Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Sea-Hawk, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 28 гласа)

Информация

Корекция
stoyanps (2008)
Сканиране
Darko

Издание:

Рафаел Сабатини. Морският ястреб

Роман, III том

 

Преведе от английски: Сидер Флорин

Художник: Христо Жаблянов

Редактор: Лъчезар Мишев

Художествен редактор: Васил Миовски

Технически редактор: Спас Спасов

Коректор: Снежана Бошнакова

 

Индекс 11 — 95376/6126–23–87

Английска. Второ издание

Дадена за набор м. I. 1987 г. Подписана за печат ма IV. 1987 г. Излязла от печат м. VI. 1987 г. Формат 166090. Печатни коли 19.5. Издателски коли 19.5. Условно издателски коли 20,62. Цена 2.50 лв.

Издателство „Отечество“, София

Държавна печатница „Георги Димитров“, София

Jusautor, Sofia

ISBN: 954-8004-21-6

 

Rafael Sabatini. The Sea-Hawk

Grosset & Dunlap, New York

История

  1. — Добавяне

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА
ВЕРУЮТО НА НЕВЕРНИКА

Сакр-ел-Бар беше затворен в непрогледна дупка под предната палуба на „Сребърната чапла“, за да дочака зората и да използува това време да подготви душата си. Не беше разменил нито дума със сър Джон, след като се беше предал. С ръце, вързани на гърба, го бяха вдигнали на английския кораб и на средната му палуба се беше намерил за миг лице срещу лице със стар свой познайник — нашия хроникьор лорд Хенри Гоуд. Представям си червендалестия лик на кралския управител със свръхестествено сериозно изражение, със заканителен поглед в очите, когато ги е спрял върху вероотстъпника. Зная (от писанията на самия лорд Хенри), че двамата не са разменили нито дума през тези кратки мигновения, преди стражите да подкарат Сакр-ел-Бар, за да го хвърлят в тъмното, тясно помещение, вонещо на смола и застояла морска вода.

Дълго време той лежа там, където беше паднал, с убеждението, че е сам, а времето и мястото без съмнение трябваше да го доведат до философски разсъждения за положението му. Ще ми се да вярвам, че след като е премислил всичко, е разбрал, че няма за какво да се кори. Ако беше сторил зло, беше го надлежно поправил. Едва ли би могло да се твърди, че е изменил на верните си мюсюлмански последователи, но и да беше, трябва да се добави поне това, че лично е заплатил цената на тази измяна. Розамунд беше в безопасност, Лайонел щеше да получи каквото му се падаше от правосъдието, а колкото за самия него, понеже можеше да се каже, че е вече мъртъв, не заслужаваше да си отделя много внимание. Трябва да е извлякъл известна доза задоволство от размишлението, че завършва жизнения си път по най-благоприятен начин. Животът му отдавна вече бе опропастен. Наистина, ако не беше злополучното му отмъстително пътуване, можеше още дълго да воюва като корсар, можеше дори да се издигне до високото за мюсюлманите звание паша на Алжир и да стане феодален владетел, подвластен на турския султан. Но за човек, който по рождение е християнски благородник, това не би било достоен начин да завърши своите дни. Онова, което го чакаше сега, беше по-достойно.

Леко шумолене в непроницаемия мрак на затвора промени хода на мислите му. „Плъх“ — помисли си той, седна и затропа с чехлите си по земята, за да пропъди гнусната гадина. Вместо това от тъмата се обади някакъв глас:

— Кой е там?

Това го стресна за миг, понеже беше напълно сигурен, че е самичък.

— Кой е там? — повтори гласът и раздразнено добави: — Какъв е тоя непрогледен пъкъл? Къде съм?

Сега той разпозна гласа на Джаспър Ли и се учуди какво ли е станало, та този негов най-пресен новобранец сред воините на Мохамед е попаднал в същия затвор с него.

— Бога ми — рече той, — ти си в носовата част на „Сребърната чапла“, при все че съвсем не мога да разбера как си попаднал тука.

— Кой сте вие? — запита гласът.

— Във Варвария бях известен като Сакр-ел-Бар.

— Сър Оливър!

— Предполагам, че така ще ме наричат сега. Много добре е може би и това, че ще ме погребат в морето, иначе тези господа християни биха се видели в чудо какъв надпис да сложат върху надгробния ми камък. Но ти… как си попаднал тука ти? Уговорката ми със сър Джон беше, че няма да закача никого, а не мога да повярвам, че сър Джон би престъпил думата си.

