Рафаел Сабатини
Морският ястреб (18)

ГЛАВА ДЕСЕТА
РОБСКИЯТ ПАЗАР

В Сук-ел-Абийд настъпи часът на наддаването, известен с тръбни звуци и думкане на там-тами. Търговците, които дотогава имаха право да продават в стените на тържището, сложиха кепенците на малките си дюкянчета. Евреинът, продавач на накити, затвори своята кутия и се изгуби, освободи стъпалата при кладенеца за най-видните посетители на тържището. Те побързаха да се съберат там и застанаха около кладенеца с лице към двора, а останалата тълпа се нареди край южната и западната стена на пазара.

Появиха се негри, носачи на вода, с бели чалми, с китки от палмови листа, за да напръскат земята, та да не се вдига прах от стъпките на робите и купувачите. Тръбите занемяха за миг, а после нададоха нов повелителен зов и окончателно замлъкнаха. Тълпата около портата се разстъпи наляво и надясно и към отвореното пространство много бавно и тържествено се упътиха трима високи далали, облечени от глава до крака в бяло, с безупречно бели чалми. Те се спряха в западния край на дългата стена, а главният продавач застана малко по-напред от другите двама.

Глъчката се сниши при появата им и се превърна в съскащ шепот, после в далечно бръмчене, като на пчели, и най-сетне замря в пълно мълчание. Тържественото и сериозно държане на далалите напомняше свещенодействие, тъй че когато в тълпата се възцари тишина, цялата работа заприлича на някакво тайнство.

Главният далал остана за миг отпред като в унес, със сведени надолу очи; после протегна ръце, за да призове благословия, издигна глас и започна да се моли с равен напевен тон.

— В името на аллаха, милосърдния и милостивия, който е създал човека от съсиреци кръв! Всичко, което е на небето и на земята, възхвалява аллаха, могъщия и мъдрия! Негово е царството на небето и земята! Той дава живот и убива и той има власт над всички неща. Той е първият и последният, видимият и невидимият и той знае всичко!

— Амин! — отзова се тълпата.

— Слава на него, който ни изпрати Мохамед, своя пророк, за да ни дари света на правата вяра, и проклет да е шейтанът, прогоненият с камъни, който се опълчил срещу аллаха и чедата му!

— Амин!

— Благословията на аллаха и нашия господар Мохамед да пребъде над това тържище и над всеки, който купува и продава тука, да умножи аллах тяхното богатство и да им дари дълъг живот, през който да го възхваляват.

— Амин! — отговори тълпата и гъстите редици се отпуснаха, раздвижиха и зашумяха след напрегнатата молитвена стойка, като всеки се помъчи да се поосвободи от съседите си.

Далалът плесна с ръце, завесите бяха дръпнати настрана и пред купувачите се откриха струпаните роби, всичко към триста души, настанени в три отделения.

В предната редица на средното отделение, в което се намираха и Розамунд и Лайонел, стояха двама снажни млади нубийци, стройни и мускулести, и гледаха със съвършено безразличие, без най-малък признак на ужас пред съдбата, която ги беше довела тук. Те привлякоха очите на далала и при все че обичайният ред изискваше купувачът да избере роба, когото възнамерява да купи, за да сложи веднага добро начало, самият далал посочи снажната двойка на застаналите на стража корсари. Двамата негри бяха незабавно изведени напред.

— Чудесна двойка — провъзгласи далалът, — с яки мишци и дълги крайници, както всеки може да види, която би било срамно да се разделя. Който има нужда от такъв чифт за тежка работа, нека каже какво дава. — Той тръгна бавно да обикаля кладенеца, а корсарите подтикнаха двамата роби да го последват, та да могат всички купувачи да ги видят и огледат.

В най-предните редици на тълпата при портата стоеше Али, когото Отмани беше изпратил тук да купи двадесетина здрави мъже, необходими за попълване броя на робите за галеасата на Сакр-ел-Бар. Беше получил най-строги нареждания да не купува нищо освен най-здравата стока, предлагана на пазара — с едно изключение. На борда на тази галеаса не искаха слабаци, които да тревожат боцмана с припадъците си. Али веднага се залови за работа.

