Петер Жолдош
Задачата (1)

Глава първа

Жил се втурна през вратата, горещината го удари, блъсна го в гърдите. За момент си помисли да избяга обратно в асансьора, но видя Норман. Лежеше на пода до шлюза, водещ към тринадесетия етаж. Отмести го и поиска да слезе по-надолу за другите, но шлюзът не се и помръдна. Чуваше шума от работещата с максимална мощност климатична инсталация, но горещината пак бе непоносима. Оттук не бе способен да направи нищо, нямаше как да превключи автоматиката на „Галатея“ към охлаждането на този етаж.

Подхвана Норман, довлече го до асансьора — усети, че горещината го преследва и тук, — след това се понесоха нагоре. Онези четиримата ще останат там навеки, безформени, изгорели черни купчини сред бавно изстиващите стени, издигащи се като малки островчета сред избликналата въглена киселина. Знаеше, че е получил само отсрочка. Чакаше го друга, много по-мъчителна смърт.

В командната зала постави Норман на мястото на Ярви пред пулта на двигателите. Понечи да съблече изгорелите му, прилични на парцали дрехи, но не след дълго се отказа. Ако все пак дойде в съзнание, Норман ще има нужда единствено от обезболяващо средство, от нищо друго. Препъвайки се, влезе в лекарския кабинет, потърси лекарство против силно изгаряне, обезболително, кофеин, фортферт. Намери два фортферта и ги глътна. С езика си раздроби таблетките. Предписанието забраняваше да се взима повече от една, но Жил го пренебрегна. Искаше да остане бодър, да се чувствува добре — докато може. Остави кутиите на масата и бръкна в джоба на блузата си. Извади плик и го разпечата. Листчето се опита да се изплъзне от ръцете му, но той го вдигна и го постави пред лампата. Беше черно, също като последното квадратче на контролните графики по екрана. Наведе се и го остави да се изплъзне из пръстите му. Гледаше го как се самонавива и пада на пода. Трябва да направи кръвна картина! Непременно по-късно!

Когато тръгна, му се зави свят. Не, не бива да става така, мислеше си, това е само от вълнение, от умора. Не след дълго ще започне да действува фортфертът.

Напълни спринцовката с обезболително, добави и кофеин. Разкъса панталона на Норман и потърси по бедрото му относително здрава кожа. Спринцовката тихо изсъска, разтри грижливо с пръстите си малката издатина, която се бе образувала под кожата на Норман. Лицето и врата му намаза с игнизол; щом като не може да го излекува, поне да не страда излишно. Седна и зачака. Докато Норман дойде на себе си, ще минат часове. Разбира се, за него ще бъде по-добре, ако не се съвземе. Максим, Сид, Ярви, Еди са мъртви. Не след дълго ще умрат и те. "Галатея" няма да излитне вече от тази планета, никога няма да се завърне на Земята.

Опита се да си припомни как се случи тази катастрофа. Преди да умре, трябва да продиктува в запаметяващото устройство на Мозъка всичко, каквото може да узнае за нея.

Беше в лекарския кабинет, когато от етажа на реакторите Ярви повика по комуникатора Максим и Сид. Говореше им нещо за повишаване на неутронфлукса, но Жил не му обърна внимание, това бе работа на инженерите. Малко по-късно, когато се бе върнал вече отвън, Еди поиска асансьора на долния въздушен шлюз. Максим му го изпрати от етажа на реакторите и му каза да слезе при тях, защото не искат да работят с роботите. Това можеше да се каже само ако лъчението бе силно, а за да се изключи самозащитната система на роботите, трябваше време. След това си спомняше само гласа на Ярви, който, ревейки, викаше: Норман. Ярви се спусна към асансьора, но го достигна късно, Норман бе тръгнал вече нагоре. Трябваше да чака, докато се върне. Натисна копчето за петнадесетия етаж, но асансьорът, засичайки, спря на дванадесетия. Автоматиката бе вече включила охладителната система към следващите три етажа, където в реакторите — кой знае защо — се отвори адът. Само това си спомняше. Може би останалото ще измъкне от Мозъка.

