Петер Жолдош
Задачата (16)

Глава шестнадесета

— Мисля, че не съм изпуснал нищо. Не беше леко, но сега с вас ще бъде много по-добре.

Жил замлъкна, почиваше си. Повече от два часа говореше, без да прекъсне. Другият го прекъсваше понякога с кратки въпроси. Той бе сто и деветдесет сантиметра, двадесет и две годишен, с тяло на атлет и почиваше в креслото, като че ли цял живот бе седял в него. Челото му бе изпъкнало, очите му сиви. Отново се сети за първата минута след пробуждането. Отвори очите си, разгледа подробно цялата командна зала, повдигна главата си, за да види дали консоциаторът е на мястото си, след това слабо се усмихна: „Разбирам всичко, само не мога да проумея как аз и ти, космата маймуно, попаднахме изведнъж тук, ако не предположа, че си летял с Восп заради нас. Защото сега вече знам, това бе само гласът на Восп.“ Косматата маймуна не се обади. Тя бе действителност, факт, от който следваше, че още не бе опитал да говори на собствения си език. Ако отговори, значи, тя, косматата маймуна, е решението. Ако не, тогава е незначително, второстепенно лице, с което не си заслужава да се занимава. Значи, програмата бе довела в „Галатея“ само това живо същество, а кога,как,вече не е важно. Значи, той е човек! А аз? Космата маймуна? Почакай! Напразно си толкова умен. Всичко, постигнато досега, е мое дело! И ти трябва да благодариш на мен за тази твоя дяволски остра логика!

Проговори тихо и спокойно, избягвайки и най-малкия знак на въодушевление и радост, искаше да покаже на този, другия, какво представлява косматата маймуна, която бе измислила и осъществила всичко това! Естествено, говореше без усилие, както някога в института, когато главозамая него, първия асистент на Биънс, и заяждащите се умници, вечно спасяващи света. За няколко минути успяваше да ги обработи с дълги и елегантни паузи. Първото разбираха, на второто се спотайваха и оставаха така до края. Но сивите очи продължаваха да се интересуват, а учтивата усмивка оставаше неизменно една и съща. Още повече усили темпото, колкото можеше да издържи, докато на края зад изреченията проблесна мисълта, че е направил от себе си един луд. Той знае това, и то толкова добре, колкото аз. Как не му дойде на ум по-рано тази вбесяващо проста истина? „Как се казваш?“ — запелтечи, излизайки изцяло от ролята си. Учтивата усмивка се разтегли още повече и позволи на безупречния ред бели зъби да се открие. „Мат“. Повтори го още два пъти, за да го чуе по-добре. Това бе ужасно обидно, въпреки че той навярно не мислеше така. „Мат, М-а-т. Но, моля те, продължи! Това, което говориш, е адски интересно.“ Отпусна се, сега вече не искаше да го побеждава, а да се добере по-близо до него. В края на краищата и аз съм същият, съвършен, без всякакъв ретуш. Ненормална история, но не чак толкова неприятна, ако човек може да разговаря със себе си. Изведнъж се превърна в по-малкото си дете, което много обичаше. Искаше да му даде всичко, с което бе по-богат, заради капризите на случайността, заради това, че отдавна живееше тук, в „Галатея“, в тялото на Уму. Сети се за регресионната фаза и започна да се безпокои. „Няма да има“ — осведоми го Мат. „Как така няма да има? Защо? — Със собствения си спокоен, наставнически глас започна да обяснява: — Неправилно сме мислили, че регресионната фаза се изменя заедно с трансплантираната личност. Зависи от самата личност. Ако тя знае за регресионната фаза, може да я контролира.“ На езика му бе да каже: „И аз знаех и все пак“ — но преглътна. Не е важно дали той знае за нея. Но Мат извика: „Защо — и леко се усмихна, — ти не успя ли да се измъкнеш?“ „Как не! Сам знаеш, че човек никога не може да бъде достатъчно предпазлив. Длъжен бях да се интересувам, ако ти, ако при теб…“ Въпреки климатичната инсталация започна да се поти. „Да оставим това. На всяка цена, каквото и да почувствуваш, Мат, кажи веднага, да, веднага! Ще продължа оттам, откъдето…“ — продължи. Като че ли носеше тежък камък в съня си по някакъв безкраен път, а пътят ставаше все по-безнадежден и камъкът все по-тежък. Разказа за всички свои безпокойства и несполуки, говори за Сид, Еди, за хеликоптера, за гибелта на Максимови, за това, как са намерили залива и са ги докарали с Восп.

