Рафаел Сабатини
Морският ястреб (19)

ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА
ИСТИНАТА

Слънцето бързо клонеше към края на света, когато Сакр-ел-Бар с нубийците и с малката си свита от корсари стигна пред портите на своя бял дом, разположен на височинката отвъд Баб-ел-Уеб и извън стените на града.

Когато Розамунд и Лайонел, доведени подир корсаря, се намериха в просторния двор оттатък тъмния и тесен вход, в синевата на небето догаряше бледият пламък на умиращия ден и неочаквано, рязко нарушил вечерната тишина, прозвуча гласът на ходжата, който призоваваше правоверните към молитва.

Робите грабнаха вода от водоскока, който бликаше в средата на четириъгълника и изхвърляше нагоре тънка сребърна жичка вода, а тя се раздробяваше на безчислени бляскави капки и се посипваше в широкия мраморен басейн. Сакр-ел-Бар се изми, същото направиха и подчинените му, а след това коленичи на молитвения килим, постлан за него, докато корсарите свалиха наметките си и ги простряха на земята, та да им послужат за същата цел.

Нубийците обърнаха двамината роби гърбом, да не би погледите им да осквернят молитвите на правоверните, и ги оставиха тъй, с лице към стената и зелената порта, водеща към градината, откъдето с прохладния въздух се носеше благоуханието на жасмин и лавандула. През пречките на портата те можеха да зърнат чудните ярки багри, можеха да видят и робите, заети с персийското водно колело, над което се бяха трудили и пели, докато зовът за молитва ги бе превърнал в статуи.

Сакр-ел-Бар се изправи след молитвата, промълви рязка заповед и влезе в къщата. Нубийците, подкарали пленниците си напред по тясното стълбище, го последваха и ги изведоха на покривната тераса — онова място, което в домовите на мюсюлманите е отредено за жените, но на което не беше стъпила жена, откакто къщата бе наета от Сакр-ел-Бар — самотника.

От тази тераса, заобиколена с висока около метър ограда, се откриваше гледка към града, плъзнал нагоре по хълма на изток от пристанището, и към острова в края на вълнолома, изграден с тежкия труд на християнските роби от камъните на разрушената крепост Пеньон, която Хаир-ед-Дин Барбароса беше изтръгнал от испанците. Сгъстяващият се вечерен здрач забулваше всичко и правеше и белите, и жълтите стени еднакво бисерно сиви. Към запад се простираха благоуханните градини на къщата, където сред черниците и лотосите нежно гукаха гълъби. По-нататък, между ниските хълмове, се извиваше долина, а от обраслото с острица и тръстика езеро, над което величествено кръжеше грамаден щъркел, долиташе шумно крякане на жаби.

От южната стена на терасата, която се издигаше два пъти по-високо от оградата на други три страни, се издаваше навес, поддържан от две исполински копия. Под навеса се виждаше диван с копринени възглавници, а до него малка мавританска масичка от абанос, инкрустиран със седеф и злато. Над отсрещната дървена ограда имаше решетка, по която се виеше роза, обсипана с кървавочервени цветове, но в този час баграта им се сливаше с обгърналата всичко сивота.

Тук Лайонел и Розамунд се погледнаха в полумрака; лицата им се белееха призрачно едно пред друго, а нубийците стояха като две еднакви статуи пред вратата, водеща към стълбището.

Мъжът изстена и сключи ръце пред себе си. Дрехата, смъкната от него на тържището, бе пак на гърба му, набързо съшита с нишки от палмово лико. Но той имаше жалък, мръсен вид. Въпреки всичко мислите му, ако първите му думи можеха да се вземат като указание за това, се занимаваха повече с положението на Розамунд, отколкото с неговото.

— О, боже, защо трябваше да бъдеш подложена на всичко това! — възкликна той. — Защо трябваше да понесеш всичките тези страдания! Това унижение, дивашката жестокост! О! — И той закри изпитото си лице с ръце.

Девойката нежно го докосна по ръката.

— Това, което съм изстрадала, е твърде незначително — рече тя и гласът й бе чудно спокоен и утешаващ. Не споменах ли вече, че тези Годолфиновци бяха храбър род? Дори и за жените им се смяташе, че носят частица от мъжествения дух в гърдите си, а никой не може да отрече, че сега Розамунд даваше доказателство за същото. — Не ме съжалявай, Лайонел, защото на моите страдания вече идва краят или поне наближава. — Тя се усмихна странно, с оная възторжена усмивка, която се появява на лицето на мъчениците в часа на тяхната гибел.

— Как? — запита той с лека изненада.

— Как ли? — повтори тя. — Винаги се намира начин да захвърлиш бремето на живота, когато то натежи твърде много — по-много, отколкото е било отредено от господа!