На своя съставен от числа и графики език Мозъкът предаде — Жил считаше за излишно да го пренастройва за устна връзка, — че Ярви е искал да види нещо под мантията на втория реактор, затова го е спрял. Релетата на модераторите обаче, бог знае защо, не работели, в същото време сигнал все пак се е появил и Ярви се заел с отварянето на мантията. Тогава забелязал увеличение на излъчването, което в началото било още слабо, и се принудил да извика Максим и Сид вместо роботите. За пристигането на Еди Мозъкът, естествено, не би могъл да знае. Изпълнявайки непосредствената заповед на Мозъка, вече в четирите реактора модераторите задействали втората осигурителна система и устройството за максимално изстудяване на етажите. Жил знаеше, че в такива случаи Мозъкът се държи като живо същество, бди за „Галатея“ и за собствената си сигурност, без да се пита дали с това може да навреди на някого. Долу релетата на първата система, както и всичко останало, бяха изгорели. Никога вече няма да може да се установи точно коя е била причината Ярви да получи погрешен сигнал.

При всички случаи реакторите вече няма да проработят и всяко по-нататъшно изстудяване е излишно. Жил го изключи. За отстраняването на повредата бе необходима само няколкоседмична работа на специалистите механици. Когато си помисли за това, го обзе гняв. Забравяш, Жил, че с тази работа нямаш вече нищо общо. Странно или по-скоро твърде понятно е как човек се стреми да изхвърли от себе си мисълта, че е осъден на смърт. А ти си точно такъв, Жил!

Норман започна да стене. Жил напразно го зовеше, не отговори. Миглите му бяха подвити и обгорени, някакво едва доловимо трепкане премина през тях. На светлината на лампите в командната зала напрегнатото му подпухнало лице, доскоро носещо чертите на Норман, блестеше зачервено под тънкия слой игнизол. Норман! Ненавиждаха се един друг и причината за тази ненавист бе именно близостта. Норман го ненавиждаше, защото Жил винаги бе тъпкал в ъгъла, а Жил — защото не можа да го достигне никога. Опознаха се със скърцащи зъби, но не можаха да сключат мир помежду си. Ако напусна Биънс две години по-рано, мислеше си Жил, когато се озова пред опитния Норман, тогава той… Не можеше да си представи как Норман върши всичко изрядно. Каквото и да направеше, всичко се опираше на някакви факти. Неочаквано в средата на командната зала изплува бюрото на Андронов и зад него седнал самият Андронов, мигащ, с полуплешива глава. „Защо тъкмо Норман — чу собствения си глас от дълбочината на повече от десетилетие и половина? — Защо тъкмо той? Самодоволен, бездушен, нямащ понятие как се общува с хората? Това го казвам като психолог! Не мога да поема отговорност, докато Норман е командир!“ „Значи, се оттегляш“ — промърмори нарочно Андронов, като се правеше на глупав. „Не, но разбери ме…“ След това се умори и се остави Андронов да го победи. „Норман притежава безупречна характеристика, първокласен астронавт, дори и маниерите му да са малко, хм, грубички.“ Тъкмо искаше да го прекъсне, когато Андронов смени тактиката. С горчивина по лицето се оплака колко му е тежка координиращата задача. Да следиш постоянно за участието на страните в междузвездните изследвания, от което на края никой от тези, които след старта остават на Земята, не е доволен. Андронов бил свикнал вече в напрегнатата и пълна с отговорност работа да се бъркат странични хора, нямащи си понятие, но тъкмо Жил, тъкмо него не бива да оставят без внимание… Щял да поиска оставка, но не и на Жил, а собствената си, защото, изглежда, вече не бил способен да си гледа работата…

— Но ти остана там! — озъби се Жил на халюцинацията, която пропъди уплашен. — А аз дойдох и сега ще умра.

