Рафаел Сабатини
Морският ястреб (17)

ГЛАВА ДЕВЕТА
СЪПЕРНИЦИТЕ

Свободната площ пред портите на Сук-ел-Абийд бе препълнена с пъстра, блъскаща се, креслива тълпа, набъбваща всеки миг от хорския поток, който се изливаше тук из плетеницата тесни, непостлани улички и се смесваше с нея.

Имаше мургави бербери с черни наметки от козя вълна, с пришити към тях качулки, украсени с червени или оранжеви правоъгълници на гърба, а бръснатите им глави бяха покрити с малки шапчици или просто увити с връв, сплетена от камилски косъм; имаше черни сахарци, които се движеха почти голи, величествени араби, които изглеждаха съвсем омотани в широките си бели роби, с качулки, надвиснали над мургавите им изящни лица; имаше надменни маври с охолен вид, с пъстроцветни дрехи, яхнали охранени, богато украсени мулета; имаше и тагаринци — прокудени андалузки маври, повечето от които се занимаваха с търговия на роби; имаше местни евреи с тъмни, черни галабеи, и християнски евреи — наричани тъй, защото произхождаха от християнските страни, чието облекло все още носеха; имаше левантински турци с великолепни дрехи и дръзко държане, а имаше и простички кололи, кабили и бискарци. Тук продавач на вода, натоварен със своя кози мех, подрънкваше малкото си звънче; там разносвач на портокали, закрепил кошница златисти плодове на дрипавата си чалма, хвалеше своята стока. Имаше пешаци, мъже на мулета, мъже на магарета и мъже на стройни арабски коне; неспирно люшкаща се смесица от цветове, в която всички се блъскаха, смееха и ругаеха в безмилостния африкански пек, под синьото небе, в което кръжеха гълъби. В сянката на жълтата стена на укреплението бяха наклякали в редица хленчещи просяци и недъгави, които молеха за милостиня; пред портите имаше освободено малко място, където се бяха събрали на кръг слушателите на един „меда“ — просяк певец, който, съпровождан на гиибки и гайда от двама помощници, проточено пееше някаква тъжна балада с тънък носов глас.

Онези от тълпата, които бяха постоянни посетители на тържището, уверено си пробиваха път и оставили конете и мулетата си отвън, минаваха през портите, през които не можеше да мине никакъв безделник или прост човек. Вътре, в просторното четириъгълно пространство от гола, суха пръст, заградено от стени с цвета на земята, беше по-свободно. Продажбата на робите още не беше започнала и щеше да започне едва подир един час, а междувременно онези търговци, които се бяха сдобили със заветното право да изградят дюкянчета край стените, въртяха дребна търговия, те продаваха вълна, плодове, подправки, а един-двама търгуваха със скъпоценни камъни и накити за разкрасяване на правоверните.

По средата на двора имаше кладенец — доста голям осмоъгълник с ниска ограда на три стъпала. На най-долното от тях седеше стар брадат евреин с черна галабея и с глава, увита с шарена кърпа. На коленете му имаше широка, плитка черна кутия, преградена на малки отделения, всяко от които беше пълно със ситен бисер и скъпоценни камъни, изложени за продан; около него стоеше купчинка млади маври и един-двама турски офицери, а старият израилтянин се пазареше едновременно с няколко от тях.

Цялата северна стена беше заета от дълъг навес, съдържанието на който бе напълно скрито зад завеси от камилска вълна; иззад тези завеси долиташе сдържано мърморене на човешки гласове. Това бяха килиите, в които затваряха робите, дадени за продажба през този ден. Пред завесите стояха на стража десетина корсари, подпомагани от негри роби.

Отвъд стената и над нея блестеше бялото кубе на текето, а край него се издигаше копиеобразно минаре и високите корени на няколко финикови палми, чиито дълги листа висяха неподвижно в нажежения въздух.

Внезапно в тълпата оттатък портите настъпи раздвижване. Из една от уличките се зададоха шестима великани нубийци с викове:

— Оак! Оак! Варда! Път! Сторете път!

Бяха въоръжени с огромни тояги, стиснати в двете ръце, и си проправяха пътека през пъстрата блъсканица, като поваляха хора наляво и надясно и в замяна бяха обсипвани с поток ругатни.

— Балак! Сторете път! Път за господаря Асад-ед-Дин, избраника на аллаха! Път!

Тълпата се притисна назад, падна на колене и се просна по очи, когато, яхнал млечнобяло муле, се появи Асад-ед-Дин, съпровождан от своя везир Цамани и чета облечени в черно еничари с блеснали ятагани.

