Рафаел Сабатини
Морският ястреб (22)

ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА
ЗНАМЕНИЕТО

Иззад решетката на прозореца, задъхана още от бързия си ход, Фензиле беше видяла заедно със сина си Марзак първото гневно завръщане на пашата от дома на Сакр-ел-Бар.

Беше чула крясъка, с който повика Абдул Мохтар, началника на еничарите, и беше видяла дванадесетина от тези войници забързано да се строяват на двора, където ръждивият блясък на факлите се смесваше с бялото сияние на пълната месечина. Беше ги видяла бързо да излизат начело със самия Асад и не знаеше дали да плаче, или да се смее, дали да се бои, или да се радва.

— Свърши се! — провикна се възторжено Марзак. — Това куче му се е противопоставило и с това е погубило себе си. Тая вечер ще настъпи краят на Сакр-ел-Бар. — А след това добави: — Хвала на аллаха!

Но Фензиле не се откликна на благодарствената му молитва. Наистина Сакр-ел-Бар трябваше да загине, и то от сабя, изкована от самата нея. Но не беше ли неизбежно ударът, който сразяваше него, да рани и нея със своя отзвук? Това бе въпросът, на който сега търсеше отговор. Въпреки голямото нетърпение, с което се бе стремила да ускори гибелта на корсаря, беше премислила достатъчно, за да прецени последиците за самата нея, не беше подценила обстоятелството, че неизбежният изход щеше да бъде присвояването на тази франкска робиня от Асад. Но тогава й се бе сторило, че дори и тази цена заслужава да бъде платена за решителното и окончателно премахване на Сакр-ел-Бар от пътя на сина й, което показва, че в края на краищата Фензиле, като майка, бе способна на известна саможертва. Сега се утешаваше с мисълта, че влиянието, за което се боеше да не отслабне, когато в харема на Асад влезе съперница, щеше да е почти без значение за нея и Марзак, след като нямаше да го има Сакр-ел-Бар. Останалото не беше тъй важно, но все пак донякъде я засягаше, а сегашното положение на нещата я тревожеше и в ума й бушуваха различни чувства. Очевидно бе, че не можеше да изпълни всичките си желания изведнъж, и докато злорадствуваше над задоволяването на едно от тях, трябваше да оплаква поражението на някое друго. Обаче, общо взето, чувствуваше, че трябва да се смята за победителка.

Фензиле бе чакала в това състояние на духа, без да обръща внимание на необуздано радостното и безгранично себелюбиво дърдорене на нейния лекомислен син, който съвсем не искаше да знае какво може да сполети майка му като отплата за премахването на този омразен съперник от неговия път. Поне за него цялата работа носеше само печалба, не даваше повод за нищо друго освен за задоволство; именно това задоволство той изразяваше гласно, без да обръща никакво внимание на чувствата на майка си.

Те видяха и повторното завръщане на Асад. Видяха еничарите да нахълтват в двора и да се нареждат, а пашата се появи бавно, с провлечени стъпки, с глава, оборена на гърдите, и ръце на гърба. Очакваха да видят след него да влязат роби, които да водят или носят девойката, която беше отишъл да вземе. Но те чакаха напразно, озадачени и неспокойни.

Двамата чуха дрезгавия глас, с който Асад освободи подчинените си, и трясъка на затварящата се врата; видяха го да крачи сам-самичък в лунната светлина, все в същото състояние на униние. Какво се беше случило? Нима беше убил и двамата? Да не би девойката да му се е противопоставила до такава степен, че да е изгубил всякакво търпение и да я е убил в един от гневните си пристъпи, каквито го обземаха при подобна съпротива?

