Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Clockwork Orange, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 50 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ПОРТОКАЛ С МЕХАНИЗЪМ. 1991. Изд. Галактика, Варна. Биб. Галактика. Серия Кино No.2. Роман. Превод: от англ. Мариана ЕКИМОВА-МЕЛНИШКА [A Clockwork Orange, by Anthony BURGESS (1962)]. Формат: 17 см. Тираж: 28 200 бр. Страници: 174. Цена: 10.50 лв. ISBN: 954-418-004-4

История

  1. — Корекция
  2. — Оправяне на кавички (Мандор)
  3. — Добавяне

ПЪРВА ЧАСТ

1

— Сега накъде, а?

Бяхме аз, значи Алекс, и моите трима друзя, Пит, Георгий и Смотания Дим, седяхме в млечния бар „Корова“ и си блъскахме рассудока какво да правим с тая шибана зимна вечер, тъмна като в рог и холодна, макар и суха. Млечният бар „Корова“ беше местечко, в което се пиеше не само мляко, но вие, братлета, може вече да сте зафоргетили какви бяха тия барове — нали напоследък нещата се менят толкоз бързо, че всичко се забравя, да не говорим, дето почти никой вече не чете газети. И так, там се пиеше мляко, подсилено с нещо друго. Нямаха разрешително да продават алкохол, но още не им забраняваха да пробутват ония, новите гадости и да ги сипват в кравето молоко, тъй че като го пиеш с „Велосет“ или „Синтемеск“, или „Дренкром“, или две-три други нещица, за петнайсетина минути ти става толкова хорошо, все едно, че са те понесли бог и всичките му светии и ангели, а мозгът ти го прорязват мълнии. Поркаш си „режещото мляко“, както му викахме тогава, и усещаш, че сам се точиш някому, и си готов да се включиш в някой мръснишки номер двайсет срещу един… Точно така си сръбвахме през оная вечер, с която започвам сейчас своя разказ.

Карманите ни бяха пълни с денги, та нямаше нужда да гоним още сухо, като фраснем някой дедик в тъмното и докато смотрим как плува в кровта си, да броим плячката и да делим на четири; нито да прилагаме шокова терапия на някоя дърта посивяла пуйка в магазина и с хохот да се ометем с мангизите й. Защото, както се казва, денгите не са всичко.

Четиримата се носехме по последна мода, а по онова време тя беше черни брюки съвсем по крака с каучуков щит отдолу, точно на чатала, та хем да пази, хем да изпъква при подходяща светлина. Моят щит беше с формата на паяк, на Пит беше рука (по-точно длан), Георгий, передставте си, носеше цветок, а Смотания Дим си бе пъхнал клоунска морда — нали си нямаше понятие кое как е и беше (и томаневерниците ще кажат) най-голямата мъгла от четирима ни. Освен това носехме якета до кръста без ревери, с широките рамене с подплънки, дето им викахме плечо, за да заблуждаваме хората, че сме големи буци. Имахме, братлета, и от ония белезникави галстуки, същинско картофено пюре, раирано с вилица. Волосите си пускахме не много дълги и бяхме обути с едни жестоки сапоги, само за ритници.

— Сега накъде, а?

На бара седяха една до друга три девочки, но ние бяхме четирима малчики и обикновено го давахме един за всички, всички за един. Ония зози бяха и те одети по последна мода, на тиквите с морави, зелени и оранжеви перуки, всяка от които по мои сметки струваше почти колкото заплатата им за цял месец, и гримирани в тон — със семицветни дъги около глазите и уголемени губи. Бяха с дълги, черни, съвсем прави платя, а на грудите си имаха малки сребърни значки, с различни момчешки имена по тях: Джо и Майк, и другие. Така се носеха имената на малчиките, с които е спало всяко маце, преди да навърши четиринайсет. Те смотреха все към нас и аха да им предложа (под сурдинка, разбира се) тримата да отскочим за малко секс, пък Смотания Дим да го оставим, защото и без това му стига да му купиш половинка молоко с по-ячка доза „Синтемеск“ вътре, ама нямаше да е по правилата на играта. Дим беше очен, очен грозен и приличаше на името си, но в боя нямаше по-лют от него и вършеше добра работа със сапогите.

