Петер Жолдош
Задачата (14)

Глава четиринадесета

Докато размишляваше какво да прави, отново със странно съчувствие си спомни за упорството на Норман. Преди „Галатея“ да се приземи,Норман изстреля в орбита сонда и от получените данни с помощта на Мозъка определи най-оптималното място за приземяване- критериите, разбира се, не сподели с никой, — след това приземиха със Сид „Галатея“ тук.в средата на гъсталака. От изследователите Норман изискваше систематична работа. Искаше да напредват постепенно, крачка по крачка. Като се изключат повърхностните данни от сондата и кръгът с радиус двеста километра, в чийто център беше „Галатея“, почти нищо не знаеха за планетата.

До катастрофата бяха успели да изпълнят едва десет процента от поставената програма. А сега вече можеше да се узнае единствено това, което бе безусловно необходимо. Жил се чувствуваше уморен. Много пъти изпитваше страх, че няма да му остане време да довърши това, което бе започнал.

Опита се да потърси сондата, но не я намери. През изминалото столетие и половина, орбитата й навярно се бе изменила и сондата бе изгоряла. Изстреля нова сонда, установи я на такава орбита, че да може да получава цялостна картина за повърхността на планетата. За по-голяма сигурност монтира в нея инфрачервени камери, след това седна пред екрана и започна наблюдението. Това бе тягостна работа и Сид я правеше още по-трудна.

— Напразно търсиш други „разумни същества“ — хихикаше Сид, — тук ще измрем всички. Ти и аз в „Галатея“, а Еди сред милите си събратя. Защото си страхливец и не смееш да рискуваш, не смееш да отлетиш отвъд северните гори нито с хеликоптер, нито с Восп!

В началото Жил бе достатъчно глупав да дава обяснения.

— Ти също знаеш, че с камерите не може да се установи точно къде е нашето племе и Еди. Без да обмислим, ще свали и нас.

Сид, разбира се, възразяваше, защото искаше да спори. С методична жестокост измъчваше Жил, а постоянната формула бе винаги една и съща.

— Защото си неспособно, безсилно, страхливо същество, Жил!

— Изчезвай, Сид!

— Не, трябва да го чуеш докрай. И ти го знаеш, но не е достатъчно само да ти повтарям, че…

— Струва ми се, че на края все пак ще те убия, Сид!

— Какво още чакаш?

— Сам не можеш ли? Ще ти дам таблетки.

— Не, предпочитам да го сториш ти. Ще бъде по-голяма наслада. За последен път да видя как, треперейки от гняв, насочваш срещу мен пистолета или с голи ръце как скачаш отгоре ми. Впрочем предупреждавам те, че аз съм по-силният.

Жил не отвърна. Може би щеше да бъде по-лесно, ако унищожи Сид, но се страхуваше от самотата. Това съвсем изменяше нещата. Един от симптомите за промяна на програмата? Но чувствуваше паметта си безпогрешна, бе способен да мисли, както преди. Или същността на промяната бе именно в невъзможността да възприеме самата промяна?

Четвъртия ден бе вече толкова уморен, че когато Ваня донесе месото, заля с кървавия сос фотьойла. А по-рано стриктно следеше поне в командната зала да приучи Тиак и Уму към някои основни правила на хигиената. Сложната лентова система на течности с различна температура напомни на Жил за дръзка творба от моден художествен стил. Дръзка? Нова? Преди сто и петдесет години гледах такова нещо…

Не довърши мислите си. Сондата се приближаваше към бряг и Жил остана да стои неподвижен с месото в ръка. В края на екрана един голям залив се вдълбаваше в сушата и по него се забелязваше движение — живот. Преди да отклони очи от неразгаданите още движения, натисна копчето за снимане. Вградената в сондата камера за по-малко от две минути засне залива, но после Жил отново и отново щеше да превърта заснетото. Сондата обикаляше планетата за малко повече от шестдесет минути. Разбира се, ако искаше да наблюдава отново същия залив, трябваше да измени орбитата.

— Сид — извика Жил, — ела да видиш! Ако гледах през микроскоп, нямаше да се учудя, мислеше си Жил, диатомовите водорасли имат същата совалковидна форма.

— Делфини или акули? — запита зад гърба му Сид.

— Тези са по-бавни!

— Казвам ти, че са делфини — промърмори сърдито Сид. — Що се отнася до тях, може да са по-разумни от нашите любими братя,но все пак са делфини. Да не би да искаш с тях да се приберем на Земята? — Жил блъсна нетърпеливо ръчката за приближаване на картината. Тя се размаза във всички посоки, като че ли падаше с голяма скорост към водата на залива. Автоматиката реагира с червена светлина на грубото вмешателство, докато постепенно точките на екрана се наместиха. Отново се показа заливът — по-точно, една част от него — и върху него лодките. С главозамайваща скорост — със скоростта на сондата — падаха към дъното на екрана. Това продължи не повече от пет секунди, след това пясъчният бряг, хълмове, гори,скали започнаха да се плъзгат. Жил превключи сондата на фиксиращо снимане.

— Коригирай орбитата на сондата, Сид! Ще чакам повторение!

— Излишно е! Любувай се на делфините!

— И това, което видя ли, не те убеди?

— Не искам да се убеждавам. Досега на тази планета аз бях най-съвършеното живо същество.