— Аз имам нужда от такива снажни мъже за веслата на Сакр-ел-Бар — високо и надуто рече той, като по този начин привлече към себе си очите на присъствуващите и се окъпа във възхитените погледи, отправени към един от офицерите на Оливър-реис, към един от морските разбойници, които бяха гордостта на исляма и страшилището на неверниците.

— Те са родени да се трудят здравата на веслата, о, Али-реис! — сериозно му отговори продавачът. — Какво даваш за тях?

— Двеста филипа за двамата.

Далалът тържествено продължи обиколката, последван от робите.

— Предлагат ми двеста филипа за чифта най-яки роби, попадали някога на тоя пазар по милостта на аллаха. Кой ще даде петдесет филипа повече?

Представителен мавър с широка синя дреха стана от стъпалата на кладенеца, когато далалът се изравни с него, а робите, усетили купувач, понеже предпочитаха някаква друга работа пред онази, която ги очакваше на галеасата, приближиха един по един да му целунат ръцете и да му се подмилкват също като кучета.

Спокоен и надменен, той ги опипа, за да провери мишците им, а сетне обърна устните им, за да прегледа зъбите и устата.

— Двеста и двадесет за двамата — каза той и далалът продължи обиколката със стоката си, като съобщи предложената по-висока цена.

Така той завърши кръга и отново застана пред Али.

— Двеста и двадесет е цената сега, о, Али! Кълна се в корана, те струват най-малко триста. Ще кажеш ли триста?

— Двеста и тридесет — бе отговорът. Далалът се върна при мавъра.

— Сега ми предлагат двеста и тридесет, о, Хамет. Ще дадеш ли още двадесет?

— Не и аз, кълна се в аллаха! — каза Хамет и отново седна. — Нека си ги вземе.

— Още десет филипа? — пазареше се далалът.

— Ни аспра повече.

— Тогава те са твои, о, Али, за двеста и тридесет. Благодари на аллаха за изгодната сделка.

Нубийците бяха предадени на подчинените на Али, докато двамата помощници на продавача се приближиха да уредят сметката с корсаря.

— Чакайте, чакайте — рече той, — не е ли името на Сакр-ел-Бар достатъчно поръчителство?

— Ненарушимият закон повелява покупната цена да бъде платена, преди робът да напусне тържището, о, доблестен Али.

— Той ще бъде спазен — бе нетърпеливият отговор, — ще ги платя, преди да излязат оттука. Но искам и други, та ще направим обща сметка, ако нямаш нищо против. Сега ей оня мъж. Имам заповед да го купя за моя капитан. — И той посочи Лайонел, който стоеше до Розамунд като истинско въплъщение на горест и безсилие.

Презрителна изненада блесна в очите на далала. Но той побърза да я прикрие.

— Доведете тоя жълтокос неверник! — заповяда той. Корсарите хванаха Лайонел. Момъкът направи напразен опит да се противопостави, но всички забелязаха, че жената се наведе към него и бързо му каза нещо, след което той спря да се боричка и се остави да бъде извлечен напред, пред очите на целия пазар.

— За веслата ли го искаш, Али? — провикна се през четириъгълника Аюб-ел-Самин — шега, която предизвика всеобщ смях.

— За какво друго? — отвърна Али. — Той поне би трябвало да бъде евтин.

— Евтин ли? — възкликна далалът с престорена изненада. — Я гледай! Той е хубав, и при това е млад. Какво ще дадеш сега? Сто филипа?

— Сто филипа! — подигравателно се провикна Али. — Сто филипа за тая торба кокали! Машалла! Пет филипа е моята цена, е, далале?

Нова вълна от смях премина през тълпата. Обаче далалът надменно се смръзна. Донякъде този смях като че ли засягаше самия него, а той нямаше желание да стане прицел на подигравки.