Лайонел й отговори със стенание. Всъщност единственото, което бе правил през всичките часове, прекарани заедно, откакто ги бяха свалили от караката на брега, бе да стене и ако моментът й позволяваше да поразсъди малко повече, може би Розамунд щеше да осъзнае, че той се е показал твърде малодушен в тези часове на изпитание, когато всеки истински мъж, колкото и да беше отчаян, щеше да положи усилия да вдъхне сили на нея, вместо да се оплаква от собствената си беда.

Влязоха роби и донесоха четири огромни пламтящи факли, които сложиха в железните халки, забити в стената. Те осветиха всичко със зловещия си червеникав блясък. Робите си отидоха и ето, в черния отвор на вратата, между двамата нубийци, се появи без предупреждение трети човек. Беше Сакр-ел-Бар.

За миг той ги изгледа високомерно с безизразно лице, след това бавно пристъпи напред. Беше облечен с бял кафтан, къс до коленете и пристегнат на кръста с блестящ златен колан, който при всяко движение потрепваше като огън в светлината на факлите. Ръцете му бяха голи до лактите, а босите от колената крака бяха обути със златовезани червени турски чехли. На главата си имаше бяла чалма, украсена с перо от морски ястреб, забодено със скъпоценна игла.

Той даде знак на нубийците и те безшумно изчезнаха, като го оставиха насаме с пленниците му. Корсарят се поклони на Розамунд.

— Отсега нататък, госпожице — каза той, — това ще бъде вашето царство, което означава, че с вас ще се отнасят по-скоро като със съпруга, отколкото като с робиня. Защото във Варвария покривите са отредени за мюсюлманските жени. Надявам се, че ще ви се хареса.

Лайонел, втренчен в него, с побеляло лице, с гузна съвест, която го караше да се бои от най-лошото, и с въображение, рисуващо картини на хиляди ужасни участи, от които му прилошаваше, се стъписа пред заварения си брат, който засега като че ли изобщо не го забелязваше.

Но Розамунд застана срещу него, изправена в целия си царствен ръст, а лицето й, макар и бледо, бе толкова сдържано и спокойно, колкото и неговото; при все че гърдите й се вдигаха бурно и издаваха нейното вълнение, погледът й бе презрителен и смел, а гласът — тих и твърд, когато му отговори с въпроса:

— Какво е намерението ви спрямо мене?

— Моето намерение? — рече той с малко разкривена усмивка. Но макар и да вярваше, че я мрази, и искаше да я засегне, унижи и сломи, не можеше да потисне възхищението си от смелостта на нейния дух в такъв час.

Иззад хълмовете надзърна крайчецът на месечината — сърп от лъсната мед.

— Нямате право да ме питате за намеренията ми — отвърна той. — Имаше време, Розамунд, когато в целия свят нямаше да намерите роб, по-покорен от мене. Със своето безсърдечие и липса на доверие вие сама разбихте златните вериги на това робство. Но да разбиете оковите, които ви слагам сега аз, не ще бъде толкова лесно.

Тя се усмихна с пренебрежение и спокойна самоувереност. Сакр-ел-Бар се приближи до нея.

— Вие сте моя робиня, разбирате ли?… Купена на пазара, както се купува муле, коза или камила… и ми принадлежите с тяло и душа. Вие сте моя собственост, моя вещ, мое притежание, с което мога да се забавлявам или да оскърбявам, да пазя или да унищожа, както ми хрумне, притежание, което няма воля извън моята воля, а дори и животът му зависи от моето благоразположение.

Тя направи крачка назад пред глухата омраза, която трептеше в думите му, пред злобната подигравка на мургавото му, обрасло с брада лице.

— Звяр! — изтръгна се от нея.

— Ето, сега вие разбирате робството, в което сте попаднали в замяна на оковите, които разбихте със собственото си безразсъдство.

— Господ да ви прости! — изпъшка тя.

— Благодаря ви за тази молитва — рече корсарят. — Дано да прости и на вас.

В този миг зад него се чу неясен звук, задавено, дрезгаво изхлипване на Лайонел.

Сакр-ел-Бар бавно се извърна. За миг той изгледа нещастника мълчаливо, а след това се изсмя:

— Аха! Някогашният ми брат. Чудесен човек, бога ми, нали? Вижте го, Розамунд! Вижте с какво достойнство понася нещастието този стълб на мъжеството, на когото щяхте да се облегнете, този храбрец, избран от вас за съпруг. Погледнете го! Погледнете скъпото ми братле!

Под бича на този подигравателен език у Лайонел се разгоря гняв, който измести досегашния му безграничен страх.

— Ти не си ми брат! — ожесточено се сопна той. — Майка ти е била блудница, която е изневерявала на баща ми.

Сакр-ел-Бар потрепера, като че ли го бяха ударили. Но все пак успя да се сдържи.