Последното изречение още звучеше в ушите му; но сега с вас ще бъде много по-добре. Наистина ли? Трябва да вярва, иначе всичко губи смисъл. Бе ядосан на себе си, защото неговото напрежение и съмнение не бе много по-добро от необоснования страх на Сид. В същност доста почтен, но порядъчно груб двойник. Сега той би трябвало да говори, впрочем трябва да знае, че въпреки тялото на Уму аз съм най-старият! Не, това е глупост. Искам да кажа с най-висок ранг за възраст. Намерил кога да мълчи и да зяпа. Все пак добре, че се отказа от това просташко зъбене. Дали няма да го хване регресията? Аз съм грозно животно, но не съжалявам! Не мога да се позная в него така, както седи със смръщено чело и ме гледа, сякаш съм прозрачен. Не, това е някой друг, вече зная кой е. Познах го, само че е ужасно да го изрека. Тази, тази, тази, тази фигура, очи, уста, това високомерно и ненавистно мълчание, да, това е той, Норман!

Жил скочи и накуцвайки, започна да ходи. Глупак! Не ти издържат нервите. Полетът, седемте пъти повторената атракция по кабела между лодката и Восп… И на този атлет с непроницаема душа щеше да му дойде много. Погледът на Мат любопитно го следеше.

— Защо куцаш? При пренасянето ли пострада?

— Като малък си счупих крака — Жил махна с ръка, — но сега се движа нормално. Дори той е причината аз да съм тук.

— Не си ми говорил за това.

— Защо? Да ти разкажа целия си живот от светото си рождение ли? Ние — Жил прекъсна, — т.е. моето бивше племе, можеше да брои най-много до двадесет, дори някои имаха това за неимоверна трудност. Но годините не сме броили.

— Странно — любезната усмивка сега стана любопитна, — значи, нашите старци действително са твърдели, че едно време са живеели… хм, такива космати същества като вас. Ние не им вярвахме.

— А са били прави. На този континент например моето племе е най-развито.

— Разбира се — настъпи тишина, — разбира се. Впрочем в противен случай изборът на „Галатея“ не би паднал върху вас. А езикът ви колко е развит? Би ли казал няколко думи?

Жил започна да се върти. Чувствуваше, че по протежение на гърба рядката му козина настръхва.

— Слушай какво ти, гладкокожо генийче — изсъска през зъби Жил, — ти, двукрако съвършенство, ти, Аполон Белведерски, защото за съжаление и това знаеш. Ние не уреждаме тук някакво зоологическо представление! Разбираш ли? Не съм говорещо шимпанзе.

— Прощавай, Уму, не ме разбирай накриво. Аз само от научна гледна точка…

— Плюя на научната ти гледна точка! Не ме наричай Уму! Аз съм Жил.

— Аз също, но от това по-късно могат да възникнат компликации.

— Докато сме двама, няма да възникнат.

— Аз не се възпротивих, когато ме нарече Мат, наистина ми е все едно.

— Повтарям. Аз съм Жил! По-добре още в началото да проумееш това.

— Прието. Безусловно си прав, че държиш на името си, Жил.

Мат се облегна в креслото. Зъмълчаха.

— Значи, досегашните резултати — продума не след дълго Мат — са прехраната, която си осигурил, и Сид, така както е научил навигацията.