Тъй се питаше Фензиле, а понеже за нея нямаше съмнение, че Сакр-ел-Бар е бил убит, извади заключението, че и останалото отговаря на предположенията й. Въпреки всичко, измъчвана от несигурността, тя повика Аюб и го изпрати да подпита Абдул Мохтар за случилото се. Аюб, който също ненавиждаше Сакр-ел-Бар, отиде на драго сърце, с надежда да чуе най-лошото. Той се завърна разочарован, с разказ, който вся ужас в сърцата на Фензиле и Марзак. Обаче Фензиле се съвзе много бързо. В края на краищата това бе най-доброто, което можеше да се случи. Нямаше да е мъчно да превърне явното униние на Асад в негодувание и да го раздуха в гняв, който щеше да унищожи Сакр-ел-Бар. Така целият въпрос можеше да се приключи, без тя да изложи на опасност мястото си до Асад. Защото не можеше да се допусне, че сега пашата ще вземе Розамунд в своя харем. Това, че бе показана на правоверните с открито лице, трябва да е само по себе си голяма пречка за гордостта му. Но съвсем невероятно би било да подчини собственото си достойнство на желанието до такава степен, че да прибере жена, която е била съпруга на негов слуга.

Фензиле виждаше пътя си много ясно. Благодарение на благочестието на Асад — както самата тя беше посъветвала, макар и без да очаква такива благоприятни последици — Сакр-ел-Бар беше успял да му препречи пътя. Същото това благочестие трябваше да се използува и занапред, за да се стигне крайната цел.

Наметнала леко копринено було, тя отиде при пашата, който беше седнал сега на дивана под навеса, сам в топлата, благоуханна лятна нощ. Фензиле се приближи с безшумни, гъвкави, дебнещи котешки движения, седна до него почти незабелязано за миг — толкова дълбок бе неговият унес — и леко притисна глава към рамото му.

— Господарю на душата ми — най-после промълви тя, — ти скърбиш. — Самият й глас бе тиха и успокояваща милувка.

Той се стресна и Фензиле долови блясъка на внезапно обърнатите му към нея очи.

— Кой ти каза? — запита подозрително Асад.

— Сърцето ми — отвърна тя с глас, пеещ като цигулка. — Нима може твоето сърце да натежи от тъга, а моето да остане леко? — гальовно продължи тя. — Възможно ли е аз да бъда щастлива, когато ти си печален? Тук, вътре, аз долових твоята тъга, усетих, че имаш нужда от мен, и дойдох да споделя бремето ти или да понеса цялата му тежест зарад тебе. — Ръцете й бяха вдигнати, а пръстите се преплитаха на неговото рамо.

Пашата наведе очи към нея и изражението му се смекчи. Имаше нужда от утеха и никога още Фензиле не бе била по-добре дошла.

Постепенно и с неподражаемо изкуство тя изтръгна от него разказа за всичко случило се. Когато го изслуша докрай, тя пламна от възмущение.

— Това куче! — викна тя. — Невярно, неблагодарно псе! Не те ли предупреждавах за него, о, светлина на бедните ми очи, а ти ми се скара за предупрежденията, подсказани от любовта ми. Сега най-сетне ти го опозна и той не ще те тревожи повече. Ти ще го отхвърлиш, ще го върнеш обратно в праха, от който го издигна с великодушието си.

Но Асад не отговори. Той седеше, унесен в мрачни размишления, загледан право пред себе си. Най-после пашата тежко въздъхна. Той бе справедлив и имаше съвест — колкото странно, толкова и неудобно нещо за корсарски паша.

— В това, което се случи — отвърна посърнало той, — няма нищо, което да ме оправдае, ако отхвърля най-смелия воин на исляма. Дългът ми към аллаха не ще допусне такова нещо.

— Въпреки това неговият дълг към тебе му позволи да те отблъсне, о, господарю — напомни му съвсем тихо Фензиле.

— В желанията ми, да! — отговори пашата и за миг гласът му затрепери от раздразнение. Но той го потисна и продължи по-спокойно: — Нима личните ми подбуди ще надделеят над дълга към вярата? Нима някаква си робиня ще ме принуди да пожертвувам най-храбрия воин на исляма, най-смелия защитник на закона на пророка? Нима искаш да призова върху главата си отмъщението на Единния, като погубя човека, който е бич от скорпиони за неверниците… и всичко това, за да уталожа личния си гняв срещу него, да си отмъстя за неизпълнението на някакво си дребно желание?

— Още ли твърдиш, о, мой живот, че Сакр-ел-Бар е най-смелият защитник на закона на пророка? — запита го тя тихо, но в гласа й прозвуча удивление.

— Твърдя го не аз, а неговите дела — отговори навъсено Асад.