— Сега накъде, а?

Человекът, седнал до мен на онова болшое долгое плюшено канапе покрай трите стени, бе изцъклил глаза и ломотеше нещо като „Блудкави творби от Аристотел… циклами на екскурзия… все по-захитрели…“ Явно той вече беше отпътувал и кръжеше някъде далеч в орбита — знам какво е, защото съм го опитвал като всеки, но по онова време вече смятах тия работи за страхопъзльовщина, братлета. Излокваш проклетото молоко, изтягаш се и те наваля мисълта, че всичко вокруг е някак отминало. Не че не скиваш ясно като бял ден масите, стереото, мацките и малчиките — но ти се каже, че хем са там, хем вече ги няма. И си един такъв, като хипнотизиран, от сапога си или от върха му, или от някой нокът, и в същото време усещаш, че те държат за проклетия врат и те друсат като да си кошка. Друсат те, друсат, докато нищо не ти дреме и чакаш да ти пожълтее сапогът или нокътят и да става все по-жълт и по-жълт донемайкъде. А почнат ли светлините да се пръскат като бомби и сапогът ти или нокътят, или пък някое грязно петно на брюките вземе да става такое болшое болшое болшое, по-болшое от целия свят и тъкмо да се изправиш пред Дядо Боже — всичко свършва. Връщаш си се тук с хленч, а ротът ти зинал и готов да нададе вой бууу-ухуух-уу. Цялата работа може да е много приятна, ама си е от шубе и нищо повече. Не си пратен на тая земля само за да си общуваш с бога, я! Такива неща изсмукват цялата сила и готското у человека.

— Сега накъде, а?

Стереото свиреше и голосът на певеца се чуваше ту от единия край на бара, ту от другия, изчезваше към тавана и отново се спускаше с реверберации от стена до стена. Бърти Ласки кричеше един древен шлагер на име „Ти бъркаш в раната ми“. Едната от трите мръсници на бара, оная със зелената перука, мърдаше корем в такт с тази тъй наречена музика. Усещах как режещото мляко вече действа и бях готов за малко разгрявка. Така че излаях „Давай навън!“ като псе и фраснах старичока до мен, като му извъртях един от филмите на ужасите в ухото, но той не усети нищо и продължи да бръщолеви своето „Телефоническо логическо, щом фарфароните запърпорят…“ Нищо, ще го почувства, и то как; щом дойде на себе си и се върне на земята.

— Къде навън?

— Просто така, ще вървим и ще увидим какво ще изскочи, братлета мои.

И тъй, изсипахме се ний в бездънната зимна ноч, поехме по булевард „Марганита“, после свихме по Бутби авеню, където попаднахме точно на каквото търсехме, маленка закачка за начало на вечерта. Беше един старик трепетлика с даскалски вид, очки на носа, зинал срещу холодния нощен въздух. Носеше книги под мишница и един лайнян чадър и идеше откъм Общинската библиотека, използвана от все по-малко люди в наши дни. Мръкнеше ли се, такива старовремски буржоа не се срещаха по улиците — едно че не хватеше полиция, пък и смелчаги като нас се навъртаха наоколо, та тоя учен человек единствен гуляеше по авенюто. Приближихме се ние към него съвсем учтиво и аз го заговорих:

— Извините, братко.

Той смотреше малко испугано, като ни видя така четиримата да го заобикаляме, но ние бяхме кротки, вежливи и засмени, та отвърна:

— Да? Какво има? — с много висок даскалски голос, като се опитваше да ни покаже, че не е бъзлив.

Продължих:

— Виждам, че носите книги под мишница, братко. Такова рядко удоволствие е в тия времена да попаднеш на някого, който още читае.

— О? — рече той съвсем разтреперан. — Така ли? Разбирам. — И все местеше поглед от един на друг от четирима ни, като се усети, че се намира в центъра на засмян и вежлив квадрат.