— Какво разбираш под това „така както“?

— Каквото означава. Можеш ли да му повериш „Гадател“?

Жил не отвърна. Излишен и нагъл въпрос. Отговорът е очевиден. Но по-добре е Жил да задава въпроси:

— Какво ще кажеш за другите? Предполагам, че добре ги познаваш.

— Да. Четири години риболувахме заедно. Трябва да те поздравя за избора ти, Жил. Разстоянието до брега беше правилен критерий. Благодаря ти и за това, че не остави никого в лодката. Отдавна вече ни свързват много неща.

— Не би ли могъл да говориш малко по-общо? Кои са те? Какви са? На кого са двете жени?

— Би било дълго и излишно да разказвам. В същност Неа е жена на Аро…

— Слабичката ли?

— Не, другата. Слабата е Диа, тя е на Грон. Двамата млади, Еви и Опе, са деца на Аро. Къде са сега те?

— Дадохме им приспивателно. Сид ги пази.

— Какво им дадохте?

— Приспивателно. Аментипан. Трябва да спят, докато не им е дошъл редът.

— А аз? И на мен ли дадохте?

— Не. За упояването ти използвах толкова енергия, колкото на Земята, в института… — Жил прекъсна и отново започна да се поти. — При човекоподобните маймуни няма друг критерий. Но вие, изглежда, сте по-чувствителни. През целия полет бяхте под въздействие на упойката и теб те доведох направо тук.

Мат помълча известно време.

— Струва ми се, Жил, че си позабравил някои неща.- Гласът му бе тих, очите му като камък. — През последните две години в института въобще не използвахме аментипан. Ако позволиш да ти припомня, работехме с електронна упойка. И тъкмо аз, т.е. ние, открихме, че аментипанът има вредно странично действие. Не си ли спомняш?

Жил усети, че таванът на командната зала ще пропадне. Сякаш огромен камък се стовари върху главата му. Ослепителна светлина избухна в очите му. Затвори ги, стана тъмно. Забравих, забравих, грохтеше скалата в главата му. Не, не съм забравил, не съм и знаел. Всичко пропадна, няма да дойдат на себе си. Колко ли нещо още липсваше? Краката му трепереха, трябваше да седне.

— Нищо, Жил, още можем да им помогнем! — Гласът на Мат бе мек и успокояващ. — Каква доза им даде и кога беше това?

— Един сантиграм. Половината от нормалната доза. Помислих си, че несвикналият към химикалите организъм…

— Кога?

Няма да дочака да ги спасят, а доброто им исках. Това и той трябва да знае. Дори го знае. Но тогава защо…

— Кога? — това вече го шибна. Също както Норман беше свикнал да привлича под отговорност глупавите си подчинени.

— Преди около… около пет часа. Когато пристигнахме.

Мат скочи, залюля се. Все пак репресията — заскимтя, надявайки се, но Мат се съвзе. Наведе се и се протегна с маниер, присъщ само на земните атлети. „От мене — помисли си горчиво Жил, — от мене го е научил.“ Отпусна мускулите си.

— Къде са?

— Ще те заведа.

— Не се мори, старче! — Усмивката му бе топла и искрена. — Ти си в по-лоша кожа от мене. Ще се оправя, ти само кажи къде са. И не го взимай толкова присърце. Ще включа към тях електродите и след четиридесет и осем часа от аментипана няма да остане и следа. За по-голяма сигурност ще направим един анализ, кръвта веднага ще покаже. Но какво ти обяснявам, ти го знаеш не по-зле от мене. Дори вече ти дойде на ум.

Не е вярно, не ми е идвало на ум и никога няма да ми дойде. Най-жестокото е, че никога не съм чувствал празнотата. Сид бе прав. Разбира се, не така, както той го разбираше. Това, което не знаем, го няма. Но какво е това, за което не знаем? Кой е начинът да открием празнотата? Само тази скала се върти и гърми в главата ми.