Махна с ръка. Между катастрофата и командуването на Норман няма и не може да има връзка. А би желал да има такава, нали, Жил? Изглежда, близостта на смъртта прави човекът подъл. Все пак добре е, че е искрен.

Подготви входящите данни за катастрофата, превключи Мозъка за устна връзка и ги продиктува. При последните изречения дочу учестеното дишане на Норман.

Червената маска, сгърчена от напрежение и болка, зад която съзнанието се проясняваше, напомни на Жил новородено дете. Такъв е гърчът в секундите, предшестващи първата глътка въздух, най-последното, върховно усилие на живата изповед, напразно тревожеща рефлексите и търсеща успокояващ отговор за този студен и необяснимо страшен свят. И тогава от новороденото се отделя този вик на върховно напрежение. Ала Норман…

Първите викове от болката дълго откънтяваха сред стените на командната зала, докато на края волята на Норман ги оформи в думи:

— Вода… вода…

— Сега, почакай…

Изтича до кухнята. Напълни с течност еластичната круша, която употребяваха в безтегловността, и внимателно допря тънката тръбичка до подпухналите устни на Норман.

— По-спокойно, Норман…

След първите глътки Норман се успокои.

— Още…

Жил отново доближи тръбичката до устните му, но Норман извърна глава.

— Още… колко… ми остава…

— Не зная.

Не можеше да излъже.

— Съобщението…

— Вече е в Мозъка.

— … причината…

— Внезапна повреда в релетата на първата аварийна система. Релетата са изгорели. Останалото не може да се установи.

Норман кимна с глава и се отпусна. Клепачите му едва се отвориха. Жил знаеше с цената на каква болка Норман заплаща това нищожно движение. Знаеше също, че бе напразно.

— Защо… е… тъмно?…

Жил не знаеше какво да отвърне. Норман отново затвори очи.

— Разбирам… ослепял съм… Жил… данните…

Искаше да продължи, но напиращата кашлица не му позволи. Последва нова, по-лоша от първата задушаваща вълна и Норман отново изпадна в безсъзнание. Жил пое безжизнената му китка и тревожно зачака ударите на кръвта. Още бе жив. Яркозеленият цвят на екрана на командната зала бавно потъмня. Свечеряваше се. „Ако ми дойде времето, помисли си, ще изляза.“ Не можеше да обясни защо не иска да умре в „Галатея“. Чувствуваше, че ще излезе, ще тръгне сред храстите, за да подложи още веднъж лице на слънчевите лъчи, а още по-добре щеше да бъде да почувствува вкуса на дъждовните капки.

Но дотогава трябва да направи всичко, каквото може. Излъчването втора степен от нивото на реакторите ще обхване тялото на „Галатея“ и след тридесет-четиридесет години тя ще изчезне. За известно време и неговите кости ще станат радиоактивни. Само Мозъкът ще остане незасегнат. Всички постигнати досега резултати от експедицията трябва да се съхранят в него. Тези, които дойдат след тях, не бива да започват всичко отначало.

Вече привършваше с микрофилма от геофизичните и астронавски данни на Максим и Сид, когато усети, че действието на фортферта намалява… Бе уморен и омаломощен. Онази гадна мъгла в главата му пак се бе появила. Измъкна нова таблетка от джоба си, понечи да я поднесе към устата си, но го обхвана раздразнение. Погледна към часовника и вместо да му се повдигне, го обзе странно спокойствие. Началната фаза! Слабост, повдигане, виене на свят. Това е! Приближава се!