— Аз зная за една постъпка, която не би извършил никой правоверен. Ако трябваха доказателства за неговата нечестивост, той ги даде сега, като взе за съпруга назарянка. Не е ли писано в премъдрата книга: „Не се жени за езичници“? Не е ли това закон на пророка и не го ли наруши той, като прегреши едновременно и против аллаха, и против тебе, о, източнико на моята душа?

Асад се начумери. В това действително имаше истина, нещо, за което съвсем не беше помислил. Но справедливостта го караше все още да защищава Сакр-ел-Бар или пък може би все още търсеше доводи, за да се убеди напълно, че обвинението против корсаря е наистина основателно.

— Може да е сгрешил в недомислието си — подхвърли той. При тези думи Фензиле извика, обзета от възхищение към него:

— Какъв извор на милосърдие и снизхождение си ти, о, баща на Марзак! Ти си прав във всичко! Без съмнение, прегрешил е от недомислие, но възможно ли е подобно недомислие за един правоверен, за човек, достоен да бъде наричан от тебе защитник на свещения закон на пророка?

Това бе хитър удар и той прониза бронята на съвестта, с която се мъчеше да се загради пашата. Асад потъна в дълбок размисъл, мрачно загледан в мастилената сянка на стената, хвърляна от месечината. Изведнъж той се изправи.

— В името на аллаха, ти си права! — провикна се той. — Само за да отблъсне мене и да задържи тази франкска девойка за себе си, той бе готов всякак да прегреши против закона.

Фензиле се отпусна на колене и обви ръце около кръста му с вдигнат към него поглед.

— И все пак ти си винаги милостив, винаги умерен във враждебните съждения. Това ли е цялото му прегрешение, о, Асад?

— Цялото? — запита той с наведени към нея очи. — Нима има още нещо?

— Бих искала да нямаше друго. И все пак има нещо, което твоето ангелско милосърдие не ти позволява да видиш. Той постъпи още по-лошо. Не само беше безразсъден към прегрешенията си против закона, а го използува за личните си низки цели и по този начин го оскверни.

— Как? — бързо, почти разгорещено запита Асад.

— Използува го като преграда, зад която да подслони себе си и нея. Като е знаел, че ти, който си лъвът и защитникът на вярата, покорно ще се преклониш пред писаното в книгата, той се ожени за нея, за да я направи неприкосновена за теб.

— Хвала на този, който е всемъдър и ми даде сили да не извърша нещо недостойно! — провикна се пашата със силен глас, за да възхвали себе си. — Аз можех да го убия, за да разтрогна нечестивата връзка, но въпреки това се подчиних на писаното.

— Твоята снизходителност е възрадвала ангелите — отвърна му тя, — но все пак се намери човек толкова подъл, щото да използува и нея, и благочестието ти, о, Асад!

Пашата я отблъсна и се отдалечи, обзет от възбуждение. Той закрачи насам-натам в лунната светлина, а Фензиле самодоволно се отпусна на възглавниците на дивана, безкрайно хубава, с благоразумно забулени от него блеснали очи, в очакване отровата й да извърши своето дело.

Тя го видя да спира и да вдига ръка, сякаш се допитваше до небето, сякаш задаваше въпрос на звездите, които трепкаха в широкия кръг на лунното сияние.

Най-сетне Асад се върна бавно при нея. Още не беше взел решение. В казаното от нея имаше истина, но той знаеше и преценяваше омразата й към Сакр-ел-Бар, известно му бе стремлението й да хвърля най-лоша светлина върху всяка негова постъпка, знаеше ревността й зарад Марзак и затова нямаше вяра в нейните доводи, нямаше вяра и на самия себе си. Освен това у него говореше и собствената му обич към Сакр-ел-Бар, която търсеше своя дял за уравновесяване на присъдата му. Смут цареше в ума му.

— Достатъчно! — рече той почти грубо. — Ще моля аллаха да ми изпрати съвет през нощта. — С тези думи пашата мина край нея, качи се по стъпалата и влезе в къщата.

Фензиле го последва. Цяла нощ лежа тя в неговите нозе, за да бъде готова с първия лъч на зората да заздрави убеждението, което се боеше, че е още слабо, и докато пашата спа спокойно, тя изобщо не мигна и остана да лежи нащрек, с широко отворени очи.