— Само да чуя още веднъж името на майка си на мръсния ти език, и ще заповядам да ти го изтръгнат из корен. Нейната памет, слава богу, стои много по-високо от оскърбленията на влечуго като тебе. Въпреки това внимавай да не споменаваш единствената жена, чието име почитам.

В този миг, в стремеж за самоотбрана, както го правят дори и плъховете, Лайонел се хвърли срещу него, с ръце, хищно протегнати към гърлото му. Но Сакр-ел-Бар го хвана тъй, че го накара с вой да се отпусне на колене.

— Виждам ти се силен, а? — подигра го той. — Има ли нещо чудно? Само си помисли, че шест безкрайни месеца съм изнемогвал на веслото на една галера, и ще разбереш кое е превърнало тялото ми в желязо и ме е лишило от душа.

Той го блъсна и го изпрати в розовия храст и решетката, по която той се виеше.

— Познаваш ли ужаса на пейката на гребците? Да седиш ден след ден, нощ след нощ, прикован гол към веслото, всред вонята и смрадта на другарите си по нещастие, несресан, неумит — освен от дъжда, горен и печен от слънцето, изнемогващ от рани, бичуван, разкървавявай и белязан от бича на боцмана, когато изгубиш свяст от неспирния, безкрайния жесток труд? Знаеш ли какво значи това? — От тона на сдържана ярост гласът му премина изведнъж в рев. — Ще го узнаеш. Защото ужасът, изживян от мен поради твоето коварство, ще бъде твоя участ, докато умреш.

Той млъкна, но Лайонел не прави опит да се възползува от това. Смелостта отново го беше напуснала тъй неочаквано, както се беше появила, и той остана свит, където беше захвърлен.

— Преди да тръгнеш оттук, има нещо друго — отново заговори Сакр-ел-Бар, — нещо, заради което заповядах да те доведат тази вечер. Ти не се задоволи да ме подложиш на всичко това, не се задоволи да ме заклеймиш като убиец, да опетниш доброто ми име, да ми откраднеш имота и да ме пратиш в самия ад, а се постара да заемеш и моето място в невярното сърце на тази жена, която някога любех… Надявам се — продължи замислено той, — че ти също я обичаш по свой жалък начин, Лайонел. Тъй към мъченията, които очакват твоето тяло, ще се добавят и мъченията на предателската ти душа — умствено мъчение, каквото е познато само на прокълнатите. За тази цел съм те докарал тука. За да имаш известно понятие за онова, което очаква тази жена в моите ръце, за да можеш да отнесеш със себе си тази мисъл и да бъде тя за твоя ум по-болезнена, отколкото бичът на боцмана за разглезеното ти тяло.

— Сатана! — изръмжа Лайонел. — О, изчадие на преизподнята!

— Щом вече измисляш разни дяволии, образецо на братско нищожество, да не ги упрекваш, че са наистина дяволи, когато се сблъскаш с тях.

— Не му обръщай внимание, Лайонел! — рече Розамунд. — Аз ще докажа, че той е самохвалко, след като вече ни убеди, че е злодей. Не допускай, че ще успее да изпълни злобните си намерения.

— Самохвалката сега сте вие — каза Сакр-ел-Бар. — А колкото за останалото, аз съм онова, което вие и той с общи усилия направихте от мене.

— Нима ние ви направихме лъжец и страхливец?… Защото това е, което представлявате в действителност — отговори девойката.

— Страхливец? — повтори той с неподправена изненада. — Това трябва да е някаква лъжа, разправяна ви наред с другите. Кажете ми, в какво съм се проявил някога като страхливец?

— В какво ли? В това, което вършите сега; в това, че оскърбявате и изтезавате две безпомощни същества, попаднали във ваша власт.

— Аз не говоря за това, което съм — отвърна той, — защото ви казах, че съм това, което сте ме направили вие. Говоря за онова, което бях. Говоря за миналото.

Тя го изгледа, сякаш го измерваше с непреклонния си поглед.

— Говорите за миналото? — повтори девойката с тих глас. — Говорите за миналото, и то на мене? Вие се осмелявате?

— Именно за да мога да поприказвам с вас за него, съм ви довел и двамата чак от Англия; за да мога най-сетне да ви кажа неща, които бях толкова глупав да премълча преди пет години; за да можем да продължим разговора, който вие прекъснахте, когато ме прогонихте.

— Извършила съм спрямо вас чудовищна неправда без съмнение! — отвърна Розамунд с горчива подигравка. — Очевидно тогава съм била страшно неучтива. Сигурно щеше повече да ми прилича да се усмихвам и да лаская убиеца на моя брат.

— Тогава ви се заклех, че не съм негов убиец — напомни й той с треперещ глас.