Главозамайването се засилваше. Трябваше да се облегне на седалката, ако не искаше да повърне. Обръчът на болката затягаше главата му. Като че ли някой започна да кове отвътре. Не бива да изпада в паника! Ще мине, ще полежи няколко часа и ще се оправи. Застави волята си да наблюдава предаващите автомати. Действително, ако материалът на Максим се изчерпи, те ще се изключат сами… Осветлението внезапно отслабна. Уплашен, той се обърна към приборите на захранващата система. Показваха нормално напрежение, но вече не смееше да им вярва. И Ярви се бе излъгал в тях… По таблото с приборите заиграха цветни кръгчета, засветиха ослепителни звезди, подът на командната зала започна да се поклаща…

Стоновете, идващи от Норман, го върнаха на себе си. За около половин час бе изпаднал в безсъзнание. Замъгляването бе изчезнало, чувствуваше главата си чиста. Норман не можеше да каже откога стене и дали има болки. Искаше пак да пие, бе нетърпелив, протягаше обгорените си пръсти към крушата, но докопа ръката на Жил и я стисна заедно с крушата. Течността избълбука в устата му, последва задушаваща кашлица. Това напомни отново на Жил за новороденото, за нетърпеливото, искащото бозайниче.

Все пак капките бавно овлажниха езика и гърлото на Норман.

— Да ти дам ли обезболително?

Норман извърна главата си.

— Данните…

Жил погледна към горната прозрачна кутия на предаващите автомати. Бе празна.

— Съобщението на Сид и Максим е вече вътре.

— И другите… Бързо! Еди… материалът на Еди… най-важният… защо не започна с него, не разбираш ли?

Разбираше и знаеше, че Норман има право. Материалът на Еди бе най-ценният резултат от цялото пътуване.

— И най-малките подробности… — гневът даде сила на Норман — все едно дали ги считаш за важни… толкова ли нямаш фантазия?

Жил не отвърна. „Нима ти не искаше да я избиеш от мен? Просто не проумявам.“

— Заведи ме в кабината… — продължи Норман. — И ти не бива да оставаш тук. Радиоактивността… и върни веднага асансьора обратно!

Жил натисна копчето.

— Върнах го.

— Ти, който си отличен лекар, биолог и кибернетик, как не можа да помислиш за това?… — гневеше се Норман.

„Лекар си, промърмори на себе си Жил, а този до теб е умиращ. И ще бъдеш малко повече от него, докато проумяваш това.“

— Провери ли климатичната инсталация… — както и да се напрягаше, гласът на Норман все повече заглъхваше. — Само да не влязат през нея някои активни утайки… и не… не забравяй…не бива да умираш… докато тук…

Жил не можа да чуе нищо повече от безмълвно мърдащите се устни.

Не беше лесно да се събере материалът на Еди. Две седмици след тяхното кацане Еди се бе натъкнал на първия човешки скелет и ден по-късно с въодушевление го бе преотстъпил на Жил, защото бе открил живите обитатели на планетата. Оттогава за антрополога Еди съществуваха само две състояния — въодушевление и безпокойство. Хората от тази планета бяха страхливи. Еди тичаше след тях с консоциатор в ръка, който, макар и преносим, тежеше повече от десет килограма. Жил бягаше заедно с Еди и следеше да не му се случи нещо. С голяма мъка успяха да хванат трима от местните обитатели. Когато видяха, че нямат друг избор, те се изплашиха до смърт и вдигнаха тоягите срещу приближаващия се с усмивка към тях Еди. С инфрапистолета Жил замъгли главите им, а Еди, треперещ от вълнение, насочи едното полукълбо на уреда към най-стария череп. Ако Жил не бе настоявал да ги вържат, върнали се в съзнание, с един удар те можеха да пребият Еди. В косматите им тела се криеше невероятна сила. Другите двама Жил държеше от разстояние в полузамъглено състояние толкова, колкото позволяваше намалената твърде тънка струя инфразвукова енергия. Хомогенно пространство с пистолета не можеше да се създаде. Изискваше се изключителна сръчност и умение. В такива случаи жертвата или губеше съзнание, или попадаше под въздействието на енергията. Преди да ги изоставят, Жил за секунда увеличи инфразвука. Краката им не можаха да ги задържат и те се строполиха. Няколко минути след това, когато дойдеха на себе си, те нямаше да помнят нищо.

