

— Защо? Ще изгася мотора и съвсем тихо ще се приземим до тях. Невъзможно е да ни чуят…

— Не обяснявай, Еор! Спускайте се веднага!

— Три километра да се влачим в тая тъмница с жените?

— Слизайте! — изрева Жил.

Шумът на мотора изчезна, съвсем ясно чуха Еор:

— Напразно викаш, Жил! На сто и петдесет метра сме и сега без мотор съвсем безшумно…

Пукането в репродуктора не бе по-силно от шума на светкавица от далечна буря, но Жил знаеше, че това означава само едно единствено нещо. На екрана на радара точката на хеликоптера затрептя, после напълно се разсея.

Сид крещя известно време, след това замлъкна, вперил празен поглед пред себе си. Жил излезе от командната зала, без дори да го погледне. Повика Ваня, но размисли. Всъдеходът е по-добър. Включи автоматиката. Страната на „Галатея“ се отвори. На две лебедки висеше окачен всъдеходът, отдолу се виждаха гъсеничните му вериги. Посегна към следващото копче, за да го спусне на земята, когато разбра, че е безсмислено. Предимството бе на страната на Еди.

Всъдеходът отново потъна в корема на „Галатея“ и Жил тръгна към кабината си. Трябваше да спи. Мъст? Едва не се разсмя. Защо иска да отмъсти на Еди? Зарядът на лазерния му пистолет е ограничен. Тогава Еди и без това ще се опита да се върне. Зави се презглава. Искаше да спи. Не, помисли си вече в полусън, не завиждам на Еди.