При първия звук на гласа на ходжата Асад скочи от ложето си, послушен на призива, а последните молитвени думи още не бяха отнесени от утринния вятър, когато бе вече готов и пляскаше с ръце, за да повика роби и да даде нарежданията си, от които Фензиле разбра, че се готви незабавно да потегли за пристанището.

— Дано аллах да те е вдъхновил, о, господарю! — възкликна тя и го запита: — Какво си решил?

— Отивам да търся знамение — отговори й той, излезе и я остави в много неспокойно състояние на духа.

Тя повика Марзак и му заповяда да придружи баща си, след като му пошепна припрени напътствия какво да прави и как да постъпва.

— Съдбата ти е в собствените ти ръце — предупреди го майката. — От тебе зависи да я хванеш здраво.

На двора Марзак завари баща си, когато се качваше на доведеното за него бяло муле. Придружаваха го везирът му Цамани, Бускен и още няколко негови капитани. Марзак поиска разрешение да отиде с него. Асад нехайно се съгласи и те тръгнаха. Марзак вървеше до стремето на баща си, малко по-напред от другите. Известно време между бащата и сина цареше мълчание, после синът проговори:

— Надявам се, о, татко, че вече си решил да отнемеш от неверния Сакр-ел-Бар предводителството на това пътуване.

Асад изгледа сина си с навъсен поглед.

— Галеасата трябва да отплава още сега, ако искаме да пленим испанското злато — каза той. — Щом Сакр-ел-Бар не стои начело, кой ще заеме това място, в името на небето?

— Опитай мене, о, татко мой! — възкликна Марзак.

Асад се усмихна с мрачна тъга.

— Нима ти е омръзнал животът, о, сине мой, та искаш да си намериш смъртта и да докараш гибелта на галеасата?

— Ти си съвсем несправедлив, о, татко мой! — възрази Марзак.

— И все пак прекалено добър, о, сине мой — отвърна Асад и двамата продължиха в пълно мълчание до самия вълнолом.

Великолепната галеаса бе привързана за него и около нея кипяха трескави приготовления за отплаването. Носачи се движеха нагоре-надолу по мостика, който я свързваше с брега, и носеха вързопи с припаси, бъчви с вода, качета барут и всичко друго, необходимо за пътуването. Тъкмо когато Асад и придружаващите го стигнаха до мостика, четирима негри залитаха надолу по него, превити под тежестта на огромен палмов кош, който висеше от пръти, сложени на рамената им.

На горната палуба стоеше Сакр-ел-Бар с Отмани, Али, Джаспър-реис и неколцина други офицери. Нагоре-надолу по прохода сновяха Ларок и Виджитело, двама вероотстъпници боцмани, единият французин, а другият италианец, които плаваха с него при всяко пътуване от две години насам. Ларок надзираваше натоварването на кораба и кряскаше заповедите си да оставят припасите тук, водата там, а барута около главната мачта. Виджитело правеше последната проверка на робите на веслата.

Когато палмовият кош бе донесен на борда, Ларок извика на негрите да го оставят до главната мачта. Обаче Сакр-ел-Бар се намеси и им заповяда вместо това да го отнесат на кърмата, в кабината на горната палуба.

Асад беше слязъл от мулето и стоеше заедно с Марзак пред самия мостик, когато младежът решително помоли баща си сам той да застане начело на това пътуване и да му позволи да дойде с него като негов адютант, та по този начин да научи морското дело.

Асад го изгледа с любопитство, но нищо не отговори. Той се качи на галеасата. Марзак и другите го последваха. Едва в този миг Сакр-ел-Бар забеляза присъствието на пашата и незабавно се запъти да го посрещне с надлежните почести на галеасата си. При все че сърцето му се сви от ненадейна тревога, лицето му остана спокойно, а погледът — дързък и твърд както винаги.

— Мирът на аллаха да запази теб и твоя дом, о, могъщи Асад! — бе неговият поздрав. — Готови сме вече за тръгване и аз ще отплавам с още по-голяма сигурност, след като ме благословиш ти.