С второто полукълбо на главата Еди коленичи до мятащия се човек, който с напрегнати мускули се мъчеше да се освободи от въжетата.

— Нищо, Жил, нищо! Само страх и желание за бягство!

— Думи, понятия?

— Имат, но в това възбудено състояние…

— Дай на мен, ще опитам аз!

Още щом постави шлема на главата си, го обзе ужасяващ страх. Бягай, бягай — крещеше всичко у него и около него, мускулите се бяха свили неимоверно. Еди го следеше с напрежение.

— Трябва да изменим релативното съотношение. Добре, че по светло не налетя на тях, Еди!

Но и Жил не постигна по-добър резултат. Намери някои думи с по-смислено съдържание — дърво, храст, ям, бягам… Но това, което бе по-важно, установяването на връзката, не успяха да сторят нито тогава, нито по-късно. Еди бе принуден да работи със скрити камери и микрофони. След това, анализирайки записите, седмици наред се мъчеше със съставянето на речник. За използването му не се откри възможност. Като резултат от експедициите на Еди първобитните хора все повече се отдалечаваха от „Галатея“. Еди тръгна след тях с хеликоптер, но шумът от мотора още повече ги наплаши. Тогава реши да опита с балон, изпълнен с хелий. Вятърът развяваше балона и макар че се носеше безшумно над гората, висящият на края на въжетата Еди изглеждаше като съпротивяваща се жертва в огромна черна паяжина. Тази гледка също ги плашеше и все пак благодарение на балона на повече от двеста километра от „Галатея“ успя да открие по-развито племе. И с тези не можа да установи връзка, но можеше отново да филмира, да инсталира микрофони в скалните пукнатини, да изготви нов списък от думи. Филмите и записите постоянно растяха и изпълваха кабината, филмовата и звукова лаборатория и увеличаваха микрофилмите в хранилището, на чиято врата от многовековна традиция стоеше думата „Библиотека“.

Жил повдигна рамене. Безнадеждно бе да събира този материал. Още в началото ще ги предупредя, помисли си, макар и това да е излишно. Скоро ще забележат, че тази задача е останала за тях. Не можеше да изпитва някаква особена симпатия към тези, които щяха да пристигнат след тях на тази планета. Те щяха да бъдат живи, а той мъртъв; черепът му, ако го намерят, щеше да се озъби с непоносима ненавист. Виждаше как, изпълнени с трепет, крачат из коридорите на „Галатея“ с умислени погледи, примесени с тайната радост, че са били по-щастливи — поне до този момент.

Пазейки равновесие с купчината филмови касети, Жил влезе в командната зала. Отново установи превода на нормална скорост. Искаше да провери качеството на филмите.

Една от касетките, представляваща част от великолепните изследвания на Еди, се оказа годна. Започна с нея. Показваше жилищата, които обитаваше по-развитото племе. Под коса скална издатина към небето се виеше тънка синьо-синкава струйка дим. Край огъня, разположен сред наредени камъни, като край гнездо бяха клекнали жени с достигаща до кръста коса и малка престилка, покриваща голотата им. Деца играеха на спускащия се от скалната издатина склон. Мъжете на племето бяха по-далеч, лутаха се из края на храсталаците. Така е необикновено идилично — помисли си Жил — особено когато екранът не може да предаде специфичната им миризма. Но това, което за мене е зловонна смрад, за тях е защита — непоносима миризма на изгорели кости, отдавна свързвани с огъня, с горящите до тях натрупани клони, със страха от палещите искри.

Преди четиридесет хиляди години моите прадеди също така са миришели, а древните жени са били твърде далеч от днешното ни понятие за жена… Макар че трябва да признае, днешните са много по-човешки от тези космати същества, лутащи се, изплашени от ентусиазма на Еди. Тези сигурно изсичат камъка и вече използват костите. Още няколко хилядолетия и ще се опитат с камъка да… Симпатични екземпляри! Може би другите, които ще пристигнат след тях, ще останат по-доволни от диваците, може би ще успеят да установят контакт. Но Жил какво печели от това?