— Шегуваш се, господине мой — промълви продавачът с прощаващо и все пак презрително движение. — Виж го колко е здрав. — Той даде знак на един от корсарите, който разпра дрехата на Лайонел от врата до пояса, смъкна я от гърба му, остави го гол до кръста и пред очите на тълпата се разкри по-хубаво тяло, отколкото можеше да се очаква. Раздразнен от това оскърбление, Лайонел се задърпа от ръцете на пазачите си, докато един от корсарите леко го шибна с бича като предупреждение за онова, което го очаква, ако продължава да създава неприятности. — Огледайте го сега! — каза далалът, като посочи белите му гърди. — Вижте го колко е здрав. Вижте какви прекрасни зъби има. — Той хвана главата на Лайонел и насила отвори челюстите му.

— Да — отвърна Али, — но я виж тия тънки пищялки и тия женски ръце.

— Това е недостатък, който ще се поправи от веслото — настояваше далалът.

— Мръсни арапи! — избухна Лайонел в гневно ридание.

— Той мърмори проклятия на неверническия си език — добави Али. — Както виждаш, и нравът му не е от най-добрите. Казах пет филипа. Не давам нищо повече.

Далалът сви рамена и тръгна да обикаля кладенеца, а корсарите подгониха Лайонел подир него. Тука един се изправяше да го опипа, там друг, но като че ли никой не беше разположен да го купи.

— Пет филипа е глупавата цена, която ми е предложена за този прекрасен млад франк — провикна се далалът. — Няма ли някой правоверен да ми плати десет за такъв роб? Ти, о, Аюб? Ти, Хамет… десет филипа?

Но тези, на които го предлагаха, един подир друг поклащаха глави. Изпитото лице на Лайонел съвсем не беше привлекателно. Бяха виждали роби с това изражение и преди и опитът им подсказваше, че никога нищо добро не излиза от такива хора. Още повече, че макар и добре очертани, мишците му бяха твърде слаби, плътта му изглеждаше прекалено мека и нежна. Каква полза от такъв роб, когото трябва да каляваш и охранваш, за да придобие сила, а може и да умре преди това? Дори петте филипа бяха много. И недоволният далал се върна при Али.

— Той е твой тогава, за пет филипа… Аллах да прости користта ти!

Али се захили, а корсарите му хванаха Лайонел и го отведоха назад при двамата купени вече негри.

В това време, преди да успее Али да даде цена за някой от другите роби, които искаше да купи, един висок възрастен евреин, облечен с черна дреха и тесни панталони като кастилски благородник, с дантелен нагръдник на врата, с украсена с пера шапка на сивите къдрици и хубава кама, увиснала на колан от ковано злато, призова вниманието на далала.

В отделението за пленниците от по-незначителните нападения, извършени от Бускен, седеше двадесетинагодишна андалузка девойка с истинска испанска красота. Лицето й имаше меката бледност на слоновата кост, гъстата й коса бе черна като абанос, тя имаше тънко изписани вежди и бездънни нежнокафяви очи. Облечена бе с хубавата носия на кастилските селянки, а сдиплената над корсажа на роклята червено-жълта кърпа оставяше открита великолепната й шия. Беше много бледа и в погледа й имаше нещо диво, но това с нищо не намаляваше хубостта й.

Беше привлякла вниманието на евреина, а не е изключено да бе събудила у него и желание да отмъсти чрез нея за част от жестоките злини, за изтезанията, опожаряванията, отчуждаванията и изгнанията, които неговите сънародници понасяха от страна на нейните. Може би си беше припомнил за нападнатите еврейски квартали, за изнасилените еврейски девойки, за еврейските деца, изклани в името на бога, почитан от тези испански християни, защото в черните му очи и в ръката, която протегна да я посочи, имаше някакво яростно презрение.

— Ей за онова кастилско момиче бих дал петдесет филипа, о, далал — заяви той. Далалът даде знак, след който корсарите измъкнаха съпротивляващата се девойка.

— Толкова много хубост не може да се купи за петдесет филипа, о, Ибрахим — рече продавачът. — Ето, Юсуф ще плати най-малко шестдесет. — И той застана очаквателно пред разкошно облечения мавър.