Проклятията, посрещнали насилието на неговите негри, внезапно замряха, вместо тях въздуха изпълниха не по-малко ревностни благословии.

— Аллах да увеличи мощта ти! Аллах да продължи дните ти! Благословиите на нашия господар Мохамед да пребъдат с тебе! Аллах да ти изпрати повече победи! — бяха благопожеланията, които се сипеха върху му от всички страни. Той им отвръщаше, както прилича на крайно набожен и благочестив човек.

— Мирът на аллаха да пребъде с правоверните от челядта на пророка — промърморваше той от време на време в отговор, докато най-после стигна портата. Там заповяда на Цамани да хвърли една кесия на клекналите просяци, защото не е ли писано в най-светлата книга: „Раздавай като милостиня каквото можеш да отделиш, тъй като отърсилият се от алчността ще преуспее, а каквото дадеш като милостиня, за да се доближиш до лицето на аллаха, ще ти се върне двойно.“

Покорен на законите подобно на най-незначителния от своите поданици, Асад слезе от мулето и влезе в тържището пеша. Той спря за малко при кладенеца, обърна се към закрития със завеси навес, благослови коленичилата тълпа и заповяда на всички да се вдигнат.

Пашата извика офицера на Сакр-ел-Бар — Али, който отговаряше за робите от последното нападение на корсаря, и му съобщи желанието си да види пленените. По даден от Али знак негрите дръпнаха завесите от камилска вълна и оставиха безмилостните слънчеви лъчи да осветят затворените нещастници; това не бяха само пленниците, взети от Сакр-ел-Бар, но и някои други, заловени при едно-две по-незначителни нападения на Бускен.

Асад видя куп мъже и жени — при все че броят на жените бе твърде малък — от всички възрасти, раси и в най-различно състояние; имаше бледи, русокоси мъже от Франция и от северните страни, италианци с маслинов цвят на кожата и мургави испанци, негри и мелези; имаше старци, младежи и истински деца, някои хубаво облечени, други почти голи, а трети загърнати в дрипи. Единствено в безнадеждната унилост на техните лица имаше нещо общо. Ала никакво униние не можеше да пробуди съжаление в благочестивото сърце на Асад. Те бяха неверници, които никога нямаше да зърнат лицето на божия пророк, прокълнати и недостойни за съчувствие. За миг погледът му се задържа върху хубава чернокоса испанка, седнала със здраво стиснати, сключени между коленете ръце, с изражение на напрегнато отчаяние и мъка, а великолепието на очите й се подчертаваше и увеличаваше от тъмнокафявите кръгове на безсънието. Облегнат на ръката на Цамани, той се загледа в нея, после взорът му се плъзна нататък. Изведнъж той стисна ръката на везира и на жълтеникавото му лице се изписа жив интерес.

На най-горния нар на отделението, пред което беше застанал, седеше великолепно въплъщение на женствеността — жена от ония, за каквито беше чувал, че съществуват, но подобна на която никога още не беше видял. Тя бе висока и стройна като кипарисово дърво, кожата й беше бяла като мляко, очите — два тъмни сапфира, главата й беше меднозлатиста и сякаш блестеше като метал под слънчевите лъчи. Беше облечена с тясна бяла рокля, а ниско изрязаното деколте откриваше безупречната красота на шията й.

Асад-ед-Дин се обърна към Али.

— Какъв е тоя бисер, захвърлен тук на бунището? — запита той.

— Това е жената, която нашият господар Сакр-ел-Бар отвлече от Англия.

Очите на пашата бавно се върнаха към нея и макар да беше изглеждала безчувствена досега, той забеляза бузите й бавно да се изчервяват под студената оскърбителност на втренчения му настойчив поглед. Руменината увеличи нейната красота и заличи умората, изписана на лицето.

— Изведете я напред! — кротко заповяда пашата.

Тя бе сграбчена от двама негри и за да се запази от тяхната грубост, веднага им се подчини, решена да понесе с достойнство каквото и да я очакваше. Един златокос млад мъж до нея с изпито лице и подкарала къса брада тревожно трепна, когато я дръпнаха оттам. После със стон посегна, сякаш да я задържи, но една пръчка се стовари връз вдигнатите му ръце и ги свали.