Обърна се към изгубилия съзнание Норман и съмнението отново го загложди. Безсмислена е всяка минута, която остава. Истината за живота е само в истината на живата клетка, в самозалъгващата утеха. Само да не…

Седна в креслото с напрегнато тяло, като че ли никога дотогава не се бе опитвал да чака с върховно напрежение на волята си. Изведнъж идеята, тази спасителна идея, проблесна в главата му и в следния миг я последва сянката й — гневът. Как не се бе сетил до този момент? Щеше да умре като първия глупак. Знаеше, че няма да отстъпи от нея. Трябваше да върви до края на този път, който се откри от раждането на тази мисъл. Наистина, подробностите са все още неясни, трябва да мисли, да изчислява, да се бори… И времето е малко. Веднъж да стане оттук, ще работи до припадък. Но и след това ще работи, ще се бори!

Чак сега забеляза, че докато разсъждаваше, Норман го зяпаше, като че ли знаеше всичко. Не, няма да му каже, въпреки че това щеше да бъде единствената, най-красива победа над него. И за съжаление последната. Какво ли би казал? Че и той е готов? Нима не разбира, че с него вече всичко е свършено? Един превърнал се в лишен от фантазия индикатор, последван единствено от инстинкта. И след него никой никога вече не би казал…

Идеята, която дотогава го бе обвила като пипала на октопод, сега се отдели от него. Жил започна критически да анализира. Осъществимо е! Само времето би могло да му попречи… И в тази надпревара мъртвият Норман — по-скоро някогашният — ще бъде жалка, гърчеща се маса, безжизнено наблюдаваща всичко.

Скочи, изключи превода, след това пристъпи към Мозъка. Набеляза свободните сектори и изтри голяма част от материала, съхраняван в запаметяващите клетки. После се сети, че за това ще има време и по-късно, и нахълта в лекарския кабинет. Не се суети — наруга себе си. Прободе се несръчно, болката от иглата бе неочаквано силна. Стреми се да останеш нормален! Нормален? По какъв начин ще се убедиш, че действително си нормален, Жил? Не зная — промърмори, докато се мъчеше със стъклената плочица, — но това е моят шанс.

Под разделения на квадратчета окуляр на микроскопа се откри обичайната гледка. Три пъти преброи лимфоцитите. Но всичко бе наред поне тук, на малката стъклена плочица. След шест часа ще повтори пък, може би тогава ще узнае повече. Грижливо записа данните от кръвната картина, след това постави пред себе си чист лист.

За няколко минути изготви скицата на включването.

Разбира се, така е просто, но монтирането? Не може да изнесе оттук в командната зала вградените прибори. Необходими са кабели и трябва да се запоят навреме. За известно време няма да използва фортферт. Причинената от фортферта чувствителност наистина не може да се нарече абнормално състояние, но все пак трябва да се внимава.

Входящите шини на Мозъка бяха в ред, послушно приеха разпределителните глави на кабелите. Много по-трудно бе, когато, вървейки назад по коридора, развиваше от макарите кабела и се стремеше да го притисне в ъгъла между стената и пода, за да не се преплете със следващите. В лекарския кабинет мястото беше малко. Отвинти масата и я тласна пред вратата. Вярно, при всички случаи щеше да бъде твърде неудобно да я прескача, но така по-лесно можеше да се добере до шкафа с приборите. Тук вече не можеше да се измъкне от горещината. Известно време работи клекнал, по-късно трябваше да легне по корем. Докато се занимаваше със стоящите един до друг изводи, наруга конструкторите, но после се сети, че ги обижда несправедливо. За такава връзка наистина никога не биха могли да предположат.