Ала мавърът поклати глава.

— Сам аллах знае, че имам три жени, които ще обезобразят нейната красота за един час и накрая ще ми остане само загубата.

Далалът продължи нататък, последван от момичето, което се боричкаше на всяка крачка с тези, които го подтикваха напред, и ги обсипваше с пламенни кастилски проклятия. Тя заби нокти в ръцете на единия и бясно заплю в лицето другия от пазещите я корсари. В помръкналия поглед на Розамунд се появи ужас пред тази гледка — ужас колкото пред съдбата, очакваща това нещастно дете, толкова и пред унизителната настървеност на безполезната борба, която то водеше срещу нея. Но поведението й направи съвсем друго впечатление на един левантински турчин. Нисък и набит, той се изправи от мястото си на стъпалата пред кладенеца.

— Аз ще платя шейсет филипа за удоволствието да укротя тази дива котка — каза той.

Но Ибрахим не се остави да го надминат. Той предложи седемдесет, турчинът побърза да даде осемдесет, ала Ибрахим пак вдигна цената, на деветдесет; настъпи кратко мълчание.

Далалът започна да подстрекава турчина:

— Нима ще се оставиш да те победи израилтянин? Нима ще позволиш да дадем тази хубава девойка на един изопачител на писанията, на един осъден на вечен огън, на човек от оня народ, който не иска да жертвува за своите братя дори и прашинка от фурмова костилка? Това ще е позор за един правоверен.

Така насърчен, турчинът предложи още пет филипа, но с явно нежелание. Обаче евреинът съвсем не се смути от насочената против него реч, подобни на която чуваше по двадесет пъти на ден при всеки пазарлък, и извади от пояса си тежка кесия.

— Ето сто филипа — заяви той. — Прекалено много е. Но аз ги давам.

Преди благочестивите и съблазнителни слова на далала да го поощрят наново, турчинът пак седна в знак на окончателен отказ.

— Нека й се радва той — добави левантинецът.

— Тогава тя е твоя, о, Ибрахим, за сто филипа. Израилтянинът предаде кесията на облечените в бяло помощници на далала и пристъпи напред, за да получи девойката. Корсарите я бутнаха към него въпреки безполезната й съпротива, и ръцете му за миг прегърнаха момичето.

— Ти ми струваш скъпо, щерко на Испания — каза евреинът. — Но аз съм доволен. Ела. — И понечи да я отведе. Ала изведнъж, разярена като тигрица, тя изви нагоре ръце и впи нокти в лицето му. С болезнен вик той я пусна и в този миг, бърза като мълния, пленницата грабна камата, която тъй изкусително висеше пред нея от неговия колан.

— Valgame Dios!^[1] — извика тя и преди някой да вдигне ръка, за да й попречи, девойката заби острието в хубавата си гръд и се строполи в смеещ се, хъркащ куп пред краката му. Последен предсмъртен гърч и тя се отпусна неподвижна, докато Ибрахим замръзна с впит в нея изумен поглед, а цялото тържище се смълча от изненада и удивление. Розамунд се беше изправила от мястото си, лека руменина смекчи бледността й, в очите й пламна малко огънче. Господ й беше посочил пътя чрез тази нещастна испанка и положително господ щеше да й подскаже удобния случай, когато дойдеше нейният ред. Почувствува се ненадейно ободрена и със закрепнал дух. Смъртта бе рязък, бърз край, лесен изход да избегне заплашващия я ужас, я тя бе уверена, че в своята милост господ ще оправдае самоубийството при обстоятелствата, в които се намираха самата тя и нещастното мъртво андалузко момиче.

Най-после Ибрахим се раздвижи от мигновеното си вцепеняване. Той нагло прекрачи през трупа с пламнало лице и се нахвърли върху невъзмутимия далал.

— Тя е мъртва! — изблея той. — Аз съм измамен! Върни ми златото!

— Трябва ли да връщаме стойността на всеки умрял роб? — запита го продавачът.