— А аз ви отговорих, че лъжете.

— Да, и с това ми посочихте вратата… думата на мъжа, когото уверявахте в своята любов, думата на мъжа, комуто се бяхте доверили, нямаше за вас никаква тежест.

— Когато ви се доверих — възрази тя, — аз го сторих, без да познавам истинския ви образ, с непреклонно и своенравно невежество, без да искам да се поуча от онова, което цял свят разправяше за вас и за дивашките ви похвати. За това сляпо своенравие бях наказана, както може би съм заслужавала.

— Лъжи… лъжи от начало до край! — избухна Сакр-ел-Бар. — Тези мои похвати — а господ е свидетел, че не са били чак толкова дивашки, ако се вгледате внимателно — аз, изоставих, когато ви залюбих. Никой влюбен от началото на света не е бил толкова пречистен, толкова обновен, толкова възроден от любовта, както бях аз.

— Спестете ми поне това! — възкликна тя с отзвук на отвращение.

— Да ви спестя? — отвърна той. — Какво да ви спестя?

— Целият този срам; вечно преследващия ме срам, колчем се сетя как за известно време съм вярвала, че ви любя.

Корсарят се усмихна.

— Щом още можете да изпитате срам, ще потънете вдън земя, преди да съм свършил. Защото ще ме изслушате докрай. Тук няма кой да ни прекъсне, няма кой да се противопостави на господарската ми воля. Мислете и си припомняйте. Спомнете си колко много се гордеехте с промяната, която предизвикахте у мене. Вашата суетност се радваше на това ласкателство, на това преклонение пред силата на вашата красота. Въпреки това само в един миг, благодарение на най-несъстоятелните доводи, вие повярвахте, че аз съм убиецът на вашия брат.

— Най-несъстоятелните доводи? — провикна се тя, възнегодувала почти въпреки волята си.

— Толкова несъстоятелни, щото съдиите в Труроу отказаха да ме преследват.

— Защото са сметнали — прекъсна го тя, — че сте били достатъчно предизвикан. Защото не бяхте се кълнали на тях, както се заклехте на мене, че никакво предизвикателство никога нямало да ви накара да вдигнете ръка срещу брат ми. Защото не са имали представа какъв лъжец и клетвопрестъпник сте вие.

Той я загледа за миг. После обиколи терасата. Сега беше почти съвсем забравил за Лайонел, все още свит до розовия храст.

— Господ да ме дари с търпение към вас! — най-после каза той. — То ще ми трябва. Понеже желая тази нощ да разберете много неща. Смятам да ви докажа колко справедливо е негодуванието ми, колко справедливо е наказанието за онова, което сторихте с моя живот, а може би и с моето бъдеще. Съдията Бейн и друг, който е покойник, знаеха, че съм невинен.

— Знаели са, че сте невинен? Не са ли били те свидетели на скарването между вас и Питър и на клетвата ви, че ще го убиете?

— Това беше клетва, дадена в разгара на яда. След това си спомних, че той е ваш брат.

— След това? — запита девойката. — След като го убихте ли?

— Казвам ви пак — спокойно отвърна Оливър, — не съм извършил това нещо!

— А пък аз ви казвам, че лъжете!

Той й отправи продължителен поглед, а след това се изсмя.

— Срещали ли сте някога човек — запита той, — който да е лъгал без някаква цел? Хората лъжат, за да спечелят нещо, лъжат от страх или зложелателство или пък защото са суетни и безсрамни самохвалковци. Не зная други причини, които да карат някого да лъже, освен тази, че… ах, да!… — той извърна поглед към Лайонел — освен тази, че понякога някой може да излъже, за да запази друг, от самоотверженост. Ето ви всичките подтици, които карат хората да лъжат. Кой от тях би могъл да ме подбужда тази вечер? Размислете! Запитайте себе си каква цел бих могъл да имам, та да ви лъжа сега. Имайте предвид и това, че се отвращавам от вас заради вашето неверие; че не желая нищо повече, освен да ви накажа за него и за всичките горчиви последици за мене; че съм ви довел тука, за да потърся от вас възмездие до последната аспра. С каква цел в такъв случай бих ви лъгал?

— Ако всичко това е както казвате, какво можете да постигнете с истината? — възрази Розамунд.

— Да ви принудя напълно да се уверите в извършената неправда. Да ви накарам да разберете злините, които трябва да изкупите. Да не допусна да смятате себе си за мъченица, да ви принудя да схванете с цялата мъчителна горчивина, че това, което ви очаква сега, е неизбежен плод на неверието ви.

— Сър Оливър, нима ме смятате за глупачка? — запита го тя.

— Да, госпожице… и нещо повече! — отвърна той.

