Рафаел Сабатини
Морският ястреб (3)

ГЛАВА ТРЕТА
КОВАЧНИЦАТА

Колко благоразумен е бил сър Оливър пръв да донесе на Розамунд разказа за събитията през този ден, се установи по-късно, когато мастър Годолфин се завърна у дома. Той тръгна веднага да търси сестра си и в това състояние, потиснат от страх и скръб заради сър Джон, с общото чувство на поражение, нанесено от сър Оливър, и разгневен от всичко това, той се държеше грубо и бе разположен да се налага.

— Мадам — рязко съобщи той, — сър Джон е на умиране.

Изумителният отговор, получен от нея — разбира се, изумителен за него, — не допринесе нищо за успокояване на жестоко разстроения му дух.

— Зная — каза Розамунд. — И вярвам, че го е заслужил напълно. Който се занимава с клеветничество, трябва да бъде готов да получи и отплатата.

Той я изгледа с продължително, яростно мълчание, после избухна в проклятия и най-сетне наруга неестественото й държане и заяви, че била омагьосана от това мръсно псе Тресилиън.

— Какво щастие за мен — сдържано му отвърна сестрата, — че той се отби тука преди тебе, за да ми каже истината по тази работа. — Сетне привидното спокойствие и ядът, с който посрещна неговия гняв, я напуснаха. — О, Питър, Питър — с болка извика тя, — надявам се, че сър Джон ще оздравее! Тази случка ме разстрои. Но бъди справедлив, умолявам те! Сър Оливър ми каза колко грубо е бил предизвикан.

— Ще бъде предизвикан и още повече, господ да ми е свидетел! Ако ти мислиш, че това деяние ще остане ненаказано…

Розамунд се хвърли на гърдите му и започна да го умолява да сложи край на това скарване. Каза му за любовта си към сър Оливър и му съобщи за твърдото си решение да се омъжи за него въпреки цялата съпротива, която може да й окажат, но всичко това не успя да смекчи яда му. Все пак в името на любовта, която винаги беше свързвала тъй тясно двамата, накрая братът отиде дотам, че обеща сам той да не продължава тази разправия, ако сър Джон остане жив. Ала ако сър Джон починел — което било твърде възможно, — неговата чест изисквала да отмъсти за деянието, за чието извършване сам той допринесъл толкова много.

— Този човек е за мене отворена книга — заяви Питър с младежко самохвалство. — Той е лукав като сатаната, но не може да ме излъже. Чрез Килигрю той нарани мене. Понеже желае теб, Розамунд, той ми каза направо, че не можел да се бие с мен, колкото и да съм го предизвиквал, дори и след като си позволих да го ударя. Можеше да ме убие за това, но знаеше, че това ще издигне стена между него и тебе. О, той е пресметлив колкото всички изчадия на ада. Затова, за да заличи безчестието, с което го заклеймих, той прехвърля вината върху Килигрю и отива да го убие, като смята, че това ще ми подействува като предупреждение. Но ако Килигрю умре… — И в този дух Питър продължи да дьрдори, а нежното й сърце се изпълваше с болка, като виждаше враждата, разгаряща се между двамата мъже, които обичаше най-много на света. Ако се стигнеше дотам единият от тях да убие другия, тя знаеше, че никога вече не ще може да погледне оцелелия.

Най-после девойката се успокои, като си спомни за клетвеното обещание на сър Оливър, че животът на брат й ще остане неприкосновен за него, каквото и да се случи. Розамунд имаше вяра в него, осланяше се на думата му и на необикновената му сила, която му позволяваше да избере път, какъвто никой по-слаб мъж не би посмял да поеме. При тези размишления гордостта й се разрасна и тя поблагодари на бога за своя любим, който във всяко отношение изпъкваше като великан сред другите мъже.

Но сър Джон Килигрю не умря. Той се лута около седем дни между земното и небесното царство и започна да се съвзема. Към октомври вече излизаше, изпит и блед, останал наполовина от онова, което е бил преди, и заприличал на сянка.

Едно от първите му посещения бе в Годолфин Корт. Отиде да разубеждава Розамунд за годежа й и го направи по желанието на брат й. Обаче в укорите му, за учудване, липсваше очакваната от нея настойчивост.