Когато свърши и се изправи, почувствува, че бе останал без кости и все пак със задоволство погледна напълно разорената стая. На края демонтира шлема на големия консоциатор; трябва да го смени с един от двата висящи в командната зала. Тези шлемове и консоциаторът бяха измислени от оптимизма на създателите на „Галатея“ за установяване на „контакт с разумни представители на друга цивилизация“. Досега се пречкаха по пътя на всички и ако не бе Норман, командирът, отдавна да бяха в някой склад.

Малко преди полунощ, въздъхвайки дълбоко, Жил опита пробна връзка, като непрекъснато следеше с половин око часовника на командната зала. Някога в института контролът на подобна по-проста вариация траеше месеци наред. Ако работи тридесет минути гладко, ще започне работа. Не може да чака повече.

Норман лежеше все още тихо, но Жил не искаше да рискува. Ами ако се събуди в критичен момент? Спринцовката пое голяма доза успокоително. Жил допря малкото блестящо уредче до крака на Норман и той потрепера.

— Жил! Какво…

Спринцовката неволно трепна в ръката на Жил. Под кожата иглата се насочи към вената. Норман още ломотеше нещо, но след това главата му клюмна встрани. На Земята за подобно нещо ще ти отнемат дипломата, Жил! Но докато беше в безсъзнание, не го убих. И той на мое място би постъпил така.

Вярваше, че пробата ще успее, и тогава веднага щеше да се захване за най-важната част от операцията. Изтича да изготви нова кръвна картина.

Лимфоцитите бяха с двадесет процента по-малко. Устата му се разтвори от удивление. Твърде бързо намаляват. Но да се ужасява сега беше по-лошо. Трябваше да работи така, сякаш вижда кръвната картина отпреди шест часа.

Върна се и още веднъж провери системата. Непонятно, вече двадесет и осем минути работеше. Това бе достатъчно. Тогава към устройството включи оператора на автоматичния пилот. Ако не беше му дошло на ум, сега щеше да си блъска главата как да насочи тази програма, от чийто резултат зависеше неговото пълно спокойствие.

Дълго се въртя, докато полулегнал се намести в това положение, в което предполагаше, че би издържал четвърт час, без да шавне. Бе неудобно,прекалено неудобно. Ако затвори очи, сигурно ще заспи. Дали да си почине до сутринта? Тогава ще бъде по-бодър. Но осем часа след злополуката количеството на лимфоцитите спадна с двадесет процента. Ако заспи сега, ще му трябват още осем часа, докато се съвземе напълно. Не, не бива да спи. Трябва да действува още сега!

Притвори очи. Пръстите му затърсиха по облегалката на креслото копчето на оператора. Събра всичките си сили, за да си представи следващите петнадесет минути, и го натисна.

Не можеше да контролира доколко следи програмата, но из един път усети, че няма да издържи повече. Картини и думи се завъртяха безразборно в него и страхът, че отново върши глупост, пак го обзе. Но страхът е най-голямата глупост. Може би хаосът от картини ще добие някакъв логичен ред. Само страхът не почита правилата на играта. Да се страхува от несполука в този момент е самата несполука. Напрегна мускулите си и като дете, зазяпано в калейдоскоп, загледа картините. Много предпазливо, с голямо внимание се стремеше да бъдат познати спомени от Земята, все едно какви, дали един от скучните коридори на института, клетките на експерименталните животни, човешки лица, отблизо разговарящи с него или помежду си. Дори чуваше гласовете им, когато спорят. Да, това е Херцер и добрият стар Лауренс! Добре, много добре! Ако мисли за тях, ще бъде още по-добре. Постепенно се успокои, почувствува, че е способен да продължи програмата. От нищото отново изплува дългата верига на логическите зависимости и щастието пак навести Жил. Все едно дали ще умре или ще успее в това, заради което жертва малкото спокойствие на краткия си живот. Мисълта е господарят на света. Това е толкова просто и все пак едва сега го вижда ясно. С тихо жужене операторът даде край на програмата, но Жил не си отвори очите. Заедно с радостта от настъпилото щастие неусетно се бе плъзнал и сънят.