— Да, това е ясно — съгласи се с презрение девойката, — защото дори сега хабите думи в опита си да ме убедите в нещо, което не вярвам. Но думите не могат да заличат доказателствата. Можете да си говорите от днес чак до съдния ден, но нито една ваша дума не може да заличи онези кървави следи в снега, направили пътека от трупа на убития нещастник до собствената ви врата; нито една ваша дума не може да премахне спомена за омразата между него и вас и собствената ви закана да го убиете; нито може да заглуши отзвука от гласа на обществото, което поиска наказанието ви. И вие се осмелявате да говорите така, както говорите с мене? Осмелявате се да намерите невярно оправдание за сегашната ви злодейска постъпка — защото това е целта на вашите лъжи, тъй като ме запитахте какво можело да я ръководи! Какво ще противопоставите на всичко това, за да ме убедите, че ръцете ви са чисти, за да ме накарате да устоя на верността, в която — боже, прости ми! — бях ви се заклела?

— Моята дума — отговори й той с кънтящ глас.

— Вашата лъжа — поправи го тя.

— Не мислете — каза Оливър, — че не мога да подкрепя думата си с доказателства, ако ми поискате такива.

— Доказателства? — Тя го загледа за миг с широко отворени очи. После устните й се свиха. — И това без съмнение е било причина за бягството ви, когато сте чули, че в отговор на общественото мнение кралските пълномощници вече идват, за да поискат от вас сметка.

Той я загледа за миг, втрещен и до немай-къде поразен.

— Бягство? — промълви той. — Каква ли е тази басня?

— Сега пък сигурно ще ми кажете, че не сте избягали. Че и това е лъжливо обвинение срещу вас?

— Тъй — проточи бавно Оливър, — значи хората са сметали, че съм избягал!

Тогава у него настъпи просветление, което го заслепи и зашемети. Колко неизбежно е било това, което са помислили хората, и все пак то никога не беше му минало през ума. О, колко дяволски просто бе то! По всяко друго време изчезването му щеше да възбуди разни предположения, а може би и разследвания. Ала случило се именно тогава, то беше намерило незабавно и убедително обяснение и никой не си беше направил труда да разпитва по-нататък. По този начин задачата на Лайонел бе станала двойно по-лесна, по този начин собствената му вина бе станала два пъти по-несъмнена в очите на всички. Той обори глава. Какво беше направил? Можеше ли още да вини Розамунд за това, че е повярвала в едно тъй неоспоримо доказателство? Можеше ли още да я кори за това, че е изгорила, без да го отвори, писмото, изпратено й по Пит? Действително какво друго биха могли да предположат всички, освен че той е избягал? А при това положение безспорно подобно бягство е трябвало да го заклейми безвъзвратно с приписаното му убийство. Можеше ли да я укорява, че е била окончателно убедена от единственото разумно предположение?

Изведнъж съзнанието за сторената неправда го заля като някаква вълна.

— Боже мой! — изпъшка Оливър като от болка. — Боже мой! Той я изгледа, а сетне пак отвърна поглед, защото сега нямаше сили да издържи измъчения, помръкнал и все пак безстрашен взор на смелите й очи.

— Какво друго наистина бихте могли да помислите? — промълви съкрушено той, като изрази по този начин част от онова, което измъчваше ума му.

— Нищо друго освен цялата отвратителна истина — отвърна настървено Розамунд и с това наново го жегна, изтръгна го от ненадейната му слабост и го изпълни с негодувание и отмъстителност.

„Тя беше проявила — помисли си Сакр-ел-Бар в този миг на възвръщащ се гняв — прекалено голяма готовност да повярва в онова, което се е говорело против него.“

— Истина ли? — възкликна той и сега я изгледа смело. — Можете ли да познаете истината, когато се изправите пред нея? Ние ще я открием. Защото, кълна се в божието име, сега ще видите изправена пред вас голата истина и ще признаете, че тя надминава по гнусота всичките ви гнусни представи.

Този път в гласа и държането му имаше нещо извънредно убедително, което я накара да долови, че се намира пред някакво откритие. Розамунд почувствува леко вълнение, нещо като отражение от страшната възбуда, обхванала Оливър.

— Брат ви — започна той — срещна смъртта си от ръцете на малодушен подлец, когото аз обичах и спрямо когото имах свещен дълг. След убийството той избяга да търси подслон при мен. Получената в двубоя рана остави кървавата следа по неговия път. — Той спря, гласът му стана по-мек и зазвуча като у безпристрастно разсъждаващ човек: — Не беше ли странно всъщност, че никой не помисли да установи с положителност откъде беше дошла тази кръв и да вземе под внимание, че аз не съм бил ранен в онези дни. Мастър Бейн знаеше това, защото аз подложих тялото си на неговия преглед, след което той написа документ, скрепен с надлежните свидетелски подписи, който щеше да изпрати кралските пълномощници с подвити опашки обратно в Лондон, ако бях в Пенароу, когато са пристигнали.