Колкото и да е странно, но когато се беше озовал толкова близко до смъртта и земните му интереси бяха станали тъй маловажни, сър Джон бе погледнал истината право в лицето и бе дошъл до заключението — заключение, невероятно за него в обикновено състояние, — че е получил онова, което си е заслужил. Той бе разбрал, че е действувал недостойно, при все че навремето не е съзнавал колко недостойна е постъпката му, че оръжието, с което се е борил срещу сър Оливър, не е подхождало на благородник, нито пък би могло да му спечели особено уважение. Той схвана, че е допуснал старата му вражда спрямо рода Тресилиън, раздухана от понесената напоследък загуба, когато не му се позволи да строи в Смитик, да изопачи съжденията му и да го накара да повярва, че сър Оливър действително е всичко онова, което го е нарекъл. Стана му ясно, че завистта също имаше дял в тази работа. Морските подвизи на сър Оливър му бяха донесли богатство, а с това богатство той наново изграждаше в този край влиянието на Тресилиъновци, което Ралф Тресилиън бе тъй чудовищно разрушил, и с това застрашаваше да засенчи влиянието на рода Килигрю от Аруинак.

Въпреки това, когато трябваше да въздействува, той не отиде чак дотам, щото да признае, че сър Оливър Тресилиън е подходящ избраник за Розамунд Годолфин. Покойният й баща беше поставил нея и брат й под неговите грижи и той безупречно беше изпълнявал настойническите си задължения до деня на пълнолетието на Питър. Обичта му към Розамунд бе нежна като на любовник, макар и смекчена от чисто родителско чувство. Тази обич стигаше до обожание и след всичките обяснения, след като освободи ума си от всички нечестни предубеждения, той все пак изпитваше твърде голяма неприязън към Оливър Тресилиън и мисълта за него като съпруг на Розамунд го отблъскваше.

Преди всичко не биваше да се забравя тази лоша тресилиъновска наследственост — неоспоримо лоша, тъй явно проявена в случая с покойния Ралф Тресилиън. Не беше възможно Оливър да не се е поддал на влиянието й, но пък нямаше и никакви признаци, които да го докажат на сър Джон. Той проявяваше обичайната тресилиъновска буйност. Беше избухлив и жесток, а пиратският занаят, с който се беше заловил сега, прилягаше най-много на природните му заложби. Беше груб и високомерен, не търпеше бележки и беше склонен да потъпква чувствата на другите. Беше ли той — напълно честно се питаше сър Джон — подходящ другар за Розамунд? Можеше ли да повери нейното щастие на грижите на такъв мъж? Не, не можеше.

Затова, щом оздравя, той отиде да я увещава, понеже смяташе това за свой дълг, а и понеже мастър Питър го беше помолил да го направи. Но като знаеше старото си предубеждение, се мъчеше по-скоро да подцени, отколкото да надцени доводите си.

— Ах, сър Джон — възрази Розамунд, — ако осъждахме всекиго за греховете на дедите му, малцина биха се избавили от порицание. Къде тогава ще ми намерите съпруг, достоен за вашето одобрение?

— Неговият баща… — започна сър Джон.

— Не ми говорете за баща му, а за самия него — прекъсна го тя.

Сър Джон нетърпеливо се намръщи. Двамата седяха в стаята й, която гледаше към реката.

— Тъкмо това исках да сторя — отговори той и с раздразнение помисли, че тези прекъсвания, които не му позволяваха да се отклони, го лишаваха от най-тежките му доводи. — Както и да е, достатъчно е, че е наследил много от порочните качества на баща си — това личи от начина, по който живее; дали е наследил и други, ще ни покаже само бъдещето.

— С други думи — подигравателно и все пак много сериозно рече Розамунд, — трябва да чакам, докато умре от старост, за да се уверя, че не притежава пороци, които го правят неподходящ за съпруг?

— Не, не! — възкликна сър Джон. — Боже мой! Колко превратно разсъждаваш!

— Превратни са вашите разсъждения, сър Джон. Аз съм само тяхно ехо.

Сър Джон дръпна стола си и изсумтя.

