Рафаел Сабатини
Морският ястреб (16)

ГЛАВА ОСМА
МАЙКА И СИН

Рано сутринта — тъй рано, че шехадата беше едва прочетена — при пашата се яви Бускен-ел-Борак. Току-що беше слязъл от галера, която срещнала испанска рибарска лодка с млад испански мавър на борда, тръгнал през морето за Алжир. Новината, носена от този пътник, била толкова важна и бърза, че робите от кораба на Бускен — челния кораб на флотата му — бяха се трудили на веслата без прекъсване цели двадесет часа само и само да го закарат по-скоро у дома.

Испанският мавър имал братовчед, новопокръстен християнин като него и очевидно също като него останал мюсюлманин по сърце, който работел в испанската хазна в Малага. Този човек знаел, че една галера се стяга да отплава, за да закара в Неапол златото, предназначено за заплати на испанските войски на гарнизон в този град. За да се спестят излишни разноски, тази галера съкровищница щяла да пътува без охрана, но имала заповед да се придържа до европейския бряг, където щяла да бъде запазена от всякакви пиратски изненади. Смятало се, че галерата ще може да отплава подир една седмица, и мавърът беше тръгнал веднага да занесе новината на алжирските си братя, за да успеят да я пресрещнат и пленят.

Асад поблагодари на младия мавър за съобщението, заповяда да му дадат подслон и всички удобства и му обеща хубав дял от плячката, ако успеят да пленят галерата. Сетне изпрати да повикат Сакр-ел-Бар, а Марзак, който беше присъствувал на разговора, отиде да го разкаже на майка си и видя как гневно избухна тя, когато той добави, че Сакр-ел-Бар бил повикан, за да му се повери тази нова задача, което показвало, че всичките й лукави подмятания и настоятелни предупреждения са отишли на вятъра.

Последвана по петите от Марзак, Фензиле се втурна като фурия в тъмната стая, където почиваше Асад.

— Какво чувам, о, господарю? — провикна се тя, а гласът и изражението й напомняха повече опърничава европейка, отколкото покорна източна робиня. — Нима Сакр-ел-Бар ще бъде натоварен с нападението на испанската галера съкровищница?

Излегнал се на дивана си, пашата я изгледа от горе до долу с ленив поглед.

— Познаваш ли някого, чиято сполука ще е по-сигурна? — запита той.

— Има друг, когото моят господар е длъжен да предпочете пред този чуждестранен нехранимайко. Човек, който е дълбоко предан и заслужава пълно доверие. Човек, който не се домогва да задържи за себе си част от плячката, заграбена в името на исляма.

— Ах! — възкликна Асад. — Вечно ли ще говориш за тия двама роби? Кой е тоя твой образцов воин?

— Марзак! — отвърна настървено тя и протегна ръка да изтика напред сина си. — Нима ще похаби той младостта си тук в охолство и безделие? Дори и снощи тоя нахалник го подигра, че нямал белези от рани. Как ще получи белези тук, в градината на касабата? Трябва ли да се задоволява с белези от драскотините на тръните, или ще се научи най-сетне да бъде воин и водач на чедата на вярата, та да може да тръгне по пътеката, утъпкана от баща му?

— Дали ще тръгне по нея — каза Асад, — зависи от волята на истанбулския султан, от Високата порта. Ние тук сме само пълномощници на неговата власт.

— А как великият султан ще го назначи за твой наследник, ако ти не го подготвиш за това място? Засрами се, о, баща на Марзак, защото не изпитваш нужната гордост от своя собствен син!

— Аллах да ме дари с търпение към тебе! Не съм ли ти казвал, че е още прекалено млад?

— На негова възраст сам ти си скитал по моретата под водачеството на великия Окиали.

— На негова възраст, по милостта на аллаха, аз бях по-висок и по-силен от него. Той ми е твърде скъп, за да му позволя да замине, да го загубя, може би, преди да е напълно възмъжал.

— Погледни го! — каза повелително Фензиле. — Той е вече мъж, Асад, и всеки друг би се гордял с такъв син. Не е ли време да препаше ятаган и да стъпи на палубата на една от твоите галери?

— Наистина, наистина, о, татко мой! — замоли се самият Марзак.

— Какво? — кресна старият мавър. — Значи така? Готов си, значи, да потеглиш срещу испанците? А какви са знанията ти, че да изпълниш подобна задача?