Няма да дойдат на себе си, няма, няма!

— Благодари на себе си, Жил, че не си им дал два сантиграма!

Мат се смееше. Жил го ненавиждаше. Ще го ненавиждам, докато продължава да живее, и това е лошо, много лошо. Но още по-лошо е, че е прав. Нямам сили да го съпроводя. Скалата се върти, краката ми треперят, ще падна на стълбите и отново ще започне да ме утешава.

— В жилищните кабинки са — измърмори Жил. — За деветимата ни, разбира се, ще бъде малко тясно. Но семействата могат да бъдат заедно и аз ще остана със Сид. Тогава ще се поберем точно.

— Добре, а Ваня къде е?

— За какво ти е?

— Сид е уморен. Защо да ги вдигаме ние? Аро е по-тежък и от мен! — засмя се. — Мъдрият железен сандък. Ваня на устна връзка ли е?

— Да.

— Къде да я намеря?

Искаше да стане и отиде до автоматиката, но Мат го спря.

— Не се изморявай! И аз мога да го извикам оттук. Но съм любопитен доколко познавам „Галатея“. Знаеш, подобен самоконтрол… Първият… Остави ме да поиграя малко!

Последното изречение прозвуча твърде фалшиво, но Жил бе толкова зает със собственото си нещастие, че не му обърна внимание. Щастлив, уверен и, разбира се, луд. Надявам се, че ще заседне някъде с асансьора или Ваня няма да го познае веднага. Тогава поне няма да си вири носа толкова.

— Мисля, че сега кладе огън за вечерята, и затова ти препоръчвам да го извикаш от вратата на въздушния шлюз и не слизай по стълбата, докато не ти отвърне. Все пак не искаше да позволи Ваня да го изплаши. Може да е жесток към мен, но аз съм бил глупав. Не вярвам да го е правил нарочно.

— Остави на мен! — Мат пристъпи към асансьора. Жил го гледаше със завист как стъпва леко и грациозно. — Или намираш нещо нередно в произношението ми? Щом Ваня разбира теб…

Жил не знаеше какво да отвърне. И все пак го ненавиждаше. Изведнъж усети, че е уморен. Ако краката ми престанат да треперят, бих му показал. Седни спокойно. Нищо няма да му показваш!

— Тогава ме чакай тук, както се уговорихме, Жил!

„Нищо не сме уговаряли. Това е заповед. И ще се подчиня“ — помисли си озадачен Жил. Промяната се криеше още в момента, когато Мат изчезна зад вратата, но дълго време не я забеляза.

— Глупак — изрече гласно, като чу слабия отзвук от стените, — глупак! Произношението ми! Какво му е нередното? Още мо-га да го-во-ря без-уп-реч-но!

Скалата се завъртя още няколко пъти и спря. Обзе го тъпа, парализираща умора. Твърде много му се струпа изведнъж. Полетът, висенето с това кабелче над лодката… Не, не става дума за това. Това не е умора. Това е крах. Наистина отдавна не сме използвали аментипан. Забрави, съвсем забрави. Можем ли да ги върнем още в съзнание и защо? Не бива да мисли за това. Така само се върти в кръг. Скалата отново ще започне да се върти. Факт е, че всякакъв контрол на съхраняваната в електронния мозък информация е формален. Напразно използва за контрола най-различни методи. Ще измери само интензитетите, честотите и електричните характеристики на някои секвенции. Груби грешки, пригодни за откриване само на празнотите, но едва ли за нещо друго. Истинското съдържание на репрограмата, фиността й, ценността й се реализират единствено в живия мозък. Мат е по-съвършен дори и с това, че може да открива празнотата. Но и Мат не знае друга методика за контрол. Най-високите честоти на някои полета и на него не биха говорили повече. Но би пресметнал възможностите, за които аз нямаше да се сетя. По-ценен е от мен, но още може да ме използва за нещо. Опитът ми, познаването на местността; наистина разказах му всичко, което беше важно. Трябва да бъда полезен и да призная, че е по-умен. Това е най-важното. Така може би ще се разбираме един друг. Трябва да кажа и на Сид, че с мен може да спори, но с него да не опитва. Все пак ще сляза да говоря със Сид и да помогна на Мат. Когато види, че помагам, че мога да помагам… На всяка цена трябва да търся възможност за разбирателство. Не бива само да вижда несъвършенството и грешките ми. В края на краищата и той е от мен. Ще успея.