Асад беше потънал в размисъл. Фензиле го изпрати да види неверницата, която Сакр-ел-Бар с толкова опасности бе отвлякъл от Англия. Беше подметнала, че в тази девойка щял да намери някакви доказателства за предателската дейност, която вечно приписваше на корсарския предводител. Той виждаше жената, но не можеше да открие у нея описаните от Фензиле белези, нито пък ги търсеше. Беше я послушал от любопитство. Но и това, и всичко друго бе забравено сега в съзерцанието на този благороден образец на северна женственост, превърнал се почти в статуя от страхотното напрежение.

Той протегна ръка да докосне нейната, но тя я отдръпна, сякаш пръстите му изгаряха. Асад въздъхна:

— Колко незнайни са пътищата на аллаха, щом търпи такъв пищен плод да виси от гнусното дърво на безверничеството!

Лукаво наблюдаващият го Цамани, изтънчен ласкател, основно владеещ изкуството да си служи с настроенията на господаря, рече в отговор:

— Може би нарочно, за да може да го откъсне някой правоверен от челядта на пророка. Истина ти казвам, всичко е възможно за единния!

— Но все пак не е ли писано в Поучителната книга, че дъщерите на неверниците не са за правоверните? — И той повторно въздъхна.

Ала Цамани великолепно знаеше какъв отговор би искал да получи пашата и натъкми думите си да задоволят това желание:

— Велик е аллах и каквото се е случило веднъж, може да се случи отново, господарю.

Блестящите очи на Асад хвърлиха светкавичен поглед към везира.

— Искаш да кажеш Фензиле. Ала тогава, по милостта на аллаха, аз станах оръдие на нейното просветление.

Вълнуваше го нещо повече от обикновеното желание да угодничи. Между Фензиле и него от дълго време съществуваше вражда, възникнала от завистта, която изпитваха един към друг по отношение на всичко, засягащо Асад. Махнеше ли се Фензиле, влиянието на везира щеше да се разрасне и разпростре за личната му изгода. Това бе нещо, за което често беше мечтал, но се боеше, че тази мечта никога няма да се изпълни, защото Асад старееше и огънят, който бе горял тъй буйно на младини, сякаш бе изпепелил у него всеки помисъл за жени. Ала ето че сега като по чудо тук се изправи жена с такава удивителна красота и толкова различна от всички останали, радвали когато и да било очите на пашата, че явно беше подействувала като магия на чувствата му.

— Бяла е като снеговете на Атлас и сладка като фурмите на Тафилалт — промълви Асад разнежено, без да сваля блестящите си очи от неподвижната девойка пред себе си. Внезапно той се озърна и погледна Цамани с очи, в които се разгаряше гняв.

— Тя стои с непокрито лице пред хиляда и повече погледи! — извика той.

— Дори и това се е случвало преди — отвърна Цамани.

И тогава, съвсем неочаквано, до самите тях един глас, който обикновено звучеше меко и мелодично, но сега беше станал груб, рязко запита:

— Коя е тази жена?

Стреснати, и пашата, и неговият везир се завъртяха кръгом. Пред тях стоеше Фензиле, забулена и загърната според обичая и съпровождана от Марзак. Малко по-назад бяха скопците и носилката, с която, незабелязана от Асад, тя бе донесена тук. До носилката стоеше везирът й Аюб-ел-Самин.

Асад я погледна намръщено, тъй като още не се беше съвзел от отвращението, което тя и Марзак бяха събудили у него. Нещо повече: това, че в частния живот тя не се отнасяше към него с дължимото уважение, бе достатъчно лошо, при все че го беше търпял. Но това, че се е одързостила да се намеси и да му зададе въпрос по този повелителен начин пред целия свят — това бе повече, отколкото можеше да понесе достойнството му. Никога досега не си беше позволявала толкова много, а не би си позволила и сега, да не беше внезапната тревога, заличила всяка мисъл за предпазливост. Фензиле беше забелязала погледа, с който Асад разглеждаше тази прекрасна робиня, и у нея се пробуди не само ревност, но и истински страх. Влиянието й върху него отслабваше. За да го загуби напълно, достатъчно беше Асад, който през последните години не бе удостоявал нито с помисъл, нито с поглед някоя жена, да реши да доведе в харема си нова съпруга.

Това породи изблика на отчаяната, безразсъдна смелост — да застане пред него сега, и то така, — защото, при все че лицето й бе забулено, във всяка гънка на нейната фигура се четеше неблагоразумна дързост. Тя не обърна внимание на гневния му вид.