— Така е — казах. — Много би ми било интересно, братко, ако любезно ми позволите да видя какви книги носите под мищница. От всичко на тоя свят най обичам хорошата чиста книга.

— Чиста ли? — мрънка той. — Чиста, да.

Тогава Пит грабна ония три книги от него и набързо ни ги раздаде. Но нали бяха само три, каждий получи по една да разсмотря с изключение на Дим. Моята беше „Основи на кристалографията“ и като я отворих, рекох: „Отлично! Първокласна работа!“, продължавайки да разлиствам страниците. После възкликнах с потрес в голоса:

— Ау, какво има тук? Каква е таз грязна дума? Покраснявам само като я гледам. Разочаровате ме, братко, истина ви казвам.

— Ама… — започна той, — ама…

— Виж ти — обади се Георгий, — ето на това му викам аз истинска грязнотия. Тука има една дума, дето започва с „п“ и още една с „х“. — Неговата книга беше озаглавена „Чудото на снежинките“.

— Охо! — извика Смотания Дим, като надничаше над рамото на Пит и, както винаги, прекали: — Тук пише какво й направил той, а има и снимка и всьо. Че вие сте били просто един вманиачен стар мръсник!

— Човек на вашата возрост, братко — осъдих го аз и започнах да късам книгата, която держах. Другите ме последваха, а Дим и Пит раздърпаха „Системата на ромбоедъра“. Старият даскал взе да кричи:

— Но те не са мои, общинска собственост са! Това е чист произвол и вандализъм. — Или нещо подобное.

И се опита като че да си измъкне книгите от нас, което беше направо трогателно.

— Заслужавате да ви бъде даден хороший урок братко — рекох аз. — Да, да, заслужавате.

Тая книга за кристалите в руките ми беше много здраво подвързана и трудно се късаше на парчета, защото беше от ония времена, когато нещата са се делали трайни, но успях да съдера страниците и щом ги смачквах в ръце, мятах ги като истински снежинки, макар и огромнейши, по кричащия старик. Другите, разумеется, ме последваха, а Дим само танцуваше наоколо като шут, какъвто си беше.

— На ти, на ти едни снежинки, дърт читател на мръсотии и гряз! — говореше Пит.

— Сега ще видиш, ти, гаден старик — казах аз и започнахме да се задяваме с него. Пит му хвана руките, а Георгий му разчекна рота, за да измъкне Дим фалшивите му зуби, горни и долни. Хвърли ги на паважа и аз се заех да ги тъпча с подметките си, както си знам, макар че, за проклетия, бяха сделани от някаква нова, дяволски твърда пластмаса. Дедикът взе да издава едни гъргорещи звуци — хррру, ххххра, ххрро — та Георгий остави губите му да се затворят и само му отлепи един в беззубата челюст с юмрук, целия в пръстени, от което дъртакът застена и бликна кров, братлета, красива работа. После му свалихме връхните дрехи и го оставихме по жилетка и долги долни гащи (много стари: Дим едва не се пръсна от смях), а Пит му тегли един шут в задника и го пуснахме да си върви. Той позалитна, защото толчокът не беше чак толкова силен, взе да вика „Ох, ох, ох…“, без да понимае вече къде е и какво всъщност става, а ние му се присмивахме, и докато Дим подскачаше наоколо с лайняния му чадър, го преджобихме, ама той нямаше кой знае какво. Намерихме стари писма, някои чак от 1960-а с „Най-скъпа моя“ и други такие чепухи, един ключодържател и стара протекла писалка. Дим заряза танца с чадъра, за да прочете на глас едно от писмата, като да покаже на празната улица, че е грамотен. „Скъпи мой — декламираше той с високия си голос. — Ще мисля за теб, докато те няма и дано не забравяш да се обличаш добре, като излизаш вечер.“ Но се разкикоти с цяло горло — „Хо, хо, хо“ — и посегна уж да се обърше отзад с писмото.

— Хватит — намесих се аз. — Стига толкова, братлета.

