Рафаел Сабатини
Морският ястреб (34)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА
ПРИСЪДАТА

Всички присъствуващи забързаха подир лекаря към кабината долу; сър Оливър вървеше последен между своите стражи. Те се струпаха около постелята, на която лежеше Лайонел: лицето му беше оловносиво, той дишаше тежко, очите му бяха помътнели и изцъклени.

Сър Джон пристъпи към него, отпусна се на едно коляно, за да прегърне с обич тази изстиваща вече плът, много внимателно го повдигна към другите и го облегна на гърдите си.

— Лайонел! — възкликна той с покрусен глас. И след това, сякаш мисълта за отмъщение можеше да успокои и облекчи последните минути на издъхващия му приятел, добави: — Злодеят е в нашите ръце!

Много бавно и с очевидно усилие Лайонел извърна главата си надясно, помътнелите му очи се насочиха оттатък сър Джон и затърсиха някого между онези, които го бяха наобиколили.

— Оливър? — промълви той с дрезгав шепот. — Къде е Оливър?

— Няма защо да те тревожим… — заговори сър Джон, но Лайонел го пресече.

— Почакайте! — заповяда той по-високо. — Жив ли е Оливър?

— Ето ме — чу се дълбокият глас на сър Оливър и тези, които стояха между него и брат му, се дръпнаха настрана, та да не го закриват.

Лайонел се поизправи и го загледа продължително и мълчаливо. След това се отпусна пак бавно върху гърдите на сър Джон.

— Бог е бил милостив към мене, грешника — каза той, — понеже ми дава възможност да изкупя вината си, макар и със закъснение. — След това той с мъка се надигна пак, протегна ръце към сър Оливър и гласът му се разрасна в умоляващ вик: — Нол! Братко мой! Прости!

Оливър пристъпи напред, без някой да му попречи, и се изправи над брат си все още с ръце, вързани на гърба, така висок, че чалмата му опря в ниския таван на кабината.

— Какво искаш да ти простя? — попита той.

Лайонел се помъчи да отговори и се отпусна пак в прегръдките на сър Джон, без да може да си поеме дъх; кървава пяна изби на устните му.

— Говорете! О, говорете, за бога! — примоли му се Розамунд от другата страна и в гласа й затрептя терзание.

Той я погледна и едва забележимо се усмихна.

— Не се бойте — пошепна той. — Аз ще говоря. Господ ме пощади за тази цел. Не ме прегръщайте, Килигрю. Аз съм… най-подлият човек. Аз… аз бях този, който уби Питър Годолфин.

— Боже мой! — изстена сър Джон, а лорд Хенри пое дълбоко дъх, смаян и разбрал всичко.

— О, но не това е моят грях — продължи Лайонел. — В това нямаше нищо грешно. Ние се бихме и аз го пронизах при самоотбрана, в честен бой. Греха аз сторих след това. Когато подозрението падна върху Оливър, аз го раздухах… Оливър знаеше, че аз съм убиецът, но мълчеше, за да ме укрие. Беше ме страх, че истината ще се узнае въпреки всичко… и… и аз му завиждах, и… и наредих да бъде отвлечен и продаден…

Глъхнещият му глас се загуби в тишината. Разтърси го кашлица и леката червена пяна на устните му се увеличи. Но той се съвзе отново и остана да лежи, като подръпваше с пръсти покривката.

— Кажете им — каза Розамунд, която в отчаяната си борба за живота на сър Оливър успяваше да разсъждава безстрастно и спокойно да мисли за най-същественото, — кажете им името на човека, когото наехте да го отвлече.

— Джаспър Ли, капитанът на „Лястовичка“ — отговори Лайонел и девойката стрелна лорд Хенри с поглед, в който блестеше тържество, при все че лицето й беше пепелносиво, а устните трепереха.

Тогава тя се обърна пак към умиращия, почти неумолима в твърдото си решение да изтръгне от него цялата съдбовна истина, преди да е замлъкнал.

— Кажете им — помоли го тя — при какви обстоятелства сър Оливър ви изпрати снощи на „Сребърната чапла“.

— Оставете, няма защо да го тревожим — намеси се лорд Хенри. — Той каза вече достатъчно. Бог да ни прости, че сме били слепи, Килигрю!

Сър Джон мълчаливо обори глава над Лайонел.

— Вие ли сте, сър Джон? — прошепна умиращият. — Какво? Още ли сте тук? Ха! — Той като че ли се засмя, но се пресече. — Аз умирам… — промърмори той и гласът му отново закрепна, послушен на сетния проблясък на отпадащата воля. — Нол! Аз умирам! Аз… аз поправих грешката си… всичко, каквото можах. Дай ми… дай ми ръката си! — И той слепешката протегна десницата си.

— Бих ти я дал и по-рано, но ръцете ми са вързани! — възкликна Оливър, обзет внезапно от бяс. После напрегна цялата си исполинска сила и с едно дръпване разкъса въжетата, с които беше вързан, сякаш бяха обикновени конци. Тогава хвана протегнатата ръка на брат си и коленичи пред него. — Лайонел!… Момчето ми! — изплака той.