В ума й смътно изпъкна споменът, че мастър Бейн беше твърдял за съществуването на някакъв подобен документ и че дори беше отишъл дотам да положи клетва именно за това обстоятелство, изтъкнато сега от сър Оливър; спомни си също, че тази подробност бе отхвърлена като измислица на съдията, за да се защити срещу обвинението в нехайство при изпълнение на своя дълг, толкова повече, че като единствен свидетел беше посочил починалия свещеник, сър Андрю Флак. Гласът на сър Оливър откъсна вниманието й от този спомен.

— Но да оставим това — казваше той. — Да се върнем към самия разказ. Аз подслоних подлия страхливец. С това хвърлих подозрение върху самия себе си, а тъй като не можех да се оправдая, без да издам него, запазих мълчание. Това подозрение се превърна в сигурност, когато жената, с която бях сгоден, без да вземе под внимание моите клетви, наивно повярва най-лошото за мене, развали нашия годеж и с това ме заклейми като убиец и лъжец в очите на всички. Негодуванието срещу мен се разрасна. Кралските пълномощници бяха на път да извършат онова, което съдиите от Труроу бяха отказали да направят.

Дотука ви изложих фактите — продължи той. — Сега ще ви изложа догадки, мои лични заключения, обаче догадки, които разголват, както ще отсъдите, самата ядка на истината. Този подлец, комуто бях дал убежище, комуто послужих като прикритие, съдеше за моя нрав по собствения си и се боеше, че не ще се окажа достатъчно твърд за новото бреме, което бях поел. Боеше се да не би под тежестта му да кажа истината, да изложа доказателствата си и по този начин да го опропастя. Смущаваше го въпросът за тази рана, а имаше и нещо още по-изобличаващо и го беше страх да не изложа и това. Имаше една жена, една блудница в Малпас, която можеше да бъде принудена да заговори и да разкрие съперничеството, съществувало зарад нея между убиеца и брат ви. Защото разпрата, при която Питър Годолфин срещна смъртта, бе жалко, по-позорно недостойна в същността си.

За първи път Розамунд го прекъсна с раздразнение:

— Нима ще черните покойниците?

— Търпение, госпожице! — заповяда той. — Не черня никого. Казвам истината за един покойник, за да се узнае истината за двама живи. Изслушайте ме сега! Чаках дълго и преживях много, за да мога да ви разкажа това. Тогава този подлец се уплаши, че може да стана опасен за него, и реши да ме премахне. Той уреди с хитрост да бъда отвлечен една нощ и натоварен на кораб, който трябваше да ме откара във Варвария, за да бъда продаден там като роб. Това е истината по моето изчезване. А убиецът, когото бях смятал за свой приятел и бях подслонил за личното си нещастие, се облагодетелствува още повече след моето премахване. Бог знае дали изгледите за такава печалба не са допринесли също за това изкушение. С време той сполучи да наследи моите имоти, а най-сетне ме наследи дори и в любовта на невярната жена, която някога беше моя годеница.

Най-после тя се изтръгна от мълчаливото търпение, с което го беше слушала досега.

— Искате да кажете… че Лайонел?… — започна тя с глас, задавен от възмущение.

В този миг най-после проговори и Лайонел, като се изправи вдървено.

— Той лъже! — извика нещастникът. — Той лъже, Розамунд. Не му вярвай!

— Аз не му вярвам — отвърна тя и се обърна настрана.

Червена вълна заля мургавото лице на Сакр-ел-Бар. За миг очите му я проследиха, докато тя направи една-две крачки, а после се впиха с мълниеносен гняв в Лайонел. Той бавно прекоси към него с такъв заплашителен вид, че Лайонел отстъпи назад с подновен ужас.

Сакр-ел-Бар стисна китката на брат си като със стоманени наръчници.

— Тази вечер ще чуем истината, та дори и ако трябва да я изтръгнем от теб с нажежени клещи! — процеди той през зъби.

Корсарят завлече брат си по средата на терасата, задържа го там пред Розамунд и го принуди да коленичи и да се свие със силата на железните си ръце.

— Знаеш ли нещо за изобретателността на мавританските мъчения? — запита го той. — Може да си чувал у дома за разпита с опъване на колело или за извиване на палеца. Ала тези способи са истинска наслада в сравнение с уредите на Варвария за разпускане на упоритите езици.

Пребледняла и настръхнала, със стиснати ръце, Розамунд сякаш се вдърви пред него.

— Страхливец такъв! Мръсно куче! Подла вероотстъпническа гад! — нахвърли се тя върху му.

Оливър отпусна китката на брат си и плесна с ръце. Без да обръща внимание на Розамунд, той продължаваше да гледа надолу към Лайонел, свил се разтреперан в нозете му.