— Така да бъде — рязко се съгласи той. — Да говорим за качествата, които проявява и сега. — И той ги изброи.

— Но това е само вашето мнение за него… само онова, което мислите за него вие.

— Това е, каквото мисли за него цял свят.

— Но аз ще се омъжа за някого не заради онова, което мислят за него другите, а заради това, което мисля за него самата аз. Според мене много жестоко го черните. Аз не виждам подобни качества у сър Оливър.

— Именно за да ти спестя откриването им, аз те заклинам да не се омъжваш за него.

— Все пак, ако не се омъжа за него, аз никога не ще разбера това, а докато не го разбера, ще продължавам да го любя и да желая да се омъжа за него. Нима тъй ще прекарам целия си живот? — Розамунд открито се изсмя и пристъпи към него. Тя обви врата му с една ръка, както би прегърнала баща си и както беше свикнала да го прави в течение на последните десет години, и го накара да се почувствува стигнал преклонна възраст. Девойката поглади с ръка челото му.

— Какви са тези бръчки на огорчение! — възкликна тя. — Вие сте просто унищожен, и то от женски ум, и това не ви харесва.

— Унищожен съм от женската упоритост, от непреклонния ти женски отказ да разбереш.

— Нямате доказателства, сър Джон.

— Нямам ли? Нима всичко, което ти казах, е нищо?

— Думите не са съществени, съжденията не са неоспорими. Вие твърдите, че той бил такъв и онакъв. Ала когато ви запитам кои са деянията, по които съдите за него, единственият ви отговор е, че го мислите за това, което твърдите, че е. Помислите ви може да са честни, сър Джон, но логиката ви заслужава презрение. — И тя повторно се изсмя на явното му поражение. — Хайде сега, съдете като честен и справедлив съдия и ми посочете едно негово действие, едно нещо, сторено от него, което знаете със сигурност и което да го представи такъв, какъвто го рисувате. Хайде, сър Джон!

Той я изгледа с раздразнение. Но не издържа и се усмихна.

— Хитруша! — провикна се той и каза нещо, което щеше да си спомня след много дни: — Ако някога го изправят пред съд, не мога да му пожелая по-добър защитник от тебе.

Розамунд побърза да не изпусне благоприятния миг и го целуна:

— Нито пък аз бих му пожелала по-справедлив съдия от вас.

Какво можеше да направи бедният човечец след това? Каквото и направи. Да оправдае нейната преценка, да побърза да посети сър Оливър и да се помири с него.

Признаването на неговата грешка стана по достоен начин, а сър Оливър го изслуша с не по-малко достойнство. Обаче когато засегна въпроса за госпожица Розамунд, поради чувството си на дълг спрямо нея, сър Джон прояви по-малко великодушие. Той заяви, че тъй като не смятал сър Оливър да е подходящ съпруг за нея, всичко, казано досега, не бивало да заблуди сър Оливър, че е съгласен с този съюз.

— Обаче — добави той — това не значи, че се опълчвам против. Не го одобрявам, но ще стоя настрана. До нейното пълнолетие брат й не ще даде съгласието си. След това този въпрос не ще засяга нито него, нито мене.

— Надявам се — отвърна сър Оливър, — че и той ще вземе това разумно становище. Но каквото становище и да вземе, то не ще има значение. Що се отнася до останалото, сър Джон, аз ви благодаря за вашата откровеност и се радвам да зная, че ако не мога да ви сметна за свой приятел, то поне няма защо да ви слагам и между враговете си.

Ала при все че сър Джон бе спечелен да не се намесва, озлоблението на мастър Питър не намаля, наопаки, то растеше от ден на ден, а скоро възникна и друг повод за изострянето му, повод, съвсем неподозиран от сър Оливър.

Той знаеше, че брат му Лайонел почти всеки ден отива в Малпас, знаеше и целта на тези всекидневни разходки. Знаеше за дамата, която устройваше там приеми за ергените на Труроу, Пенрин и Хелстън, а беше дочул и за лошата слава, с която тя се ползувала в града — слава, която всъщност я беше накарала да заживее вън от града. Той каза на брат си няколко откровени и грозни истини, свързани с нея, за да го предупреди, и това едва не стана причина двамата да се скарат за първи път.