— Какви знания може да има, щом като баща му никога не си е дал труда да го обучи? — отвърна Фензиле. — Нима ще се присмиваш на недостатъци, които са естествени плодове на собствените ти опущения?

— Ще бъда търпелив към тебе — рече Асад, а по всичко личеше, че губи търпение. — Ще те запитам само, дали по твоя преценка той може да изтръгне победа за исляма? Отговори ми направо.

— Отговарям ти направо, че не може. И също така направо ти казвам, че е крайно време да може. Твой дълг е да му позволиш да участвува в това пътуване, за да научи бъдещия си занаят.

Асад се замисли за миг.

— Тъй да бъде — отговори бавно той. — Тогава ще тръгнеш със Сакр-ел-Бар, сине мой.

— Със Сакр-ел-Бар? — извика Фензиле с ужас. — Нима синът ти ще отплава като подчинен?

— Като ученик — поправи я Асад. — Как иначе?

— Ако бях мъж, о, източнико на моята душа — каза тя, — и ако имах син, никой освен самата мене не би бил негов наставник. Бих го изваяла и оформила така, че да стане същият като мене. О, скъпи мой господарю, това е твой дълг към Марзак. Не поверявай обучаването му на друг, а още повече на оня, в когото, въпреки твоята обич, аз нямам вяра. Тръгни сега сам ти и вземи Марзак за свой кехая.

Асад се намръщи.

— Остарях вече — рече той. — Не съм се впускал по море от две години. Кой знае дали не съм изгубил изкуството да побеждавам. Не, не! — Пашата поклати глава, лицето му се помрачи и се смекчи от тъга. — Този път ще предвожда Сакр-ел-Бар и ако Марзак тръгне, ще тръгне с него.

— Господарю… — започна тя и замълча. При тях беше влязъл нубиец да съобщи, че Сакр-ел-Бар е дошъл и чака заповедите на своя господар в двора. Асад веднага стана, при все че Фензиле, безгранично смела както винаги, се опита да го задържи нетърпеливо.

Тя го проследи с гняв в хубавите си черни очи — гняв, който почти ги замъгляваше със сълзи, а когато пашата излезе в бляскавата слънчева светлина отвъд вратата, в прохладната тъмна стая настъпи мълчание — мълчание, нарушавано само от далечен сребрист смях на второстепенните жени от дома на пашата. Този звук рязна опънатите й нерви. Тя се раздвижи с проклятие и плесна с ръце. В отговор на повикването се появи негърка, стройна и мускулеста като борец и гола до кръста; робската халка на ухото й бе от тежко злато.

— Кажи им да спрат това грачене! — кресна тя, за да излее част от яростното си ожесточение. — Кажи им, че ще заповядам да ги бичуват, ако ме разтревожат още веднъж!

Негърката излезе и тишината се възстанови, защото всички второстепенни жени от харема на пашата изпълняваха заповедите на Фензиле по-безусловно, отколкото заповедите на самия паша.

Тогава тя заведе сина си при украсената с резба решетка с изглед към двора — преграда, иззад която двамата можеха да виждат и чуват всичко, което ставаше отвъд. Асад говореше: съобщаваше на Сакр-ел-Бар какво е научил и нареждаше какво да се направи.

— Кога можеш да отплаваш наново? — завърши той.

— Веднага щом го изисква службата на аллаха и сам ти — бе незабавният отговор.

— Много добре, сине мой. — Асад сложи гальовно ръка на рамото на корсаря, съвсем победен от тази готовност. — Най-добре е да тръгнеш утре в зори. Дотогава ще можеш да се приготвиш за отплаването.

— В такъв случай, с твоето позволение, ще отида веднага да се разпоредя за приготовленията — отговори Сакр-ел-Бар, макар че вътрешно се разтревожи от необходимостта да потегли отново тъй скоро.

— Кои галери ще вземеш?

— За да пленя една испанска галера? Само моята галеаса^[1] и никоя друга; тя ще е предостатъчна за подобно начинание и така ще е по-лесно да се спотайвам и прикривам, нещо, което би могло да се окаже невъзможно с цяла флота.

— Да… ти си разумен в смелостта си — похвали го Асад. — Аллах да ти дари успех в това пътуване.

— Мога ли да си отида?