— Но тя още не ми беше предадена! — развика се евреинът. — Моите ръце още не бяха я докоснали! Върни ми златото!

— Лъжеш, кучи сине — гласеше безстрастният отговор. — Тя беше вече твоя. Обявил я бях за твоя. Махни я оттука, защото принадлежи на тебе.

Лицето на евреина стана алено, той като че ли не можеше да поеме дъх.

— Какво? — хлъцна той. — Значи ще изгубя сто филипа?

— Писаното е писано — отвърна спокойно далалът. По устата на Ибрахим изби пяна, очите му кръвясаха.

— Но не е било писано, че…

— Тихо! — прекъсна го далалът. — Ако не е било писано, нямаше и да се случи. Такава е волята на аллаха! Кой смее да въстане против нея?

Тълпата започна да мърмори.

— Искам си стоте филипа! — настоя евреинът и мърморенето изведнъж се разрасна в рев.

— Чуваш ли? — рече далалът. — Аллах да ти прости, но ти нарушаваш мира в това тържище. Махни се, преди да те е сполетяло нещо лошо.

— Вън! Вън! — ревеше тълпата и няколко души заплашително се отправиха към нещастния Ибрахим. — Махай се, изопачителю на свещеното писание! Мръсник! Куче! Махай се!

Шумът бе толкова голям, заплахата в гневните лица и стиснатите пестници, размахвани под носа му, тъй близка, че Ибрахим се уплаши и в страха си забрави за загубата.

— Отивам си, отивам си — промълви той и забързано се обърна да си върви. Ала далалът го извика обратно.

— Махни оттук и твоята собственост — рече той и посочи трупа. И Ибрахим се видя принуден да претърпи и тази подигравка и да повика робите си да отнесат безжизненото тяло, за което беше платил с блестящо всесилно злато.

При портите той спря отново.

— Ще се оплача на пашата! — заплаши той. — Асад-ед-Дин е справедлив и ще нареди да ми се върнат парите.

— Ще нареди тогава — отвърна далалът, — когато ти върнеш живота на мъртвата. — И се обърна към важния Аюб, който го дърпаше за ръкава. Той наведе глава, за да долови тихите думи на везира на Фензиле. После, в изпълнение на чутото, заповяда да доведат Розамунд.

Тя не оказа ни най-малка съпротива и излезе безжизнено като сомнамбул или като човек, упоен с лекарство. Девойката застана в жегата и блясъка на открития пазар пред лицевата страна на кладенеца до самия далал и той започна да описва телесните й достойнства на лингва франка, защото този език бе разменната монета на всевъзможните народности, представени тука — език, който въпреки нарастващия й ужас и срам тя можеше да разбира с помощта на френския, научен през пребиваването й във Франция.

Първото предложение за нея направи същият внушителен мавър, който искаше да купи двамата нубийци. Той се изправи да я разгледа отблизо и като че ли остана доволен, защото цената, която предложи, беше добра и той я предложи с пренебрежителната увереност, че никой няма да даде повече.

— Сто филипа за девойката с млечното лице.

— Това не е достатъчно. Я погледни лунния блясък, отразен в красотата на нейния образ — каза далалът, като пристъпи напред. — Много хубави жени идват тука от Чигил, но никоя жена от Чигил не е била тъй хубава.

— Сто и петдесет — отсече левантинският турчин.

— И това не е достатъчно. Вижте царствения ръст, с който я е надарил аллах. Вижте благородната осанка на главата, блясъка на очите! В името на аллаха, тя е достойна да краси харема на самия султан.

Той не каза нищо повече от онова, което бе очевидно за купувачите, и леко вълнение премина през обикновено безстрастните им редици. Тагаринският мавър, когото бе нарекъл Юсуф, веднага предложи двеста филипа.

Ала продавачът все още продължаваше да я възхвалява.

Той вдигна една от ръцете й, за да я видят, и Розамунд се подчини със сведени очи и без всякакъв признак на негодуване, ако не се сметне руменината, която бавно заля лицето й и изчезна пак.