Повика асансьора. Той бе зает, после спря на етажа на жилищните кабинки. Отново го повика, но напразно. Явно Мат го бе блокирал, лифтът не мърдаше. Нищо, ще слезе по стълбите.

На извивката на третия етаж Мат застана срещу него с вдигнат към гърдите му лъчев пистолет.

— Съжалявам, Жил, такъв трябваше да бъде краят. Ти сам знаеш.

— Много можем да ви помогнем още, и аз, и Сид…

— Сид вече не може. Уверявам те, че дори и не усети какво стана с него. Бих искал и с теб така… Жалко, че слезе.

— Чуй ме, Мат! Признавам, че ти си по-съвършен, във всичко ще ти помагам, още много информация, опит…

— Вече имам нужда само от едно, и то е теоретична ценност.

— Какво е то? На драго сърце ще ти кажа, ако, разбира се… — Докато мога да го задържа с думи, няма да има никаква опасност. Да скоча върху него е безнадеждно. Безсмислено е да проигравам. На четири метра е от мен. Дори и рефлексите му да са по-бавни от моите, пак няма да мога да го достигна. Трябва да говоря, да говоря, да му обясня, да го уверя, че съм нужен. — Има още много дребни, но съществени подробности, ще ти ги обясня, ще ти ги разясня, много по-лек ще бъде животът ни. С уредите боравя безупречно и ходя на лов с Ваня. Повярвай ми, чудесен ловец съм, няма звяр…

Жил замлъкна. Погледът на Мат излъчваше пълно безразличие и безкрайна нетърпеливост.

— Какво искаш да узнаеш? — с трептящо вълнение запита Жил.

— Не е лесно да се формулира. — Мат млъкна, очите му се отправиха към тавана на коридора, но тръбичката на лазерния пистолет не се и помръдна.

— Добре — продума отново Мат, — имал ли си някаква причина, идея, т.е. имал ли си някаква мотивация, колкото и несъществена да ти изглежда сега, заради която избра мене за първи? Дори и да е специфично съдържателна, типологическа, последица на определена възраст, или да отидем по-далеч, да е нещо неопределено, като симпатия, като чувствена мотивация…

Жил усещаше, че мускулите му се напрягат. Дори и животът му да зависи от този отговор, пак няма да издържи. Ще отнесе със себе си признанието, няма да сподели с него, че носят в себе си скрито и невъзвратимо други. Биънс също така гледаше тавана в последната минута, защото бе страхливец, и аз толкова пъти съм го виждал, че знам, не може да стори другояче. Но няма да му доставя удоволствието да го узнае. Точно така! Това ще го заболи! Аз също не обичах Биънс.

— Не — гласът на Жил трепереше, — нямах никаква мотивация. Имах две възможности. Можех да те оставя без име, без минало, да бъдеш опитен екземпляр като всички други! Спомняш си, нали, за напълно стандартизираното стадо бели мишки в института? Там принципът бе да няма мотивация, тя пречи на експеримента.

Вече не го гледаше, но лицето на Мат се сбърчи. Успя. Жил тържествуваше отвътре. Поне още веднъж ще го жегна.

— А сега не зяпай към тавана, а ме погледни в очите. Хайде!… Биънс!

Знаеше, че няма да усети никаква болка. Последното, което видя, бе проблясването на червената индикаторна лампичка.