Петер Жолдош
Задачата (7)

Глава седма

Голямото парче печено месо в ръцете на Бор бе най-съблазнителният залък, който някога бе виждал. От суровата му вътрешност все още червенееше кръвта, а издатъците му се бяха опекли и леко загорели. При отхапването двата вида вкус се сливаха в една щастлива хармония, която караше Уму да гълта с растящо настървение. Еор винаги му даваше месо, но това наистина бе прекрасно парче.

Какво да прави? Ако се протегне към месото, Еор може да го отблъсне гневно; това, което е пожелал изведнъж, за тях е още по-желано, Уму се учудваше, че може да има толкова ясни мисли, когато пред носа му се намираше това прекрасно месо — но ако се направи, че не го интересува, пак може да сбърка. Еор може да помисли, че не е гладен, и да го изгълта; не, това е непоносимо! Отново преглътна и като че ли случайно се приближи до Еор, до месото. Но Еор не го забеляза, гледаше другаде. Уму не вижда къде, зяпа само месото, което изведнъж започва да расте, расте и да идва към него. Вече няма нито огън, нито Еор. Вкусният кафявочерен залък с бледорозови жилчици се движи към устата му, не, той движи устата си към него, отхапва…

В института на Биънс малко се занимаваха с непроизхождащите от човека сънни картини, защото, опитните екземпляри бяха родени в плен маймуни. По същество това означаваше неизползваем материал, единствено силата представляваше интерес. Ако се отклонеше от средното или в условията на въздействие имаше някъде скрита грешка, или ако ставаше въпрос за особени един друг въздействащи си индивидуални компоненти…

— Плюя на обясненията ти, Биънс — изръмжа Жил, — претъпкан съм с тях и ще умра от глад.

Разкъса фолиото на следващата консерва. Кутията послушно изпука — Уму се развлича така чак до десетата — и извади съдържанието й. Неуверено подуши, след това смръщи носа си. С помни си за месото с бледорозовите жилчици… Това месо никога няма да бъде негово, защото се събуди, а последният залък изяде преди два дни до огъня. Вярно и по-рано не бе имал толкова хубав къс месо, който го бе измъчвал в съня, ала ако сега го има…

Средният пояс унищожи радиоактивното лъчение.

Ще развъди друго племе, това е навик, само време му трябва, а консерви има за половин година… но тъкмо тук е бедата! Когато опита първата, стомахът му веднага започна да се бунтува. Не, не са развалени и лъчението не им е навредило. Бедата не е в консервите, а в Уму. А ако го насили? Да рискува да повърне? Или да развали стомаха му? От другата спирала ясно знаеше, че Уму никога в живота си не е ял такова нещо, което така да го отвращава. Възможно е бавно да привикне към тези вкусове и физични състояния — естествено, трябва да свикне, — но гладната смърт при всички случаи наближава. Това е сигурно. Като последен експеримент опита консервите с мляко. Намери ги повдигащо сладки. След това започна до такава степен да ги разрежда, че на края ливна в стомаха си повече от десет литра. Това може би ще го държи сит до няколко часа или ако успее още няколко пъти, ще бъде разрешение до другия дял, но за по-нататък — не. Няма да издържи с мляко, трябва да намери по някакъв начин месо, по възможност един такъв залък, какъвто имаше при Еор. Ядоса се, че толкова претенциозно силно е това желание, но не се уплаши от него. Уму има право да се чувствува добре. И негово задължение е да направи всичко в свой интерес.

Противно на волята си, трябваше да мисли с признание за Биънс, защото методът му, който се отнасяше до разумните черти на индивида, беше по-добър, отколкото очакваше. Ако тръгне откъм разума, подчинеността и волята ще му служат по-послушно.

Идеята му дойде на ум, когато стягаше роботите в склада. От избраните подготви за живот шест метални чудовища. Уму се страхуваше малко от тях, но това не разтревожи твърде много Жил — и те послушно започнаха да пълзят към долния въздушен шлюз. Сега трябва да отиде в командната зала — само оттам ще може да направлява напускащите „Галатея“ роботи — и там трябва да застане срещу нещо по-лошо от озъбения Норман. Значи, трябва да се подчинява само на разума и на силата на доводите, може би така ще бъде по-поносимо. Това, което се случи снощи, не бива да се повтаря никога вече. Помисли си само, ако Уму бе способен да направи всичко това, как би се отнесъл към заловения. Сигурно щеше да падне на колене пред него и да го обожава като господ… Ама че глупост, Уму не познава още господа. Боговете са създадени по-късно от хората, после унищожени от тях и отново са оставили само човека. Това са твоите спомени. Но и това е глупост. Не, не бива да разсъждава за това поне сега. Чувствуваше, че няма да се измъкне от тези мисли, само ще се придвижи по-далеч, зад границата на видимото бъдеще.