Сетне той вече не спомена за нея. Оливър знаеше, че въпреки своя мързел Лайонел умее да бъде упорит, и познаваше достатъчно добре човешката природа, за да бъде убеден, че в този случай вмешателството само ще го скара с брат му, без да се постигне истинската цел. И тъй Оливър примирено сви рамена и замълча.

Въпросът остана така и той никога вече не заговори за Малпас и за царуващата там сирена. Междувременно есента премина в зима, а с настъпването на бурите сър Оливър и Розамунд можеха да се виждат много по-рядко. В Годолфин Корт не ходеше, понеже девойката не желаеше това, пък и сам той смяташе, че е най-разумно да се държи настрана, защото иначе се излагаше на опасността да се скара със собственика, който му беше забранил да идва. През това време Оливър почти не виждаше Питър Годолфин, а в редките случаи, когато се срещаха, двамата се разминаваха с много бегъл поздрав.

Сър Оливър бе напълно щастлив и хората забелязваха колко по-мек бе неговият глас, колко по-приветливо беше станало неговото лице, познато на всички като високомерно и отблъскващо. Той очакваше утрешното си щастие с вярата на безсмъртния в бъдещето. Съдбата беше поискала от него само търпение и той й го даваше радостно, изпълнен с надежда за наградата, която скоро щеше да стане негова. Действително годината идваше към своя край. И преди настъпването на нова зима Пенароу Хауз щеше да си има господарка. Това му се виждаше неизбежно като самото годишно време. Но въпреки цялата си непоколебима увереност, въпреки цялото търпение и щастие, които черпеше от нея, идваха мигове, когато изглеждаше потиснат от някакво недоловимо предчувствие за грозяща беда, някакво подсъзнателно предусещане на злото, стаено в утробата на съдбата. Когато потърсваше причината за унинието си, когато се мъчеше да го изтълкува с разума си, не можеше да намери никакви основания и винаги идваше до заключението, че го потиска именно прекомерността на това щастие, което го кара понякога да усеща предупредителна болка в сърцето, сякаш за да възпре ликуващия му полет.

Един ден, около седмица преди Коледа, му се случи да иде с кон за някаква дребна работа в Хелстън. Половин седмица по крайбрежието беше бушувала виелица и той се беше отегчавал, затворен у дома, докато на полето се трупаше все нов и нов сняг. На четвъртия ден бурята утихна, грейна слънце, небесата се очистиха от облаците и цялата околност блесна, облечена в заляна от светлина, заслепяваща белота. Сър Оливър поиска да му доведат коня и препусна сам през сипкавия сняг. Тръгна си към дома рано следобед, но на една-две мили от Хелстън забеляза, че едната подкова на коня беше паднала. Той слезе и хванал поводите в ръка, пое по огряната от слънцето долина между височините на Пенденис и Аруинак с песен на уста. Така стигна до Смитик пред вратата на ковачницата. Там стояха купчинка рибари и селяни, защото наблизо нямаше кръчма и ковачницата бе място на постоянни сборища. Освен селяните и един пътуващ търговец с товарните му коне там бяха и сър Андрю Флак, свещеникът от Пенрин, и мастър Грегори Бейн, един от съдиите от съседния Труроу. И двамата бяха добри познати на сър Оливър и той спря на приятелски приказки с тях, докато чакаше да му подковат коня.

Всичко това бе твърде злополучно, като започнем от изгубването на подковата, та до срещата с тези двама господа; защото, докато сър Оливър стоеше там, по полегатия склон от Аруинак се зададе мастър Питър Годолфин.

Впоследствие сър Андрю и мастър Бейн твърдяха, че мастър Питър изглеждал пийнал, толкова зачервено било неговото лице и тъй неестествен блясъкът на очите, тъй несвързан говорът и толкова неприлично и глупаво онова, което наговорил. В истинността на това не бихме могли да се усъмним. Той си попийваше канарско вино, също и сър Джон Килигрю, а сега беше обядвал при сър Джон. Мастър Питър бе от онези, които стават свадливи от виното, или с други думи, когато виното го завладяваше, а сдържаността го напускаше, истинският му нрав неудържимо взимаше връх. Видът на застаналия там сър Оливър предложи на младежа тъкмо онова, от което имаше нужда, за да даде воля на лошото си настроение, а може да го е подбудило още повече присъствието на другите двама благородници. Може да си е припомнил с полупияния си ум, че веднъж беше ударил сър Оливър, а сър Оливър се беше изсмял и беше казал, че никой нямало да го повярва.