— Ако тази е робинята, която Сакр-ел-Бар доведе от Англия, тогава мълвата ме е излъгала — каза Фензиле. — Кълна се, не си е заслужавало да предприема дългото пътешествие и да излага на опасност живота на толкова мюсюлмани само за да докара тази жълтолика, дългокрака дъщеря на гибелта във Варвария.

Изненадата на Асад надделя над гнева. Той не беше хитър.

— Жълтолика? Дългокрака? — повтори той. След това, разбрал най-сетне мислите на Фензиле, пашата бавно и коварно се усмихна. — Бях вече забелязал, че напоследък недочуваш, а сега, изглежда, и зрението ти е отслабнало. Личи си, че остаряваш. — И той я изгледа с такова недоволство, че тя се сви.

Асад се приближи до нея.

— Прекалено дълго се разпореждаш в моя харем с неверническите си франкски обичаи — промърмори той така, че никой освен най-близкостоящите не можа да чуе сърдитите му думи. — Ти си цял позор в очите на правоверните — добави много мрачно той. — Може би ще е добре да поправим това положение.

Сетне рязко се обърна и с движение на ръката заповяда на Али да върне робинята на мястото й сред другите. Облегнат на Цамани, пашата направи няколко крачки към входа, после спря и отново се обърна към Фензиле.

— Хайде в носилката! — заповяда й властно той и така я порица пред всички. — И се прибери в къщи, както прилича на благовъзпитана мюсюлманка. И да не си посмяла да скиташ пеша из обществени места!

Тя се подчини мигновено, без всякакво роптание, а пашата се позабави с Цамани край портите до излизането на носилката й, придружавана от Аюб и Марзак, застанали от двете страни, и двамата без да смятат да срещнат сърдития поглед на пашата.

Асад кисело изпроводи носилката с презрителна усмивка на пълните си устни.

— Колкото повече се похабява хубостта й, толкова по-самонадеяна става! — изръмжа той. — Тя остарява, Цамани, остарява, измършавява, става опърничава и не е подходяща жена за човек от дома на пророка. Може би очите на аллаха ще се зарадват, ако я сменим. — А след това, с поглед, обърнат към навеса, завесите на който бяха пак спуснати, заговори за другата и промени тона си:

— Забеляза ли, о, Цамани, с каква грация се движи тя? Гъвкаво и благородно като млада сърна. Наистина такава красота не е била създадена от всемъдрия, за да бъде обречена на преизподнята.

— А дали не е изпратена, за да весели някой правоверен? — подметна хитрият везир. — Всичко е възможно за аллаха.

— Защо иначе, наистина? — каза Асад. — Това е било писано, а както никой не може да получи онова, което не е било писано, тъй никой не може да избегне и онова, което е било. Аз реших.

— Стой тук, Цамани. Остани до разпродажбата и я купи. Ще я изучим на правата вяра. Ще я спасим от пещта.

Заповедта бе дадена — това, което Цамани бе тъй пламенно желал.

Той облиза устни.

— А цената, господарю? — запита везирът нерешително.

— Цената ли? — повтори Асад. — Нали ти заповядах да я купиш? Доведи ми я дори да струва хиляда филипа.

— Хиляда филипа! — възкликна с изумление Цамани. — Велик е аллах!

Но Асад вече го бе напуснал и минаваше под сводестата врата, където тълпата, щом го зърна, отново се просна по очи.

Лесно беше за Асад да му заповяда да остане за разпродажбата. Но далалът нямаше да се раздели нито с един роб, докато не получеше в брой парите, а Цамани имаше у себе си незначителна сума. Ето зашо той веднага се запъти по петите на господаря си към касабата. Оставаше още цял час до започването на разпродажбата и имаше достатъчно време да отиде и да се върне.

Работата обаче беше там, че Цамани бе злобен човек и омразата му към Фензиле, която толкова дълго бе таил в мълчание и бе скривал зад ласкателни усмивки и раболепни теманета, включваше и нейните слуги. Нямаше на света другиго, към когото да изпитваше по-голямо презрение, отколкото към нейния снажен и мазен скопец Аюб-ел-Самин с величествената му клатеща се походка и дебелите надменни устни.

Писано било също така в двора на касабата да се сблъска с Аюб, който всъщност причакваше везира по заповед на господарката си. Дебелакът се заклати напред, прихванал с две ръце търбуха си, а малките му очички блестяха.

— Аллах да закрепи здравето ти, Цамани! — бе учтивият му поздрав. — Сигурно носиш новини?

— Новини ли? Какви новини? — запита Цамани. — Всъщност нищо радостно за твоята господарка.

— Милостиви аллах! Сега пък какво? Да не е за тая франкска робиня?