— Вижте тия ръце, меки като арабска коприна и по-бели от слонова кост. Вижте тия устни, подобни на наров цвят. Сега цената е двеста филипа. Какво ще дадеш, о, Хамет?

Хамет изглеждаше ядосан, че първоначалната му цена се беше удвоила толкова бързо.

— В името на корана, купувал съм по три здрави девойки от Сус за по-малко!

— Нима можеш да сравняваш широколико момиче от Сус с това светлооко чудо на женствеността? — присмя му се далалът.

— Добре, двеста и десет — сърдито изръмжа Хамет. Бдителният Цамани реши, че е дошло време да я купи за своя господар, както му бе заповядано.

— Триста — каза отсечено той, за да приключи въпроса.

— Четиристотин! — незабавно изпищя пронизителен глас зад него.

Той се извърна изумен и се намери пред озлобеното лице на Аюб. В редиците на купувачите се понесе шепот, хората започнаха да извиват вратове, за да зърнат този щедър купувач.

Тагаринецът Юсуф гневно скочи. Той заяви ядосано, че никога вече прахът на алжирското тържище нямало да оскверни чехлите му и че никога вече нямало да дойде тук да купува роби.

— Кълна се в кладенеца Зем-Зем — изруга той, — всички на този пазар са омагьосани. Четиристотин филипа за франкска девойка! Аллах да умножи богатството ви, защото наистина ще ви потрябва. — И в крайното си възмущение мавърът се запъти към портата, разблъска тълпата и изчезна от тържището.

Ала преди още да се е отдалечил, той чу, че цената й се покачва още. Докато Цамани се съвземаше от изненадата от толкова ненадейно появилия се пред него съперник, далалът беше изтръгнал по-голямо предложение от турчина.

— Това е лудост — оплака се левантинецът, — но тя ми харесва и ако на милостивия аллах е угодно да я приеме в правата вяра, може да се превърне в слънце на моя харем. И тъй, четиристотин и двадесет филипа, о, далал, и дано аллах прости разточителството ми.

Но едва беше привършил кратката си реч, и Цамани отсече с красноречива лаконичност:

— Петстотин.

— Й’аллах! — провикна се турчинът и вдигна ръце към небето.

— Й’аллах! — повтори тълпата.

— Петстотин и петдесет! — изписука гласът на Аюб над общата глъчка.

— Шестстотин — отвърна едва сдържащият се вече Цамани.

Сега се вдигна такава всеобща врява, предизвикана от тези нечувани цени, че далалът се принуди да повиши глас и да призове към тишина.

Когато тълпата утихна, Аюб веднага покачи цената на седемстотин.

— Осемстотин! — изръмжа Цамани, като най-сетне се поразгорещи.

— Деветстотин! — отговори Аюб.

Цамани повторно се извърна към него, този път пребледнял от ярост.

— Шегуваш ли се, о, баща на вятъра? — кресна той и възбуди смях с подигравката, скрита в това обръщение.

— Шегаджията си ти — отвърна Аюб с пресилено спокойствие — и шегата ще ти излезе скъпа.

Цамани сви рамене и отново се обърна към далала.

— Хиляда филипа — отсече той.

— Тихо там! — пак се провикна продавачът. — Тишина и хвала на аллаха, който изпраща добри цени.

— Хиляда и сто — каза неукротимият Аюб.

Сега Цамани видя не само че Аюб надвива, но че сам той е стигнал невероятния предел, посочен му от Асад. Той нямаше пълномощия да го надхвърли и не се осмеляваше да го стори, без да се посъветва първо с пашата. Ала напуснеше ли тържището с тази цел, Аюб щеше междувременно да си осигури девойката. Везирът се намери между чук и наковалня. От една страна, ако се оставеше да изгуби наддаването, господарят му можеше да излее разочарованието си върху него. От друга страна, ако прехвърлеше границата, определена тъй лекомислено, че сякаш стоеше извън предела на вероятното, можеше да го сполети не по-малко зло.