В брюките на старичока имаше съвсем малко сухо, не повече от три гроша, и ние решихме да подложим на разпръскване пикливите търкълца, които бяха като просо в сравнение с мангизите вече в кармана ни. Потом стъпкахме чадъра, съдрахме платята му и ги предадохме на вятъра, братлета, с което приключихме с древния даскал. Не че сделахме кой знае колко, знам, но вечерта едва започваше и нямаше защо да бързаме. Ония ножчета в молокото боцкаха вече очен хорошо.

Следващата ни работа бе самарянският номер, за да се пооблекчим от мангизите и да има защо да оберем някой магазин, пък и алиби щяхме да си купим овреме. И така, влязохме в „Нюйоркския херцог“ на Еймис Авеню, където, разумеется, се свили на топло три-четири бабушки и си пият кофе със сметана от социалните помощи. Етот раз бяхме хороши малчишки, засмяхме се и припяхме по една благословия на всяка, само че ония ми ти старухи като се стреснаха, като им задрожаха костеливите руки с изпъкнали вени около стаканите, та чак помията се разплиска върху масата. „Оставете ни, момчета — вика едната от тях с хилядагодишно лицо като географска карта, — ние сме бедни старици.“ Но ние толко се зъбехме наляво и надясно, седнахме, позвънихме за официанта и зачакахме да дойде. Щом той пристигна, нервен един такъв, като бършеше руки в грязната си престилка, поръчахме си четири ветерана — ветеран е ром, смесен с черешов ликьор, очен популярний дринк по онова време, който някои предпочитаха с малко лимонов сок, по канадски. Тогава казах на официанта:

— Дай на ония клети бабушки там нещо да се накормят. По един голям шотландец на всички и по още нещо за вкъщи. — И изсипах целия си карман с денги на масата. Другите трима сделаха същото, братлета мои. Донесоха по едно днойно огнено злато за пъзливите старухи и те не знаеха нито какво да сделат, нито какво да скажат. Една от тях изломоти „Благодаря, момчета“, но личеше, че очакват да ги сполети мръсен номер. Раздадоха им обаче и по една бутилка Генералски коняк за у дома, а аз оставих мангизи да им доставят на другата сутрин по една дузина кафета със сметана по къщите, стига тия бабки да си дадат адресите. После с останалите мангизи взехме, че изкупихме, братлета, всичките банички, блиночки, понички, кифлички и шоколади, каквито имаше, и пак ги дадохме на старухите. Казахме им: „Извинете за минутка“ и докато старите птици още повтаряха „Благодарим, момчета“ и „Бог да ви благослови, момчета“, излязохме вон без пукната пара в карманите си.