Цамани се усмихна — нещо, което ядоса Аюб, усетил, че почвата, на която стъпва, става несигурна; естествено беше, ако неговата господарка изгуби влиянието си, той да пропадне заедно с нея и да се превърне в прах под чехлите на Цамани.

— В името на Корана, ти трепериш, Аюб! — присмя му се Цамани. — Меките ти тлъстини просто играят и има защо, понеже дните ти са преброени, о, баща на нищото.

— Подиграваш ли ме, куче такова? — прозвуча гласът на скопеца, прегракнал от гняв.

— Ти ме наричаш куче? Ти? — Цамани умишлено се изхрачи върху сянката му. — Иди кажи на господарката си, че ми е заповядано от моя господар да купя франкската девойка. Кажи й, че моят господар ще я вземе за съпруга, също както е взел Фензиле, за да я въведе в правата вяра и да измъкне от шейтана тоя прекрасен бисер. Добави, че ми е заповядано да я купя, дори и да струва на моя господар цели хиляда филипа. Занеси й тая новина, о, баща на вятъра, и нека аллах уголеми търбуха ти! — И той си тръгна, подвижен, жив и доволен от подигравката.

— Дано синовете ти загинат, а дъщерите ти да станат уличници! — изрева скопецът, вбесен едновременно и от злокобната новина, и от оскърблението, с което беше придружена.

Но Цамани само се изсмя и му отвърна през рамо:

— Дано синовете ти султани да станат, Аюб!

Треперещ още от гняв, който заглуши тревогата, събудена от наученото, Аюб се яви пред господарката си със страшната новина.

Тя го изслуша, побеляла от няма ярост. След това започна да хули на един дъх и своя господар, и робинята и да призовава аллаха да им строши костите, да им почерни лицата и да направи да им окапят месата с цялата разпаленост на човек, роден и възпитан в правата вяра. Когато се съвзе от този пристъп на бяс, тя седна малко да поразмисли. Най-после скочи и заповяда на Аюб да провери дали някой не подслушва около вратите.

— Трябва да действуваме, Аюб, и да действуваме бързо, иначе съм загубена, а с мене е загубен и Марзак, който самичък не ще може да устои срещу баща си. Сакр-ел-Бар ще ни стъпче в праха. — Тя се прекъсна пред внезапна нова мисъл. — В името на аллаха, може да е влизало в сметките му да доведе тука тази белолика повлекана. Но трябва да му попречим, трябва да попречим и на Асад, защото иначе си загубен и ти, Аюб.

— Да му попречим ли? — запита везирът, зяпнал пред светкавичната живост на ума и тялото, с която бе надарена тази жена, живост, каквато още не бе виждал у никоя друга. — Да му попречим ли? — повтори той.

— Първо, Аюб, да направим тая франкска девойка недостъпна за него.

— Това е добре измислено… но как?

— Как ли? Нима твоят ум не може да ти подскаже? Имаш ли изобщо разум в тая дебела глава? Ще наддаваш наред с Цамани или още по-добре, ще поставиш някой друг да го направи вместо тебе и така ще купиш девойката за мене. Сетне ще наредим тя да изчезне тихо и бързо, преди Асад да е открил следите й.

Лицето на везира побеля, увисналите му бузи затрепераха.

— А… а цената, о, Фензиле? Помисли ли за цената? А какво ще стане, когато Асад узнае за това?

— Нищо няма да узнае — отвърна му тя. — Или пък, ако узнае, след като девойката вече е безвъзвратно изгубена, ще се помири с онова, което е било писано. Бъди сигурен, че зная как да го подведа.

— Господарке! Господарке! — провикна се скопецът и закърши дебелите си пръсти. — Страх ме е да се заема с това!

— Да се заемеш с какво? Щом ти заповядвам да купиш тая девойка и ти давам необходимите пари, какво друго те засяга, куче такова? Останалото ще го свърши някой истински мъж. Хайде сега, ще ти дам парите, всичко каквото имам, около хиляда и петстотин филипа. И колкото остане от тая покупка, ще задържиш за себе си.

Аюб се замисли за миг и разсъди, че тя беше права. Никой не можеше да го обвини зарад изпълняване на дадените от нея заповеди. А в тази работа щеше да има и печалба, безспорно… да; а би било прекрасно да спечели в наддаването пред това куче Цамани и да го изпрати с празни ръце да се запознае с гнева на сразения си господар.

Скопецът протегна ръце и направи темане в знак на пълно съгласие.