Когато се изравни с групата, той неочаквано опъна юздите, тъй неочаквано, щото конят се дръпна назад и почти приклекна като котка; въпреки това момъкът се задържа на седлото. После се приближи през снега, съвсем утъпкан и разкалян пред самата ковачница, и злобно загледа сър Оливър.

— Аз идвам от Аруинак — ни в клин, ни в ръкав заяви той. — Говорихме за вас.

— Не бихте могли да намерите по-добър предмет за разговор — каза сър Оливър с усмивка, при все че очите му бяха студени и донякъде уплашени, макар страховете му и да не засягаха самия него.

— Бога ми, вие сте прав, за вас има какво да се поприказва… за вас и за развратния ви баща.

— Сър — отговори сър Оливър, — веднъж вече изказах съжаление за неумението на майка ви да пази тайна.

Думите се изтръгнаха от него неволно под напора на хвърленото му безочливо оскърбление, бяха произнесени в миг на безогледен гняв, предизвикан от пламналото и подигравателно лице, наведено към него. Той се разкая за тях още при изговарянето им, още повече, че те бяха посрещнати със смях от селяните. В този миг би дал половината от богатството си, само да можеше да ги върне.

Лицето на мастър Годолфин се промени така бързо, сякаш беше свалил маска. От зачервено то стана мъртвешки бледо, очите заискриха, устата се сгърчи. За миг той измери противника си. После се изправи на стремената и замахна с камшика.

— Псе такова! — изкрещя той със злобен стон. — Псе такова! — Камшикът се изви и остави дълъг червен белег на мургавото лице на сър Оливър.

Другите — свещеникът, съдията и селяните — с викове на изумление и яд се хвърлиха между двамата, защото сър Оливър имаше свиреп вид, а цял свят го познаваше като човек, от когото трябва да се пазиш.

— Не ви ли е срам, мастър Годолфин! — възкликна свещеникът. — Ако се случи някаква беда, аз ще засвидетелствувам безочливостта на вашето нападение. Махайте се оттука!

— Вървете по дяволите, сър! — задавено рече мастър Годолфин. — Как смее този мръсник да споменава името на майка ми! Кълна се, човече, че не ще го оставя така. Той ще изпрати при мен секундантите си или ще го бия с камшик всеки път, когато се срещнем. Чухте ли, сър Оливър?

Сър Оливър не му отговори.

— Чухте ли? — зарева той. — Този път не можете да прехвърлите вината върху сър Джон Килигрю. Елате при мен и ще си получите заслуженото, от което този удар е само малка предплата. — После с дрезгав смях заби шпорите в хълбоците на коня с такава ярост, че насмалко щеше да повали свещеника и още едното.

— Я ме почакайте мъничко — изрева сър Оливър подире му — и никога вече няма да се качите на кон, пияни глупако!

Вбесен, той кресна да му дадат коня и отблъсна свещеника и мастър Бейн, които се мъчеха да го задържат и успокоят. Метна се на седлото, щом му докараха коня, и се впусна стремглаво да преследва младежа.

Свещеникът погледна съдията, а съдията стисна плътно устни и сви рамене.

— Младият глупак е пиян — рече сър Андрю, като поклати побелялата си глава. — Така не би трябвало да се явява пред бога.

— Въпреки това изглежда, че много му се ще — отвърна съдията мастър Бейн. — Не вярвам да чуя повече по този въпрос. — Той се обърна и надзърна в ковачницата, където духалото беше спряло, а самият ковач, изцапан и с кожена престилка, стоеше на прага и слушаше разказа на селяните за случилото се. Мастър Бейн, изглежда, имаше слабост към сравненията. — Наистина — каза той — мястото беше великолепно избрано. Днес те изковаха тука сабя, която ще трябва да се кали с кръв.