Той се обърна към тълпата и яростно размаха ръце:

— Кълна се в брадата на пророка, тоя мехур, пълен с вятър и лой, подиграва всички ни! Той няма намерение да купува. Къде се е чуло да дадат дори и половината от тая цена за една робиня!

Отговорът на Аюб бе красноречив: той извади претъпкана торбичка и я хвърли на земята, където тя падна с лек звън.

— Това е моят поръчител — отвърна той блажено захилен, наслаждавайки се в пълна мярка на безсилния гняв и поражението на своя враг, наслаждавайки се без всякаква загуба за себе си. — Да отброя ли хиляда и сто филипа, о, далал?

— Ако везирът Цамани не дава повече.

— Знаеш ли за кого купувам аз? — изрева Цамани. — За самия паша Асад-ед-Дин, възлюбления на аллаха! — Той се приближи към Аюб с вдигнати ръце. — Какво ще му кажеш, куче такова, като те повика да му обясниш как си се одързостил да платиш повече от него?

Но Аюб остана невъзмутим пред този свиреп гняв. Той разпери дебелите си ръце с бляскащи очи и присвити устни.

— Отде да зная, като аллах не ме е направил всезнаещ! Трябваше да го кажеш по-рано. Така ще отговоря и на пашата, ако ме запита, а пашата е справедлив.

— Не бих искал да съм на твое място, Аюб… дори и с цената на истанбулския трон.

— Нито пък аз на твоето, Цамани, защото те е хванала жълтеница от яд.

Двамата останаха така, втренчени един в друг, докато далалът не ги призова към предстоящата работа.

— Цената сега е хиляда и сто филипа. Ще се признаеш ли за победен, о, везире?

— Щом това е волята на аллаха. Нямам пълномощия да продължавам.

— Тогава за хиляда и сто филипа, Аюб, тя е…

Ала продажбата още не беше свършила. От гъстата и развълнувана навалица при портата прозвуча твърд глас:

— Хиляда и двеста филипа за франкската девойка. Далалът, сметнал, че границите на лудостта са вече стигнати, зяпна сега от ново изумление. Тълпата дюдюкаше, радостно крещеше и ревеше, възторг и подигравка се смесваха и дори Цамани се ободри, когато видя да се явява и друг състезател, който може би щеше да отмъсти заради него на Аюб. Навалицата бързо отстъпи наляво и надясно и през нея на откритото тържище излезе Сакр-ел-Бар. Те веднага го познаха и името му възторжено се понесе из обожаващото го множество.

Варварското му име не значеше нищо за Розамунд, а тъй като стоеше гърбом към входа, девойката не го видя. Ала позна гласа му и потрепери от неговия звук. Не можеше да разбере наддаването, нито целта, която положително се криеше зад него, та да си даде сметка за необикновеното възбуждение на купувачите. Тя смътно подозираше подлите намерения, на които можеше да служи Оливър, но сега, когато чу гласа му, съмнението изчезна и тя разбра. Беше се крил някъде в тълпата, чакал бе от всички състезатели да остане само един и сега се явяваше, за да я купи за себе си — за своя робиня! Розамунд затвори за миг очи и се помоли богу Оливър да не сполучи в намерението си. Всяка друга съдба, но не и тази: беше готова да го лиши дори от удоволствието да я принуди да забие нож в сърцето си, както бе сторила тази нещастна андалузка. Заля я вълна от неизмерим ужас, близък почти до безсъзнание. За миг й се стори, че земята се залюля и раздвижи под краката й. После замайването мина и тя пак дойде на себе си. Девойката чу тълпата да крещи „Машала!“ и „Сакр-ел-Бар!“, а продавачът строго да изисква тишина. Когато най-сетне се смълчаха, Розамунд го чу да възкликва:

— Слава на аллаха, който изпраща разпалени купувачи! Какво ще кажеш ти, о, везире Аюб?

— Да! — подхвърли Цамани. — Какво ще кажеш сега?

— Хиляда и триста — рече Аюб с трептящ от преднамерено предизвикателство глас.