И сякаш всичко, което се беше случило през последните пет години, изчезна. Жестоката му, неумолима омраза към природения брат, болезненото чувство за неправдата, парещата жажда за отмъщение, всичко беше мъртво, погребано и забравено в този миг. Нещо повече — те като че ли никога не бяха съществували. В този миг Лайонел се превърна пак в слабия, хубав, обичан брат, когото беше отгледал, закрилял и пазил, и зарад когото, когато беше ударил часът, бе пожертвувал доброто си име и жената, която любеше, и беше изложил собствения си живот на опасност.

— Лайонел, момчето ми! — беше всичко, което можеше да каже в този миг. А после добави: — Бедното момче! Бедното момче! Изкушението беше по-силно от тебе. — С тези думи той посегна и пое другата бяла ръка, която лежеше оттатък постелята, и тъй здраво ги стисна двете в своите ръце.

През един от прозорците лъч слънчева светлина пълзеше към лицето на умиращия. Но сиянието, което го озари сега, идваше от някакъв вътрешен източник. Безсилно Лайонел стисна в отговор ръцете на брат си.

— Оливър! Оливър! — прошепна той. — Няма друг като тебе! Винаги съм знаел, че си толкова благороден, колкото аз подъл. Казах ли достатъчно, за да те спася? Кажете ми сега, че той ще остане невредим — обърна се той към другите, — че никой…

— Той ще остане невредим — заяви решително лорд Хенри. — Давам честната си дума.

— Това е хубаво. Миналото е минало. Бъдещето е в твоите ръце, Оливър. Бог да го благослови. — Той като че ли отпадна, сетне като че ли се съвзе пак. Унесено се усмихна, мислите му се отклоняваха вече: — Това беше дълго плуване снощи… най-дългото разстояние, което някога съм преплувал. От Пенароу до Трифюзис… дълго разстояние. Но ти беше с мен, Нол. Ако ми секнеха силите… можех да разчитам на теб. Още ме тресе, защото беше студено… студено… уф-ф! — Той потрепера и остана неподвижен.

Сър Джон леко го положи на постелята. От другата страна Розамунд падна на колене и закри лицето си, а откъм страната на сър Джон Оливър продължаваше да коленичи, стиснал в ръцете си изстиващите му ръце.

Настъпи продължително мълчание. После с тежка въздишка сър Оливър скръсти ръцете на Лайонел върху гърдите и бавно, тежко се изправи.

Другите сякаш приеха това за знак. Като че ли бяха чакали, неми и неподвижни, само от уважение към Оливър. Лорд Хенри тихо обиколи до Розамунд и леко докосна рамото й. Тя стана и излезе подир другите, лорд Хенри излезе след нея и вътре не остана никой друг освен лекаря.

Вън, на слънчевата светлина, те спряха. Сър Джон стоеше с наведена глава и увиснали рамене, с очи, забити в бялата палуба. Почти плахо — нещо, което никой не беше виждал преди у този смел човек, — той погледна сър Оливър.

— Той ми беше приятел — каза печално, сякаш за да се извини и да обясни държанието си, — и… и аз бях заблуден от обичта си към него.

— Той беше мой брат — отговори сър Оливър печално. — Бог да го прости!

Сър Джон взе решение, изправи се и зае стойка на човек, готов да получи по достоен начин отказ, ако такъв му бъде даден.

— Можете ли, господине, да намерите достатъчно великодушие и да ми простите? — запита той с почти предизвикателен вид.

Сър Оливър мълком му протегна ръка. Сър Джон жадно я сграбчи.

— Вероятно ще бъдем пак съседи — каза той — и аз ви давам думата си, че ще се мъча да бъда много по-сърдечен съсед, отколкото съм бил в миналото.

— В такъв случай, господа — каза сър Оливър, като отмести погледа си от сър Джон към лорд Хенри, — трябва ли да разбирам, че не съм вече подсъдим?

— Можете без колебание да се завърнете с нас в Англия, сър Оливър — отговори негова светлост. — Кралицата ще се вслуша във вашия разказ, пък имаме и Джаспър Ли, който да го потвърди, ако стане нужда, а аз ще съдействувам за пълното възстановяване на правата ви. Моля ви да ме считате за свой приятел, сър Оливър. — И той също му протегна ръка. След това се обърна към другите: — Да вървим, господа — рече той, — струва ми се, че ни чакат други задължения.

Те си отидоха и оставиха Оливър и Розамунд насаме. Двамата дълго се гледаха в очите. Имаше толкова много за казване, толкова много за обясняване, че и двамата не знаеха с какви думи да започнат. Тогава Розамунд неочаквано се доближи до него и му протегна ръце.

— Скъпи! — каза тя и с това в края на краищата бе казано доста много.

Един-двама прекалено любопитни моряци, които се разтакаваха на носа и надзъртаха между обтежките, с негодувание видяха господарката на Годолфин Корт в прегръдките на един босокрак последовател на Мохамед с чалма на главата.