— Още един миг. Нещо за моя син Марзак. Той вече възмъжава и е време да започне да служи на аллаха и държавата. Моето желание е той да отплава като твой адютант при това пътуване и ти да бъдеш негов наставник, както аз някога бях твой.

В тази работа имаше нещо, което зарадва Сакр-ел-Бар толкова малко, колкото и Марзак. Като знаеше острата вражда, изпитвана към него от сина на Фензиле, той имаше всички основания да се бои от неприятности, ако това намерение на Асад се изпълнеше.

— „Както аз някога бях твой!“ — отвърна той с престорена тъга. — Няма ли да тръгнеш с нас утре, о, Асад? Няма друг като тебе в целия ислям и каква радост би било да застана до тебе на носа на галерата както някога, когато се счепквахме с испанците.

Асад го изгледа.

— И ти ли настояваш за това? — запита той.

— И други ли са настоявали? — Съобразителността му, изострена още повече от страданията, бързо и дълбоко прозря в същността на въпроса. — Те са били прави, но никой не би могъл да настоява по-пламенно от мене, защото никой не познава по-добре от мене сладостта на битката срещу неверниците под твоето предводителство и величието на победата, изтръгната пред твоите очи. Хайде, господарю, ела с нас на това пътуване и бъди сам ти наставник на сина си, защото това е най-голямата чест, с която можеш да го ощастливиш.

Замислен, Асад поглади дългата си бяла брада, орловите му очи се присвиха.

— Ти ме изкушаваш, в името на аллаха!

— Да те съблазня още…

— Не, повече не ще можеш. Аз съм стар и изтощен и съм нужен тук. Може ли стар лъв да преследва млада сърна? Мир, мир! Слънцето на бойните ми дни е залязло. Нека поколението бойци, отгледано от мене, да пази завладяното от моята ръка и да поддържа моето име и славата на вярата по моретата. — Той се облегна на рамото на Сакр-ел-Бар и въздъхна с тъжно замечтани очи. — Това би било чудесно приключение, да си кажа истината. Но не… решил съм. Върви ти, вземи Марзак със себе си и ми го доведи читав обратно у дома.

— Иначе не бих се върнал и сам аз — бе отговорът. — Но аз вярвам във всезнаещия.

С тези думи той си тръгна, като скри дълбокия си яд и за пътуването, и за натрапения другар, и отиде да заповяда на Отмани да приготви голямата му галеаса, да я снабди с каронади, триста души роби гребци и триста бойци.

Асад-ед-Дин се завърна в същата затъмнена стая на касабата, обърната към двора, където още се бавеха Фензиле и Марзак. Отиде да им каже, че в съгласие с желанието на двамата Марзак ще замине, за да се прояви при това пътуване.

Ала там, където беше оставил нетърпение, сега намери зле прикриван гняв.

— О, слънце, което ме сгрява! — посрещна го Фензиле, а той знаеше от дълъг опит, че колкото по-ласкави са нейните обръщения, толкова по-злобно е настроението й. — Нима моите съвети са нищо за тебе, нима са само като прах по обувките ти?

— По-малко! — рече Асад, изгубил обичайното си търпение пред своеволните й думи.

— Това е самата истина! — извика тя и сведе глава, а хубавото лице на сина й, застанал зад нея, се помрачи.

— Така е — съгласи се Асад. — В зори, Марзак, ти тръгваш на плаване с галеасата на Сакр-ел-Бар, под негово ръководство, за да се опиташ да постигнеш умението и смелостта, които са го превърнали в най-сигурния стълб на исляма, в истинско копие на аллаха.

Но Марзак долови, че по този въпрос трябва да подкрепи майка си, а ненавистта му към този пришелец, който заплашваше да обсеби мястото, по право негово, го подбутна да си позволи голяма дързост.

— Когато тръгна по море с това назарянско куче — отвърна прегракнало момъкът, — той ще се намира там, където му е мястото: на пейката на гребците.

— Какво! — Това бе яростен рев. С тази дума Асад се извърна и застана срещу сина си, а внезапно пламналото му лице беше толкова жестоко и зло, че ужаси двамата заговорници. — Кълна се в брадата на пророка! Как смееш да ми говориш така! — Пашата пристъпи към Марзак, но Фензиле, обзета от внезапен ужас, застана между двамата и се обърна към Асад като лъвица, скочила да защити своето лъвче. Ала пашата, вбесен повече от непокорството на сина си, вбесен и срещу сина, и срещу майката, за която знаеше, че го е подучила, хвана Фензиле с жилестите си стари ръце и яростно я блъсна настрана, тъй че тя се спъна и запъхтяно се строполи върху възглавниците на дивана.