— Колко ли е готино да си добрий человек — рече Пит. Личеше си, че на тъпия Дим му е като дим цялата работа, но не се обади от страх да не го нарекат глупчо и ничево непонявший. И така, завихме по Атли Авеню, където още имаше един отворен магазин за бонбони и канцери. Не ги бяхме закачали от три месеца и изобщо целият квартал беше совершено спокойний, тъй че въоръжените милицаи или кримпатрули не се навъртаха твърде наоколо, а се подвизаваха главно на север от реката тия дни. Надянахме си маските — новотия, страхотни, файнска изработка; представляваха лица на исторически личности (казват ти всяко име, като си я купуваш): мойта беше Дизраели, на Пит — Елвис Пресли, на Георгий — Хенри Осми, а на Смотания Дим — някакъв си поет Пърси Би Шишели; идеални маски, с волоси и всьо, пък и от някаква материя, дето като си свършиш работата, можеш да я навиеш и да я пъхнеш в сапога си. И тъй, влязохме тримата. Пит остана вон на пост, макар че за какво ли имаше да се тревожим. Щом нахлухме в магазина, насочихме се право към Слаус, управителя, едро толсто мъжище, подпухнало от портвайн, което щом поня какво става, хукна право към телефона и вероятно добре смазаното си ружьо, заредено с шест мръсни патрона. Дим се метна зад тезгяха, бърз като зверче, и взе да ни замеря с кутии канцери, а потом се подаде от една голяма дупка заедно с някаква зоза, белнала зуби срещу клиентите и увесила груд, за да рекламира нова марка канцери. Да бяхте видели, братлета, как една огромна топка се търкаляше там вътре в магазина зад занавеса — не топка, ами нашият Дим и Слаус, вкопчени в смертелна схватка! Да бяхте чули само как пъшкаха, хъркаха и се ритаха зад пердето, а разни неща се събаряха отгоре им и те псуваха ли, псуваха и после стъклото — прас прас прас! Мама Слаус, супругата, направо се вледени зад щанда. Личеше си, че ей сега ще изкричи „Убийство!“, ако я оставим, поетому аз начаса се озовах зад щанда, грабнах я, а тя беше ужасна буца, цялата вонеше на духи, и грудите й изскочиха като бомби. Запуших с рука рота й да не пищи за второто пришествие по четирите посоки на света, но женището ме ухапа свирепо като копой, та захванах аз да крича, след което и тя нададе вой за милицаите. Наложи се тогда да я хласна яко с една от тежестите на кантара и да добавя един удар с лоста за отваряне на каси, та кровта й бликна като едното нищо. Повалихме я на пода и съдрахме одеждите й за разкош, като лекичко я подритвахме да спре да стене, а като я гледах, просната с оголени груди, поколебах се дали да не… но реших да оставя за позже вечером. После се ометохме, като здравата се наплячкосахме тая ноч, та се паднаха по няколко пакета канцери от най-високо качество на глава, и си отидохме по живо по здраво, братлета.

— Ама какво тежко и дебело копеле беше тоя — повтаряше си Дим.

Не ми се понрави видът на Дим: изглеждаше грязен и раздърпан като человек, който е водил бой, както си и беше, само че това никога не бива да се познава по вида. Вратовръзката му сякаш някой я беше тъпкал с ноги, маската му се бе изхлузила и по лицето му имаше мръсотия от пода, та го замъкнахме в една уличка и го поспретнахме немножко, като намокрихме носните си таштухи с плюнка да го изтрием. Какво ли не правехме за нашия Дим. Набързо се прибрахме в „Нюйоркския херцог“ и по моя часовник не ще да сме липсвали повече от десет минуточки. Старите бабушки още бяха на кофето със сметана и на шотландското, дето им го купихме. Подвикнахме им:

— Хей, момичета, как е?

— Бог да ви благослови, добри момчета! — запяха те старата песньовка, а ние звъннахме с колокола и той път дойде друг официант, та му заказахме бири с ром, че жажда ни гореше, братлета, и по нещо за бабките. Тогда им казах:

— Не сме излизали оттук, нали? Били сме си тук през цялото време.

А те бързо загряха и ответиха:

— Разбира се, момчета. Все пред очите ни бяхте, Бог да ви поживи. — И пиха.

Не че имаше кой знае какво значение всъщност. Мина към половин час, преди милицаите да се размърдат. Пък и само двама младоци пристигнаха, с розови лица под болшоите си медни каски. Единият заговори:

— Вие тук знаете ли нещо за случката в магазина на Слаус тая вечер?

— Ние ли? — отвърнах невинно. — Че какво е станало?

— Кражба и побой. Двама в болницата. Къде бяхте тая вечер, момчета?

— Не с такъв гаден тон — казах. — И хич не ме е грижа какво намеквате. Доста подозрителна ви е работата, братлета мои.

— Тука си стоят цяла вечер — разкричаха се старухите, — Господ здраве да им дава. Най-добрите момчета са тия. Вежливи и щедри, така да знаете. Все тук си седят, току пред очите ни.

— Само питаме — рече другото полицайче. — Вършим си работата като всички.

Но ни изгледаха много гадно за предупреждение, преди да си излязат. Като обърнаха гръб, изпратихме ги с устна музика: бббрррр. Ако искате да знаете, малко ме разочароваха нещата напоследък. Нямаше вече за какво да се сбиеш. Всичко ставаше лесно като по вода. Нощта обаче едва начинаеше.