Непосредствената цел, значи, е месото — в устата му се насъбра слюнка — и всички онези действия, които спомагат за набавянето му. Въздъхна дълбоко и влезе в командната зала. Срещата бе по-лека, отколкото очакваше, но за това много му помогна любопитството. Историята на тези няколко дузини часа — от момента, когато седна под шлема на консоциатора, до момента, в който Ваня се строполи на пода — естествено се сля в онова същество. Предположения можеха да се правят за много неща — една от най-простите загадки бе появата и падането на Ваня — запаметяващото устройство за манипулациите на Мозъка съхраняваше не само реда на получените заповеди, но и времето на тяхното получаване, но като цяло никога повече няма да се възпроизведе. Наистина, не е и необходимо. Пристегна корема си, предупреждавайки се, че трябва да гледа на млякото само като на временно решение. Нужно е месо!

Автоматиката на въздушните шлюзове още включваше Мозъка, когато според програмата трябваше да се отвори долният въздушен шлюз пред замаяния и направляван от инфразвука Уму, който накуцваше към „Галатея.“ Повери командването на роботите, предавателят изчака, докато светнат и шестте лампички, и роботите бяха готови за радиозаповедите. Отвори шлюзовете и металните чудовища бавно заизлизаха от „Галатея“. След двадесет метра, когато ги виждаше вече на екраните, изкомандува „стоп“.

Проста и лека задача, но за къде да ги програмира?

Мозъкът ще има нужда от всеки свободен капацитет, може би и това няма да е достатъчно. На края се спря на командната система на двигателите. Когато стане нужда, роботите вече ще са се върнали. Включи готовата програма към предавателя и шестте робота потеглиха. Известно време ги наблюдава как се движат сред храстите, избягват дърветата и по-обраслите места, след това отново поемат посоката, определена им от командата. Напредваха бавно, но знаеше, че с тази скорост употребяват най-малко енергия, а и така ще стигнат сигурно до целта. След няколко часа ще спрат и според програмата ще се окопаят, доколкото могат, за да не може да ги отвлече поройният дъжд. И тогава лъчението на страха на петкилометровия пръстен ще обкръжи „Галатея“, така че да действа на всички, които искат да се измъкнат от него, но да пропуска идващите към кораба.

Преди да включи Ваня, се постара да обсъди още веднъж всичко. Говорът все още можеше да бъде опасен. Ако Ваня не го разбере, не е голяма беда, но какво ще стане, ако поиска да се защищава срещу неразбираемите звуци? Биотоковите команди са по-сигурни, да кажем, с минимална дистанция от три метра. Така Ваня и да падне — защото сигурно в началото ще бъде много неподатлив на волята на Уму, — няма да се пребие. Завърза към себе си рецепторите на биотоковото командуване, двата на краката и двата на ръцете. Раната от копието му пречеше. Значи, и ръката на Ваня ще се движи трудно. На кръста е достатъчен и един рецептор, за врата е излишен. Засега Ваня няма да има нужда да си върти много главата. На върха на главата на робота ще инсталира инфраизлъчвател — с честота, предизвикваща страх, — лошото е само, че и Уму ще се страхува от него. Но страхът може да се превъзмогне с разума, а и копчето на излъчвателя ще бъде у него. Ще сложи колан на кръста си и ще го пъхне в него. Пак там ще сложи и лъчевия пистолет — не „кроткия“, работещ само с инфразвук, а този, който прерязва дървета и топи скали, който унищожава всичко, което попадне под лъча. На тази планета досега не му се е удало случай да го използва, дори не знае къде да го търси. Но в някой от складовете ще го намери. Ще бъде малко тежичък за Уму, защото и за земен човек не е лек — жалко, че не може да го повери на Ваня, — но може би ще бъде още по-трудно да го употребява. Тогава няма да го ползва. Сети се за Дау — Уму се зъбеше по спиралата — и за миг се обезсърчи. Може ли да излезе с такова оръжие? Но трябва месо! Този закон остана толкова силен, както някога, когато Уму още живееше сред народа на ловците. Ще го вземе! Отвори гърба на Ваня и превключи командването на късовълнови биотокове. Минимална дистанция три метра. Това означава, че ако пристъпи по-близо до робота, Ваня спира. Максималната дистанция установи десет пъти по-голяма и без това няма да се отдалечат на по-голямо разстояние. Докато се занимава с гърба на Ваня, няма да има нищо опасно, но копчето, което ще съживи робота, се намира отпред, на гърдите му, на тази тъмносива…

Да видиш собствената си вълна, дори да я докоснеш, не, Биънс, ти това не би могъл да си представиш. Навярно Биънс отдавна е починал. Дали е приготвил собствената си репрограма? За какво ли му е била? В кого ли щеше да живее? Това е наказание за твоята страхливост, Биънс! Затвори очи, ръцете му се плъзнаха към гърдите на Ваня.

Не го достигна. Трябваше да коленичи. Когато пръстите му най на края натиснаха копчето, усети, че докосва някаква материя, подобна на книжна хартия. Обзе го ужас, трябваше да събере всичките си сили, за да не дръпне ръката си. Копчето тихо изпука. Изправи се и със затворени очи започна да отстъпва, докато не се удари в един от столовете. Ако сега изгуби равновесие, Ваня ще падне отново. Бе вече отвъд трите метра. Вкопча се в облегалката на креслото и отвори очи. Ваня стоеше, дясната му ръка бе свита и държеше въздуха също както той облегалката. Облекчен, въздъхна дълбоко. Успя.