— И аз не мога да разбера, понеже, преди да ми кажете, не знаех дори къде са ме натикали. Удариха ме в сражението, след като пронизах прекрасното ви братле със сабята си, и паднах в несвяст. Това е всичко, което зная.

На сър Оливър му секна дъхът.

— Какво казваш? Убил си Лайонел?

— Предполагам — спокойно отговори Джаспър. — Най-малкото съм забил в него две-три педи стомана… това беше в разгара на схватката, когато англичаните току-що скочиха на галерата; мастър Лайонел беше в челната редица — последното място, където бих очаквал да го видя.

Настъпи дълго мълчание. Най-сетне сър Оливър заговори с глух глас:

— Няма съмнение, че той е получил от теб точно това, което е търсил. Ти си прав, капитан Ли: челната редица е последното място, където човек би очаквал да го види, освен ако се е втурнал преднамерено да търси смъртоносния удар, за да избегне въжето. Без съмнение така е най-добре. Така е най-добре! Бог да го прости!

— Вярвате ли в бога? — попита грешният капитан с тревожна нотка в гласа.

— Без съмнение те са те задържали заради това — продължи сър Оливър, сякаш разговаряше сам със себе си. — Като не са знаели може би какво заслужава, смятали са го за светец и мъченик, решили са да ти отмъстят заради него и са те домъкнали тука с тази цел. — Той въздъхна. — Е, мастър Ли, не се съмнявам, като си знаел, че си мошеник, ти цял живот си приготвял врата си за клупа, тъй че това няма да ти дойде като изненада.

Капитанът тромаво се размърда и изпъшка.

— Божичко, как ме боли главата! — оплака се той.

— Те имат сигурно средство против главоболие — утеши го сър Оливър. — И ти ще увиснеш в по-добро общество, отколкото заслужаваш, защото сутринта ще обесят и мене — напълно си го заслужил, както и аз, капитан Ли. И все пак ми е жал за теб… жал ми е, че ще пострадаш противно на намеренията ми.

Капитан Ли треперливо пое дъх и позамълча. После повтори зададения вече въпрос:

— Вярвате ли в бога, сър Оливър?

— Няма друг бог освен аллаха и Мохамед е неговият пророк — гласеше отговорът, а по тона капитан Ли не можа да определи дали сър Оливър не го подиграва:

— Това е неверническо верую — каза той със страх и отвращение.

— Хайде, хайде! Хората живеят с това верую. Те вършат онова, което проповядват, а то е повече, отколкото може да се каже за всички християни, които съм срещал.

— Как можете да говорите така в навечерието на смъртта? — възкликна с негодувание Ли.

— Честна дума — отговори сър Оливър, — тези часове се смятат за най-правдивите от всички.

— В такъв случай вие не вярвате в бога?

— Напротив, вярвам.

— Но не в истинския бог? — настояваше капитанът.

— Не може да има друг бог освен истинския бог, няма никакво значение как го наричат хората.

— В такъв случай, ако вярвате, вие не се боите?

— От какво?

— От ада, проклятието и вечния огън! — изрева капитанът, дал воля на собствените си закъснели страхове.

— Аз само осъществих съдбата, която той е предопределил за мен в своето всезнание — отговори сър Оливър. — Моят живот протече, както той го е замислил, понеже нищо не може да съществува или да се случи извън неговата воля. Нима ще се боя тогава от проклятие, задето съм бил такъв, какъвто ме е създал бог?

— Това е неверническото мюсюлманско верую! — възрази капитан Ли.

— То е верую, което дарява утеха — каза сър Оливър, — и би следвало да утеши грешник като тебе.

Но капитан Ли не искаше да се утеши.

— О! — изпъшка той с покруса. — Колко хубаво щеше да е да не вярвах в бога!

— Неверието ти не би могло да премахне бога също така, както страхът ти да го създаде — отвърна сър Оливър. — Но след като си в такова настроение, не е ли по-добре да се помолиш?

— Ще се помолите ли и вие с мене? — запита мошеникът, обзет от внезапния страх от задгробния живот.

— Ще сторя нещо по-добро — най-после каза сър Оливър. — Ще се помоля за теб… на сър Джон Килигрю, да ти пощади живота.

— Но той няма да ви обърне никакво внимание! — възрази капитан Ли с пресекващ се дъх.

