Петер Жолдош
Задачата (11)

Глава единадесета

Небето бе облачно, въздухът потискащ и спарен. Тъпчейки клоните, Жил усещаше до мозъка на костите си напрежението от настъпващата буря. Сид закъсняваше. Отдавна съжаляваше, че го бе включил в този план. Не, няма да успеят. Напразно Сид го уверяваше, че така е по-добре. Еор ще дотърчи дотук, спокойно ще се поразходи и ще се остави да му бия дозата успокоително!? Наистина по този начин ще избягнат употребата на инфразвук и Еор ще стане по-съвършен. Сид се аргументира, че изчезването на Тиак не е оставило у племето такива подозрения, както бягството на Уму. Ако Еор го видеше, първото чувство щеше да бъде радост, той обичаше Тиак. Сид и Жил още говореха езика на народа на ловците, както преди. Вече опитаха. Ще мине време, докато Еор се усъмни защо Тиак говори толкова отдалеч и какво иска да му покаже.

Първият далечен гръм бе тих като шум от буболечка, но Жил потрепера. Народът на ловците бързаше да се скрие под дърветата. Невъзможно бе в такова време да прилъже Еор. С безпокойство гледаше в посоката, откъдето очакваше да дойдат. От храстите видимостта бе намалена, не се виждаше по-далеч от двадесет-тридесет метра. Какво ще стане, ако Еор не тръгне подир Сид? Ами ако го принуди да остане с него при другите? Еор е по-силен. Ако Тиак се опита да избяга от него… Сид не носеше нищо със себе си, тъкмо затова този план бе глупав. Напразно имам инфрапистолет, когато той е нужен там… Отново изгърмя, този път по-близо. Внезапно го обзе унинието. Край! Сид остана там или са го хванали и не го пускат. Загуби! Заслужава ли си въобще да продължава тогава? Ще се върне на „Галатея“, за по-малко от десет минути роботите със същата честота ще прогонят по-далеч племето от „Галатея.“ Грухтящи има достатъчно. До края на живота му стомахът му ще бъде пълен…

Изведнъж дочу шум от стъпки. Идваха! Олекна му, остави инфрапистолета и измъкна спринцовката от колана си. Докато Еор се осъзнае…

Храстите шумоляха, още пет метра и те щяха да се покажат.

Всичко се случи, както не очакваше. Стана толкова бързо, че впоследствие никой не можеше да упрекне другия. В момента, когато разтвори клоните пред себе си, Жил видя Сид и Еор да се обръщат. Гледаха зад себе си. Някой тичаше по следите им и чупеше машинално клоните.

Проблесна светкавица, гръм раздра надвисналите тъмни облаци и погълна в себе си всички звуци, дори и рева на изскочилия из храстите Ре.

Жил изумен гледаше изкривеното му от ненавист лице и вдигнатото над главата му копие. Едва успя да се сниши към земята и чу свистенето на каменното острие. Стисна инфрапистолета. Инстинктът за защита, гневът, всички горчиви спомени на Уму се сляха в светлината на малката лампичка, която означаваше изстрелване на инфрадоза. След секунда угасна.

Сид отскочи настрани. Лъчът не го засегна, но Еор заедно с Ре се строполиха на земята.

Сид вдигна ръка над главата си.

— Колко получиха?

— Жил се наведе над пистолета. От тъмнината на дъждовната завеса означенията по дискчето едва се различаваха.

— Точно колкото трябва.

— Съжалявам, Жил.

— Аз също, но как не усетих по-рано Ре?

— Понятие си нямам. Когато повиках Еор, дойде и той. Тогава не ми дойде нищо друго на ум и казах, че съм те намерил и го изпратих в обратна посока, за да те обградим. Това беше на повече от три километра оттук. Възможно е Ре да е обходил, тичайки след нас, двата хълма и да е намерил следите ни. Той винаги те е ненавиждал и може би завистта му към нас го накара да хвърли копието, щом те видя…

— Все едно. Вече е станало. А сега какво да правим с него?

Дъждът намаля, откъм изток небето потъмня още повече. Сид подуши въздуха.

— Имаме късмет, засегна ни само краят. Иначе щяхме да се измокрим до кости…

— Ти ми кажи, какво да правим с Ре? — Жил бе нетърпелив. — Ре видя и теб, и мен, знае, че Еор е с нас. Не искам излишно да плаша племето. Ако се върне…

Сид загледа странно Жил.

— Има и друго решение… Жил поклати глава.

— Не мога да го убия.

— Не става дума за това.

— Не разбирам.

— Има ли съществена разлика между работата на Максим и Ярви?

— Няма, но…

Жил млъкна. От гледна точка на Задачата бе безразлично и все пак невъзможно Максим да бъде в две личности…

— Точно това, от което се страхуваш, ще бъде нашето преимущество.

Усещаха един друг мислите си.

— Страх ме е, Сид!

— Сигурен съм, че не можеш да обясниш защо. В същност нямаме и друг избор. Да го пуснем обратно не можем да го убием не искаме…. Е, решаваш ли се, или ще продължаваме да спорим? Нямаме много време. Не след дълго инфравъздействието ще престане.

Жил имаше в спринцовката си само една доза успокоително. Разделена на две тя бе недостатъчна. Ре се зъбеше гневно, а Еор трепереше от страх. Наистина неуверено, но бяха способни да ходят и все пак не тръгваха. Сид напразно ги викаше. Преди да се осъзнаят, Жил отново се намърда в храстите. Поради ретроградната амнезия нямаше да си спомнят нито за него, нито за станалото. Бяха силно смутени и объркани. Но ако видеха У му, щеше да стане още по-лошо.

Сид хвана ръката на Еор и кротко го задърпа след себе си.

— Хайде, Еор! — Не знаеше дали си спомнят за Уму или и това вече бе в плен на амнезията. — Хайде — продължаваше той, — ще те заведа там, където…

Еор издърпа ръката си.

— Не искам!

Еор плъзна дланта си по лицето, като че ли по него имаше паяжини. Ре се бе хванал за главата и явно се бореше с необяснимото замъгляване.

— Къде ми е копието? Къде? Тиак… копието ми! Хвърлих ли го?

Жил се сети, че каквото и съществование да очаква двете личности на Максим, сега за последен път вижда Еор и Ре. Никога вече те нямаше да се завърнат при племето.

Сид отново пристъпи към Еор, протегна се към него, но ръката му застина.

— Къде ми е копието? Тиак, къде е копието ми? — повтаряше Ре все по-гневно.

Сид бавно извърна глава, Жил видя, че гледа на какво разстояние от него е копието на Ре, бавно заотстъпва. Еор го зяпаше глупаво, но не мръдна.

— Къде ми е копието? — започна отново Ре. — Къде…

— Идиотска история, няма друга възможност — изговори на земен език Сид, — отправяй ги, Жил…

Като чу странната реч, Ре се хвана за главата и запристъпва към Сид с нерешително свита за удар ръка. Жил натисна игличката на пистолета и двете същества със сгърчени напред рамене се строполиха на земята. „Поход на смъртта“ — помисли си Жил, когато тръгнаха към „Галатея“.

Сид тихомълком се движеше след Жил. Едва след като се качиха в лифта, продума:

— Надявам се, че от повече няма да имаме нужда. Тези ни стигат.

Жил кимна с глава, с прехапани устни се втренчи в ъгъла на асансьора, откъдето с безумни погледи и треперещи от страх тела ги гледаха някогашните им съплеменници.