— Проклятието на аллаха да падне върху тебе! — изкрещя той и Марзак се сви пред него. — Тази ли дръзка вещица; която те е родила, те научи да се изправяш пред моето лице и да ми казваш какво искаш и какво не искаш да правиш? Кълна се в Корана! Достатъчно дълго съм търпял подлите й чуждоземски похвати, а сега, изглежда, е научила и тебе да вървиш по нейните стъпки и да се опълчваш против собствения си баща! Утре ще отплаваш със Сакр-ел-Бар! Аз казах! Една думичка само, и ще се озовеш на борда на галеасата му тъй, както казваш, че трябвало да се постъпи с него — на пейката на гребците, та да се научиш на покорство под бича на надзирателя на робите.

Изпаднал в ужас, Марзак стоеше скован и ням, без да посмее дори да поеме дъх. Никога през целия си живот не беше виждал баща си обзет от такъв царствен гняв. Но въпреки всичко този гняв сякаш не бе уплашил Фензиле, тази опърничава по рождение жена, чийто език не млъкваше дори и пред заплахата от пръчки и мъчения.

— Ще се моля на аллаха да върне ясния поглед на душата ти, о, баща на Марзак — запъхтяно промълви тя. — да те научи да различаваш тия, които те обичат, от самолюбците, които злоупотребяват с доверието ти!

— Какво! — ревна й той. — Още ли не си свършила?

— Нито ще свърша, докато не си докарам смъртта заради това, че съм те била съветвала, водена от голямата си любов, о, светлина на бедните ми очи!

— Продължавай в същия дух — рече Асад с настървено ожесточение — и скоро ще си навлечеш и това!

— Не ме е грижа, стига да успея да смъкна маската на преструвката от лицето на тоя кучи син Сакр-ел-Бар. Аллах да му счупи кокалите! Какво ще кажеш за робите му, тия двамата от Англия, о, Асад? Научих, че едната била жена, висока и с оная бяла хубост, дарена от Иблис^[2] на тези северняци. Какво смята да я прави, та не иска да я показва на тържището, както предписва законът, а се промъква тука да те моли да заобиколиш закона зарад него? А! Аз говоря напразно. Посочвала съм ти и по-важни неща, за да докажа подлото му вероломство, но въпреки това ти продължаваш да му се подмилкваш и се зъбиш на собствения си син.

Асад отиде при нея, наведе се, хвана я за китката и я изправи. Лицето му посивя под тъмната мургавина. Най-после видът му я уплаши и сложи край на безразсъдната й дръзка смелост. Асад високо се провикна:

— Я анта! Аюб!

Фензиле изтръпна, пламнала на свой ред от внезапен страх.

— Господарю! Господарю! — изхленчи тя. — Източнико на моя живот, не се гневи! Какво ще правиш?

Пашата се усмихна зловещо.

— Какво ще правя? — изръмжа той. — Каквото трябваше да направя преди десет и повече години. Ще заповядам да те бичуват. — И се провикна повторно, още по-настойчиво: — Аюб!

— Господарю, господарю! — стенеше Фензиле, разтреперана от ужас, когато видя, че най-сетне се е решил да стори онова, към което го беше предизвиквала тъй често. — Милост! Милост! — Тя се повлече по земята и прегърна коленете му. — В името на благия, милосърдния, бъди милостив към крайностите, до които любовта ми към тебе доведе бедния ми език. О, любими господарю! О, баща на Марзак!

Нейната мъка, нейната красота, а може би повече от двете необичайното й смирение и покорство го трогнаха. Защото, когато в същия миг на вътрешната врата с темане се появи Аюб — мазният и снажен скопец, който бе неин везир и главен придворен, — той пак незабавно изчезна, освободен от пашата със заповедническо махване на ръката.

Асад я изгледа с презрителна усмивка.

— Такова държане ти прилича най-много — рече той. — Запази го и за в бъдеще. — Той се освободи с пренебрежение от ръцете й, обърна се и величествено излезе, обгърнат от гнева си като с царствена наметка и оставил зад гърба си две смазани от ужас същества, които се чувствуваха тъй, сякаш са били изправени пред прага на смъртта.

