Петер Жолдош
Задачата (3)

Глава трета

Към девет часа вечерта почувствува, че има температура. Пулсът му бе над сто, между разума и външния свят бе само тъпото главоболие. Държа се до полунощ, после се предаде и изключи превода. Искаше да вземе проба от досегашния материал, но ръцете му трепереха, не смееше да рискува, да не повреди нещо. Мозъкът не знае, не се занимава с това, дали Жил е болен или не, такава корекция в получените команди е непозната за него. Облегна се назад в креслото. Обзе го злоба от срам, това чувство избра най-неприятната посока към тила и отвори тъмната шахта на безсъзнанието. Потъваше, потъваше, потъваше нанякъде заедно с Мозъка, с командната зала, с кораба, с цялата планета. След безкрайното падане остана само страхът да придружава несъзнателното му съществуване до другия ден, докато получи ново съдържание. След като се събуди, забеляза, че левият му крак е безжизнен.

Защо тъкмо това трябваше да стане, помисли си с горчивина, когато толкова други неща можеха да бъдат засегнати? Упорит, дразнещ сърбеж мъчеше гърлото му, кашляше, повръщаше. Това бе поносимо, но ако парализата продължеше да се разпространява, нямаше да може да работи. Напълни кутиите на преводните автомати с толкова касетки, колкото можеха да се поберат, след това залази на четири крака към складовете. Роботите биха могли да помогнат. И един робот щеше да свърши работа сам да се добре дотам. Норман се оказа глупав, че върна със себе си лифта, и той — че го послуша. Достатъчно бе да се спусне до осмия или десетия етаж, а не в такава непосредствена близост с реакторите. Заради високата доза облъчване не можеше да допусне филмите дори близо до командната зала. Успя да се справи някак си със стълбите на първите три етажа, но на четвъртия започна да се хлъзга и ако се задържаше, бе само с помощта на ръцете.

На връщане се вкопча в рамото на Ваня и със задоволство наблюдаваше колко умело и предпазливо се изкачва роботът по стълбите. Ваня бе на Максим, той му бе дал това име. Ако не бе най-умният, то несъмнено бе най-надеждният робот на „Галатея“. Но колкото и надежден да бе, трябваше да го изключи, когато почувствува, че загива.

На другия ден до обед всичко вървеше гладко. Ваня му донасяше поред касетките, а той избираше кои ще отидат в преводните автомати. Тогава започна да кашля, не можеше да престане. Много пъти Ваня търпеливо молеше Жил да повтори инструкциите, но той само размахваше ръце, а лицето му бе посиняло от задушаване. Лъскавите очни лещи на робота внимателно го наблюдаваха.

— Спри! — най-после изхърка така, че и Ваня го разбра. Роботът послушно застана на едно място, а Жил припадна.

Когато дойде на себе си, знаеше, че не му остава много време. От лявата страна парализата достигна бедрото, дробовете, при всяко поемане на въздух усещаше болката от сто хиляди иглички. Усещаше, че от ъгълчето на устата към врата му се стича нещо. Биещите тласъци по жилите, приличащи на жестоки удари от чук, се мъчеха да разбият главата му.

Притвори очи и се опита да мисли. Всичките основни модели на програмата са вече в Мозъка. В края на краищата Мозъкът е способен да обработи толкова информация, колкото е получил от преводните автомати.

Не можеше да продължи по-нататък, но още от началото бе поел този риск. Сега ще извика Ваня да го отведе оттук… Това бе единственото улеснение, за което не бе помислил навреме. Наистина Ваня не е в състояние да го снеме по стълбите, защото е твърде слаб за подобно натоварване. Няма да издържи да го носи толкова дълго на врата си. Но колкото издържи, поне да бъде по-далеч от Мозъка. А как ще говори? Още след обед Ваня не го разбираше.

Внимателно! За да не почне да кашля отново, се опита да изплюе с дебелия си език насъбраната в устата си кръв. Тя протече по брадичката му и достигна през отворената риза до гърдите му.

— Ваня…

— Да!

— Ела…

Ваня тръгна, заобиколи края на командния пулт и спря до креслото. Почувствува, че го задушава кашлицата.

— Наведи се!

Главата на Ваня се доближи до ризата му.

— Спри…

На два пъти ръцете му се изплъзнаха от тялото на робота, но успя да задържи дъха си и продължи да се бори.

— Стани!

Краката му висяха, не можеше да ги дръпне, но все едно.

— Назад!

Роботът тръгна назад и издърпа Жил от креслото. Петите му се удариха в пода. Ваня отново заобиколи пулта и продължи да го влачи. Ужасно го болеше, но страхът от кашлицата го караше да забрави всичко. Така все до стената може би ще издържи до установката на радиотелескопа.

— Наляво…

Шестте метра, по които Ваня се придвижи бързо, му се видяха цяла вечност. Жил не можеше вече да се държи здраво, мускулите отказваха да се подчиняват на волята му.

— Спри…

Строполи се до стола, удари главата си в подлакътника. Зави му се свят.От това се страхуваше повече, отколкото от кашлицата. Ами ако не успее да изключи Ваня… Осветлението в командната зала започна да отслабва, огромна гореща вълна го заля изотзад.

— Наведи се — прошепна, — наведи се!

Широките гърди на Ваня се доближиха до него. В растящата тъмнина вълната го поемаше и угоднически ту го приближаваше, ту го отдалечаваше. Жил търпеливо зачака да се люшне съвсем близо до робота, знаеше, че му остават сили за едно единствено движение. Пръстите му се добраха до копчето и в тялото на Ваня нещо тихо изпука.

Докато го изключваше, роботът бе успял да се наведе твърде много. Тристакилограмовото тяло изгуби равновесие, залюля се и падна до лежащия човек. С последните проблясъци на съзнанието си Жил бе благодарен за това на Ваня.