— Какво ще кажеш за клечка, забита между пръстите? Или мислиш, че две гривни от жив огън ще са по-добри за начало?

Набит мъж с пясъчножълта брада и чалма с леко поклащаща се походи се появи на терасата — както предварително бе наредено — в отговор на повикването на корсаря.

Сакр-а-Бар побутна брат си с крайчеца ца чехъла си.

— Вдигни си очите, псе такова! — заповяда му той. — Погледни този човек и виж дали ще го познаеш. Погледни го, ти казвам! — И Лайонел погледна, но тъй като явно не го позна, брат му добави: — Името му между християните бе Джаспър Ли. Това е същият капитан, когото ти подкупи да ме отведе във Варвария. Сам той бе заробен, когато корабът му бе потопен от испанците. По-късно падна в моите ръце и защото се въздържах и не го обесих, днес е мой верен подчинен. Щях да му заповядам да ви разкаже каквото знае, ако мислех, че ще повярвате на думите му — продължи той, като се обърна към Розамунд. — Но тъй като съм сигурен, че няма да повярвате, ще си послужа с други средства. — Той пак се обърна към Джаспър: — Заповядай на Али да нажежи в мангала чифт стоманени белезници и ги дръж готови, докато ми потрябват. — И махна с ръка.

Джаспър се поклони и изчезна.

— Тези гривни ще изтръгнат признание от устните ти, братко мой!

— Аз нямам какво да признавам! — възпротиви се Лайонел. — С твоите злодейски мъчения можеш да изтръгнеш от мене какви ли не лъжи.

Оливър се усмихна.

— Не се съмнявам, че лъжите по-лесно ще се изтръгнат от тебе, отколкото истината. Но в края на краищата ще чуем и истината, не се съмнявай в това. — Той се присмиваше, но в този присмех се криеше коварно съображение. — И ти ще ни разкажеш цялата история — продължи той, — с всичките й подробности, тъй че да изчезне и последното съмнение на госпожица Розамунд. Ще й разправиш как го причака онази вечер в Годолфин Парк; как го нападна от засада и…

— Това не е вярно! — изкрещя Лайонел в пристъп на искреност, който го накара да скочи прав.

Това не беше вярно наистина и Оливър го знаеше, но беше прибягнал преднамерено до лъжата — използуваше я като опорна точка, от която да стигне до истината. Той бе лукав като триста дяволи и може би никога не бе проявявал лукавството си по-блестящо.

— Не е вярно ли? — възкликна той с укор — Хайде, бъди разумен. Кажи си истината, преди мъченията да я измъкнат от тебе. Помни, че аз зная всичко точно както ми го разказа сам ти. Как беше то, а? Притаен зад един храст, ти скочи изневиделица върху му и го прониза, преди той да успее дори да се хване за сабята си, и тъй…

— Тази лъжа се опровергава от самите обстоятелства! — вбесено го прекъсна Лайонел. Всеки, който се вслушаше в гласа му, щеше да разбере, че в това действително имаше истина, гневна, възмутителна истина, изпълнена с убедителност. — Когато го намериха, сабята му лежеше до него.

Но Оливър посрещна това с върховно пренебрежение.

— Нали го зная? Ти сам я извади, след като го беше убил. Тази подигравка постигна смъртоносната си цел. Само за миг Лайонел изгуби почва под краката си в прилива на неподправено възмущение и този миг го погуби.

— Господ да ми е свидетел, че това не е вярно! — диво изкрещя той. — И ти го знаеш! Аз се бих с него честно… — Той се пресече и дълбоко пое въздух с хъркащ звук, който действуваше ужасно на слуха.

Последва мълчание, през което и тримата останаха неподвижни като статуи: Розамунд пребледняла и изтръпнала, Оливър мрачен и злобно-подигравателен, а Лайонел отпуснат и сломен от съзнанието за това, как е бил подлъган да се самоиздаде.

Най-после Розамунд проговори първа, а гласът й се колебаеше и преминаваше от един тон в друг, макар че се напрягаше да го запази равен.

— Какво… какво каза, Лайонел? — запита тя. Оливър тихо се засмя.

— Струва ми се, че се готвеше да добави доказателства към признанието си — подигра се той. — Щеше да спомене за раната, получена в двубоя, оставила тази диря в снега, и с това да докаже, че аз лъжех, както и наистина лъжех, когато казах, че е нападнал Питър от засада.

— Лайонел! — възкликна девойката. Тя направи крачка напред и понечи да протегне ръце към него, но ги отпусна пак. Той стоеше поразен, без да отговори. — Лайонел! — повторно викна тя с внезапно прегракнал глас. — Вярно ли е това?