— А сега, изглежда, си най-низшето.

— Не разбираш ли?! — закрещя Сид. — Какво искаш да правиш с тях? Не виждаш ли, че са други, различни от нас…

— По-развити са!

— И какво печелим от това?

— Не мога да отговоря на такава глупост. Нор ако умишлено сгрешиш корекцията на орбитата на сондата, заклевам се, ще те убия! Какво правиш?!

Сид дръпна ръката си от командното табло и смутено замига.

— Нищо добро не предвещава това. Моля те, Жил, поне един път ме изслушай! Ще направя корекцията, както трябва, наблюдавай ги, колкото искаш, но не ги води тук! Не мога да обясня и не разбирам защо ти не чувстваш, че това ще ни донесе само неприятности.

— Но от какво се страхуваш?

— Не зная, но ме е страх. Ти не го ли разбираш?

— Не.

Сид се обърна и продължи да изчислява корекцията, мълчаха.

— Хайде, ела — въздъхна облекчено Жил. — Тук са! Гледай!

Опита се колкото може да увеличи първата част на записа. По страните на водорасловите клетници се появиха тънки пръчици, по три на всяка страна, не една срещу друга, а стъпаловидно.

— Нито един вид животно няма такава система плавници. Тези са гребци. Гребат, както ние нашите канута. — Във вътрешността на водорасловите клетки по-тъмните точки следваха движението на пръчиците в правилен, добре синхронизиран ритъм. Жил обясняваше с растящо въодушевление: — Виждаш ли, сондата работи с инфрачервена камера. Точките са по-топли, отколкото пръчиците, значи, това са хора.

— Не ме убеждавай, по-рано от теб го разбрах. — Гласът на Сид звучеше кухо. — Делфиновите бръщолевения ги измислих нарочно. Ти ми кажи къде е доказателството, че няма да ни донесат неприятности.

Картината подскочи, бяха стигнали дотам, където Жил я бе увеличил рязко.

Жил включи на десеторно увеличение. Като упоени мравки точките се залюляха към средата на екрана. След това се появи лодка, съвсем отблизо. Жил фиксира картината, с жадни очи поглъщаше подробностите, после отново я повтори. Греблата се вдигаха от водата и замръзваха във въздуха.

— Големината на греблата е колкото самите тях! Погледни колко са сръчни само, с каква чудесна техника боравят. Няма да правим друг запис, този е достатъчен! Отиваме там!

— Жил, не ми отвърна за доказателството?

— Не мислех, че си стигнал чак дотам, че до тази степен… че толкова много… — опита се да продължи и после избухна:

— Глупаво животно! С чий мозък мислиш? С чий език ме питаш „къде е доказателството“? Аз и ти сме доказателството! Да, ти и аз, заедно с мен! Това, което ние отстояваме… И това, което сгрешихме с Уму и Тиак!

Седяха един срещу друг с почти допрени лица. След това Жил пристъпи назад, въздъхна и махна с ръка.

— Остави ме на мира, Сид! Нека не се обиждаме повече. Ти виждаш само различията, това те дразни. Но колкото повече се гневиш, толкова по-ясно виждам, че сме едни и същи. Ревем в огледало… Ти и аз… Аз и ти… Дори и ако Уму и Тиак не бяха полубратя…

— Тогава защо не те е страх?

— Не зная. Но ще се погрижа — посочи към екрана — онези никога да не узнаят какво е страх. Няма да получат тази репрограма, която вече, ти добре каза, е „измърсена“ от унищожението на Уму, на Тиак, на Максимови и лудостта на Еди. Ще им дам истинска репрограма.

Сид се приготви да каже нещо, но преглътна, излезе от командната зала и завика по коридора:

— Ако наистина си огледало, може би няма да те обидя, ако ти кажа, че си луд! Луд! Луд! Луд!

Същия ден вечерта наследеният инстинкт на Уму разтревожи съня му с един осезаем страх, че нещо не е в ред, с един пристигащ отвъд границата на човешкото съзнание сигнал, който бе способен да проникне през шума на климатичната инсталация. Това бе необяснимото чувство, че Сид го няма в кабината.

Щом се отърси от съня, Жил веднага се сети къде може да бъде. Когато блъсна вратата на хангара, където бе Восп, която за щастие отвътре можеше да се затваря само чрез централното командуване, Сид вече свършваше с предохранителите на мотора. С клещи в ръце той слезе по опряната на машината стълба. Жил знаеше точно, че бе слязъл, защото сега следваше арматурното табло, а в кабината на Восп можеше да се проникне само отдолу. Заливът бе далеч. Само десетките хиляди коня на Воспа, по-бърз от звука, можеха да им помогнат да стигнат до залива. Хвана го за краката и го събори от стълбата. Когато се строполи, Сид дори и не опита да се изправи, сключи двете си ръце на главата и така търпя ударите. Започна да скимти. Всичката горчивина и страх на някогашния Тиак се възродиха в този глас и отвращението, смесено със съжаление, парализира краката му по-скоро, отколкото логиката: ако го убие, ще остане сам. Сид бе късал предохранителите и ги бе хвърлял, затова сега Жил трябваше един по един да ги търси по ъглите на хангара. След един час му помогна и Сид, като все още скимтеше и лазеше по пода.