Асад го измери с учуден поглед. Такава безочливост, такава непринуденост след последната им среща се струваше на пашата просто невероятна, освен ако действително се придружаваше от съвършено чиста съвест.

— Направиха ми предложение не само да благословя това пътуване, а да сторя нещо повече: да застана начело — отговори той с взор, впит в Сакр-ел-Бар. Асад забеляза как мигновено блеснаха очите на корсаря — единственият външен белег на вътрешната му изненада.

— Да застанеш начело? — повтори Сакр-ел-Бар. — Направили са ти предложение? — И той леко се засмя, сякаш за да отхвърли тази възможност.

Този смях бе тактическа грешка. Той жегна Асад. Пашата бавно прекоси палубата към главната мачта (тъй като галеасата имаше главна и помощни мачти). Там спря отново и погледна в лицето Сакр-ел-Бар, който вървеше до него.

— Защо се засмя? — запита той отривисто.

— Защо ли? На глупостта на това предложение — прибързано рече Сакр-ел-Бар, твърде прибързано, за да намери по-дипломатичен отговор.

Лицето на пашата се помрачи още повече.

— Глупостта ли? — промълви той. — В какво се състои тая глупост?

Сакр-ел-Бар побърза да изглади грешката си.

— В предположението, че нищожната плячка като тази, която очакваме, е достойна за твоите усилия, че тя може да накара лъва на вярата да покаже могъщите си нокти. Ти — продължи той с явно пренебрежение, — ти, вдъхновителят на стотици славни сражения, в които са участвували цели флоти, да тръгнеш по море с такава незначителна задача: една наша галеаса да нападне една-единствена испанска галера! Това не би било достойно за великото ти име, то би уронило достойнството на твоята храброст! — И той презрително отхвърли подобна възможност с едно махване с ръка.

Но Асад продължаваше да се взира в него със студен поглед и неразгадаемо изражение на лицето.

— Каква голяма промяна от вчера! — рече той.

— Каква промяна, господарю?

— Едва вчера, на тържището, ти сам ме убеждаваше да участвувам в това пътуване и да застана начело — напомни му Асад и преднамерено подчерта думите си. — Сам ти призова спомена за миналите дни, когато с ятаган в ръка сме се прехвърляли един до друг на борда на неверниците, и ме умоляваше пак да дойда с тебе. А сега… — Пашата разпери ръце и в очите му светна гняв. — Какво е предизвикало тази промяна? — запита строго той.

Сакр-ел-Бар се двоумеше, хванал се в собствената примка. За миг той отклони погледа си настрана; пред него се мярна хубавото зачервено лице на Марзак, застанал до баща си. Бускен, Цимани и другите, които го гледаха с изумление, а дори и няколко мръсни, обгорени лица от пейката на гребците от лявата му страна, които ги наблюдаваха с тъпо любопитство.

Корсарят се усмихна, без да загуби невъзмутимия си външен вид.

— Ами… просто разбрах твоите основания да ми откажеш. Във всяко друго отношение, както казвам, плячката не е достойна за ловеца.

Марзак тихо, подигравателно се засмя, като че ли истинската причина за това държане на корсаря му беше съвсем ясна. Той предполагаше също, и то с пълно право, че странното държане на Сакр-ел-Бар беше извършило онова, което не биха успели да извършат всичките увещания върху Асад-ед-Дин — то представляваше за него знамението, което беше дошъл да търси. Защото именно в този миг Асад взе решение да застане начело на пътуването.

— Бих могъл да река — бавно, с усмивка каза той, — че не ме искаш. Ако е тъй, много съжалявам, защото достатъчно дълго съм пренебрегвал своя дълг към сина си и съм решил най-сетне да поправя тая грешка. Ние ще те придружим в това пътуване, Сакр-ел-Бар. Аз ще го ръководя лично, а Марзак ще бъде мой чирак в морското дело.

Сакр-ел-Бар не възрази нито с една дума на изреченото решение. Той направи темане, а когато заговори, в гласа му се долавяше почти радост:

— Хвала на аллаха в такъв случай, щом вече си го решил. Няма защо да те убеждавам повече, че плячката не е достойна за тебе, понеже аз печеля от решението ти.