— Не чухте ли да го казва? — запита Оливър.

Тя се олюля за миг, загледана в Лайонел, с лице, изкривено в изражение на неизказана болка. Оливър пристъпи към нея, готов да я подхване, уплашен да не би да падне. Но тя го спря с повелителен жест и с върховно усилие овладя слабостта си. Въпреки това коленете й трепереха и отказваха да й служат. Тя се отпусна на дивана и закри лицето си с ръце.

— Боже, смили се над мене! — простена девойката и остана там свита, задушавана от ридания.

Лайонел се стресна от този съкрушен вик. Приведен, той се приближи до нея, а Оливър, все още мрачен и злобно подигравателен, остана на мястото си — зрител на ускорената от него развръзка. Знаеше, че ако му даде възможност, Лайонел ще се заплете още повече. Трябваше да последват обяснения, които щяха да го погубят окончателно. Оливър се задоволи само да наблюдава.

— Розамунд! — разнесе се жалостният вопъл на Лайонел. — Роуз! Имай милост! Изслушай ме, преди да ме съдиш. Изслушай ме, за да не ме разбереш погрешно!

— Да, изслушайте го — подметна Оливър с тихия си дразнещ смях. — Изслушайте го. Струва ми се, че ще бъде много забавен.

Този присмех жегна нещастния Лайонел още повече.

— Розамунд, всичко, което ти разказа той, е лъжа! Аз… аз… Това стана при самоотбрана. Лъжа е, че съм го нападнал от засада. — Думите му се занизаха безредно. — Бяхме се скарали за… за … по един въпрос, а нечестивият пожела да се срещнем същата вечер в Годолфин Парк, той и аз. Той ме оскърби, удари ме, а накрая насочи сабята си срещу мене и ме принуди да направя същото, за да си запазя живота. Това е истината. Кълна ти се тук на колене, пред погледа на небето! И…

— Достатъчно, господине! Достатъчно! — прекъсна го тя в желанието си да спре тези оправдания, които само увеличаваха погнусата й.

— Не, изслушай ме докрай, умолявам те, за да можеш, след като узнаеш всичко, да бъдеш снизходителна в присъдата си!

— Снизходителна? — възкликна тя, готова почти да се изсмее.

— Аз го убих по една случайност! — продължаваше да безумствува Лайонел. — Съвсем не бях имал това намерение. На ум не ми е идвало друго, освен да се отбранявам и да запазя живота си. Но когато се кръстосат саби, може да се случи много повече, отколкото човек възнамерява. Призовавам господа за свидетел, че смъртта му беше случайност, плод на собствения му гняв.

Розамунд беше спряла да ридае и сега го гледаше със студен, ужасен поглед.

— А това, дето оставихте и мене, и целият свят да вярва, че убиството е било дело на брат ви, и то ли беше случайност? — запита го тя.

Той закри лице, сякаш нямаше сили да издържи погледа й.

— Ако само знаеш колко те обичах… дори и в онези дни, тайно… може би щеше да се смилиш малко над мене! — хленчеше Лайонел.

— Да се смиля? — Девойката се наведе напред и като че ли изплю думите срещу него. — Господи боже, човече! Нима търсите милост!… Вие?

— И все пак би трябвало да ме съжалиш, ако можеше да разбереш великото изкушение, на което се бях поддал.

— Разбрах величието на вашата гнусота, вашата лъжливост, вашата страхливост, вашата подлост. О!

Лайонел протегна към нея умоляващи ръце; в очите му блестяха сълзи.

— В твоето милосърдие, Розамунд… — беше започнал той, когато най-после се намеси Оливър.

— Струва ми се, че отегчаваш дамата — рече той и го бутна с крак. — Разкажи ни вместо това за още някоя от твоите изумителни случайности. Те са по-забавни. Осветли ни по случайността, с помощта на която нареди аз да бъда отвлечен и продаден като роб. Разправи ни за случайността, благодарение на която наследи моите имоти. Опиши ни подробно всичките случайни обстоятелства, нещастна жертва на които си бил от начало до край. Хайде, човече, напрегни си мозъка. От това ще излезе чудесен разказ.

В този миг се появи Джаспър да съобщи, че Али чакал с мангала и нажежените белезници.

— Те вече не са нужни — каза Оливър. — Отведи оттук този роб. Помоли Али да се занимае с него и да се разпореди призори да бъде прикован към едно от веслата на галеасата ми. Махни го!

Лайонел се изправи с посивяло лице.

— Почакайте! О, почакайте! Розамунд! — извика той. Оливър го хвана за врата, завъртя го и го блъсна в прегръдките на Джаспър.

— Махни го! — изръмжа той, а Джаспър сграбчи нещастника за раменете, изблъска го навън и остави Розамунд и Оливър сами с истината под звездите на Варвария.