Между тях настъпи продължително мълчание. Най-сетне Фензиле се изправи и отиде до мешрабията — преградения с решетки прозоречен отвор. Тя дръпна решетката и взе от вътрешна поличка пръстен съд, сложен там, за да поглъща и най-слабия ветрец. От него си наля вода в малка чашка и жадно я изпи. Това, че сама извърши тази слугинска работа, когато едно изпляскване с ръце щеше да призове роби, които да й прислужат, донякъде издаваше разстроеното й душевно състояние.

Фензиле хлопна вътрешната решетка и се обърна към Марзак.

— А сега? — запита тя.

— Сега? — повтори момъкът.

— Да, какво сега? Какво да правим? Да се оставим да ни мачка неговият гняв, докато бъдем наистина унищожени? Той е омагьосан. Този чакал го е омаял, та да харесва всичко, извършено от него. Аллах да ни е на помощ, Марзак, иначе ти ще бъдеш стъпкан в праха от Сакр-ел-Бар.

Главата на Марзак клюмна, той бавно се приближи до дивана, тръшна се на възглавниците и остана така, прострян по корем, с подпряна на ръце брадичка и вдигнати във въздуха пети.

— Какво мога да направя? — най-сетне запита той.

— И аз бих искала да зная. Нещо трябва да се направи, и то незабавно. Дано му изгният кокалите! Ако той остане жив, ти си загубен.

— Да! — рече Марзак необичайно буйно и многозначително. — Ако остане жив! — И седна. — Вместо да тъкмим и кроим и нашите тъкмежи и кроежи да не довеждат до нищо, освен да извикват гнева на баща ми, по-разумно ще е да се заемем с по-краткия начин.

Тя спря по средата на стаята, загледана в него с мрачен поглед.

— И аз съм си мислила за това — промълви майката. — Бих могла да наема хора да свършат това срещу шепа злато. Но опасното в тая работа…

— Каква опасност, след като той умре?

— Би могъл да ни повлече със себе си, а тогава какво ще спечелим от смъртта му? Баща ти ще ни отмъсти за него по ужасен начин.

— Ако се извърши умело, няма да ни открият.

— Няма да ни открият? — повтори тя и невесело се изсмя. — Колко млад и сляп си ти, о, Марзак! Ние ще бъдем първите заподозрени. Аз не съм скривала омразата си към него, а народът не ме обича. Ще накарат баща ти да ни осъди дори и да не иска, което в случая не вярвам. Този Сакр-ел-Бар — аллах да го убие! — е божество за тях. Спомни си само за посрещането, което му устроиха! Кой победоносно завърнал се паша е бил поздравяван по този начин? Победите, с които го удостои съдбата, са ги накарали да го смятат за облагодетелствуван и покровителствуван от аллаха. Казвам ти, Марзак, умре ли баща ти утре, Сакр-ел-Бар ще бъде провъзгласен за паша на неговото място и горко ни тогава! А пък Асад-ед-Дин старее. Наистина той не иска вече да се бие. Пази си живота и може да живее дълго. Но ако умре, а Сакр-ел-Бар ще се разхожда по земята, когато се изпълнят съдбините на баща ти, не смея да помисля каква съдба може да очаква тебе и мене.

— Дано гробът му да бъде осквернен! — изръмжа Марзак.

— Неговият гроб ли? — продължи тя. — По-трудно ще е да го изкопаем, без да навредим на себе си. Шейтанът закриля това куче.

— Дано си намери мястото в преизподнята! — рече Марзак.

— Клетвите не ще ни помогнат. Ставай, Марзак, и обмисли как да направим това.

Марзак скочи на крака, пъргав и гъвкав като хрътка.

— Слушай сега — каза той. — След като трябва да тръгна на това плаване с него, може пък в морето случаят да ми благоприятствува през някоя тъмна нощ.

— Чакай! Нека го обмисля. Дано аллах ми помогне да измисля нещо! — Тя плесна с ръце и заповяда на робинята, която се яви на вратата, да извика нейния везир Аюб и да нареди да й приготвят носилка. — Ще отидем на тържището, о, Марзак, и ще видим тия негови роби. Кой знае дали не може да се направи нещо чрез тях! Лукавството ще ни послужи по-добре от простата сила срещу този незаконнороден син на позора.

— Дано домът му да пропадне! — заключи Марзак.