Сега Ваня ще занесе онова в същата каюта, където Норман го бе изплашил, след това ще тръгнат. Не, ако Ваня изпълни тази задача, ще го изключи. По-добре сам да потърси лъчевия пистолет.

След половин час долният въздушен шлюз остана вече зад тях и Уму бе безкрайно щастлив, че може отново да диша този въздух, на който бе свикнал цял живот. Въпреки куция си крак на драго сърце щеше да побегне към гъсталака, но се спря навреме. Трябваше да внимава за Ваня. А лъчевият пистолет е тежък, по-тежък, отколкото мислеше. Коремът му е празен, докато намери месо, ще се задуши. По-добре щеше да бъде, ако вървяха заедно един до друг, но тогава пред Ваня ще има други препятствия и движението ще се усложни. А така ще се движи пред Ваня и ще му показва пътя. Откакто напуснаха „Галатея“, Уму едва се побираше в кожата си. Дори забрави за глада си, постоянно мислеше какво би станало, ако се поразходят малко из лагера на племето на ловците. А там — ако след появата на Ваня не се разбягат — само ще вдигне лъчевия пистолет и…

Не. Уму трябва да чака. В лагера ще отидат после. Много пъти ще ходят там, дори и Уму да не иска. Но сега не.

Докато достигнат върха на хълма, униние обзе Жил. Бе светъл предиобед и Ваня едва се мъкнеше. Ако вървяха по-бързо, щяха да вдигнат шум и да стреснат дивата обител. В гъсталака дремеха много Грухтящи, храстите пращяха, когато изскачаха от тях изплашени. Страшно се ядоса, когато едва сега, на километър и половина от „Галатея“ му дойде на ума много по-просто решение. Програмата за унищожението на големите зверове бе непроменена. Просто трябваше да погледне кога за последен път и в каква посока е изпратен лазерен импулс от Мозъка и да тръгне право натам. И сигурно щеше да намери месо. Но той искаше да ловува с лъчевия пистолет! Невъобразима романтика заради глупостта на Уму. Ако се върне сега, ще изгуби толкова време, че няма да има възможност вече да тръгне.

Има късмет в мига, в който видя Грухтящото. Знаеше, че за този късмет бе помогнал и той. Изпратените роботи бяха смутили сънливото обедно спокойствие на древната гора. Появата им вероятно бе ужасила обитателите й. И това Грухтящо до неотдавна сигурно е дремело под сянката на някое голямо дърво, а още по-вероятно бе да е изскочило към робота из една от приятните топли локви. Едната му страна все още беше изцапана с тиня. Сега безпомощно и гневно се въртеше. Невидимото, което го бе стреснало, нямаше никакъв мирис. От най-сигурния си помощник — вятъра — не долови нищо. Повдигна главата си да подуши все пак нещо, после хукна към най-близките храсти, но в последния момент се спря и потърси друга посока. Жил бавно повдигна лъчевия пистолет, стараеше се да държи тежкото оръжие, без да трепери. Грухтящото продължаваше да се върти, а дулото на пистолета се опитваше доста несръчно да следва движенията му. Жил изведнъж изгуби търпение. Уму отдавна беснееше по спиралата — натисна копчето и унищожи онази част от храста, където тъпчеше Грухтящото. Едрата маса послушно се свлече, но Жил не почувствува никаква ловна гордост.

С ножицата за рязане на метални листи Ваня сръчно разряза Грухтящото, толкова сръчно, колкото той движеше ръката си във въздуха. Отначало планира да натовари Ваня с месото, което искаше да вземе от Грухтящото за „Галатея“, но бе толкова гладен, че бързо се отказа, и миг след това засъбира сухи клони с робота. Спомни си колко мъчително и сложно бе всяко палене на огън след проливен дъжд и почувствува необикновено превъзходство над Уму, когато установи диска на лъчевия пистолет на нужната честота. За по-малко от секунда жълтите пламъци заоблизаха събраните клони и устата му се напълни със слюнка. Залъкът, който в съня му бе недостижим, сега щеше да бъде негов, още няколко минути и ще може да отхапе…

Месото над огъня държеше Ваня. Ръката на робота бе безчувствена и много по-издръжлива на горещина. Ако мъчителният глад не подтискаше всяка мисъл, Жил би се хванал за корема от смях. Комична гледка — Ваня послушно въртеше месото на огъня.

Най-после месото доби цвета, който дълго жадуваше да види — леко зачервено с бледорозови жилчици,- и изключи Ваня.

Месото бе парещо, като го духаше, той го прехвърляше от едната в другата ръка. От размазаната кръв мръсната му длан стана още по-зацапана. Жил мислеше ужасен за основните изисквания на хигиената, но те въобще не интересуваха Уму. Когато нямаше вече опасност да изгори устата си, Уму отхапа. Неописуем вкус се разля в устата му и той загълта бързо, без дори да дъвче едрите залъци, като че се страхуваше да не би някой да му ги отнеме. Уму заръмжа от удоволствие, а Жил в същото време изпитваше срам.