— Още сто, о, далал! — спокойно отекна Сакр-ел-Бар.

— Хиляда и петстотин! — изкрещя Аюб, който стигна по този начин не само границата, определена от господарката му, но и крайния предел на средствата, поставени на негово разположение. С тази цена угасваше и всякаква надежда за лична печалба.

Но Сакр-ел-Бар, невъзмутим като съдбата, без дори да удостои с поглед разтреперания скопец, каза още веднъж:

— Още сто, о, далал.

— Хиляда и шестстотин филипа! — провикна се продавачът повече от изумление, отколкото за да съобщи достигнатата цена. После овладя чувствата си, благоговейно преклони глава и изповяда верските си убеждения:

— Всичко е възможно, щом го пожелае аллах. Хвала на този, който изпраща богати купувачи.

Той се обърна към сломения Аюб — толкова сломен, че наблюдаващият го Цамани започваше да се утешава за собственото си поражение и вкусваше вместо това сладостта на отмъщението.

— Какво ще кажеш сега, о, светли везире?

— Ще кажа — задави се Аюб, — че щом по милостта на шейтана той разполага с такова богатство, той ще спечели.

Но оскърбителните думи бяха едва произнесени, когато грамадната ръка на Сакр-ел-Бар хвана везира отзад за дебелия врат и гневен ропот премина през събралите се, които с това одобряваха действията му.

— По милостта на шейтана ли, казваш ти, безполово куче? — изръмжа той и стегна ръката си тъй, че везирът се сви и се заизвива от болка. Главата му се навеждаше надолу и все по-надолу, докато дебелото му тяло се отпусна и той се просна с гърчене в праха на тържището. — Да те удуша ли, баща на мръсотията, или да подложа меките ти меса на мъчения, та да се научиш как трябва да се държиш? — И докато изричаше това, корсарят грубо търкаше лицето на прекалено дръзкия скопец в земята.

— Милост! — изхленчи везирът. — Милост, о, могъщи Сакр-ел-Бар, намери малко милост!

— Вземи обратно думите си, мършо такава! Признай, че си лъжец и куче!

— Вземам си ги обратно. Най-подло излъгах. Богатството ти е награда, която аллах ти е изпратил за твоите блестящи победи над неверниците.

— Извади мръсния си език — каза Сакр-ел-Бар — и го очисти в праха. Изплези го, ти казвам!

Аюб се подчини, подтикнат от страха. Сакр-ел-Бар го освободи и позволи на нещастника най-сетне да се вдигне, полузадавен от прахоляка, с алено лице и разтреперан като пихтия — прицелна точка за присмеха и жестоките подигравки на всички събрани.

— А сега се махай, докато морските ми ястреби не са те хванали в ноктите си. Върви!

Аюб побърза да се махне, изпратен от кресливите закачки на множеството и подигравките на Цамани, а Сакр-ел-Бар се обърна пак към далала.

— За хиляда и шестстотин филипа тая робиня е твоя, о, Сакр-ел-Бар, който си славата на исляма. Аллах да умножи победите ти!

— Плати му, Али — рече отривисто корсарят и пристъпи да получи покупката си.

Сега стоеше лице срещу лица с Розамунд, за първи път след онзи ден преди сражението с холандския кораб, когато я беше посетил в корабната кабина.

Тя му хвърли бърз поглед и цялата изтръпнала от ужас пред положението си, отстъпи със смъртнобледо лице. От начина, по който той постъпи с Аюб, беше разбрала на какво зверство е способен, но не можеше да знае, че тази жестокост бе преднамерена игра, предназначена да я ужаси.

Загледан в нея, той жестоко се усмихна със стиснати устни и тази усмивка още повече увеличи уплахата й.

— Ела! — каза той на английски.

Девойката отстъпи назад към далала, сякаш от него търсеше закрила. Сакр-ел-Бар протегна ръка, хвана я за китките и почти я блъсна към придружаващите го нубийци Абиад и Зал-Зер.

— Покрийте й лицето! — заповяда им той. — Отнесете я в моя дом. Вървете!