— Ще обърне. Това засяга честта му. Условията на моето предаване бяха, че никой друг от борда на галерата не ще пострада.

— Но аз убих мастър Лайонел.

— Вярно… обаче това е станало в схватката преди сключването на споразумението. Сър Джон ми даде думата си и сър Джон ще удържи на нея, когато му обясня, че го изисква неговата чест.

Голямо бреме падна от душата на капитана — тежката сянка на страха от смъртта, която се беше надвесила върху му. А заедно с това за съжаление, изглежда, се изпари и безкрайното му разкаяние. Във всеки случай той престана да говори и спря да се занимава повече с мненията и вярванията на сър Оливър относно задгробния живот. Може с право да си е казал, че веруюто на сър Оливър си е работа на сър Оливър, а дори да е погрешно, надали му прилича той да го поправя. Колкото за самия него, пречистването на душата му можеше да почака до друг ден, когато това щеше да е по-наложително.

Стигнал до тези заключения, Джаспър Ли се изтегна и се помъчи да заспи, но откри, че болката в главата му пречи. След малко, като установи, че не ще може да задреме, поиска му се пак да заговори, но равномерното дишане на неговия другар му подсказа, че сър Оливър е заспал през време на мълчанието.

Това изненада и смая капитана. Той съвсем не можеше да проумее как човек, живял като сър Оливър, станал вероотстъпник и неверник, беше способен да спи спокойно със съзнанието, че в зори ще бъде обесен. Закъснялото му християнско усърдие го подтикваше да събуди заспалия и да го подкани да посвети малкото време, което му остава, за измолване на прошка от бога. Човечността и състраданието, от друга страна, му внушаваха, че най-добре ще е да не нарушава спокойствието на тази забрава. Като обсъди положението, той дълбоко се трогна от мисълта, че в такъв момент сър Оливър беше намерил време да помисли за него и неговата съдба и се беше нагърбил да уреди въпроса така, че да го спаси от въжето. И се трогна още повече, когато си спомни до каква степен сам той беше виновен за всичко, сполетяло сър Оливър. Размишлението за този героизъм породи известен героизъм у самия него и Джаспър се замисли дали не би могъл на свой ред да услужи на сър Оливър, като искрено признае всичко, което знае за причините, спомогнали да направят от сър Оливър това, което е сега. Това решение го възроди и колкото да е странно, то го възроди още повече при мисълта, че може би с признанието, което е решил да направи, ще изложи на опасност собствения си врат.

Така цялата тази безкрайна нощ той седя, подпрял болната си глава и въодушевен от първото в живота си решение да извърши едно наистина добро и себеотрицателно дело. Но съдбата, изглежда, имаше непреклонното намерение да провали това негово решение. Защото, когато в зори дойдоха да заведат сър Оливър на смърт, никой не обърна внимание на настояванията на Джаспър Ли да заведат и него при сър Джон.

— За тебе нищо не ни е заповядано — отряза накъсо един моряк.

— Може и да не е — отвърна капитан Ли, — защото сър Джон съвсем не знае какво мога да му кажа. Заведете ме при него, казвам ви, та да чуе от мене истината по известни въпроси, преди да е станало твърде късно!

— Млъквай! — заповяда му морякът и го шибна по лицето така, че той задигна и се строполи в ъгъла. — Скоро ще дойде и твоят ред. Сега за сега ни трябва тоя, другият неверник.

— Каквото и да кажеш, не ще помогне — увери го полугласно сър Оливър. — Но аз ти благодаря за това намерение, което показва, че си мой приятел. Ръцете ми са вързани, Джаспър. Ако не бяха, щях да поискам позволение да стисна твоите. Сбогом!

Сър Оливър бе изведен на златната слънчева светлина, която почти го заслепи след продължителния престой в тъмната дупка. Канеха се, както разбра, да го заведат в кабината, където трябваше да се разиграе кратката пародия на съдебен процес. Обаче на средната палуба ги спря един офицер, който им заповяда да почакат.

Сър Оливър седна върху намотаното въже, заобиколен от стражата, и привлече към себе си любопитните погледи на простите моряци. Те се стълпиха на носа и по люковете да зяпат този непобедим корсар, който от някогашен корнуолски благородник бе станал вероотстъпник, мюсюлманин и страшилище за християнския свят.

Но истината е, че в него трудно можеше да се различи някогашният корнуолски благородник, както седеше там, все още облечен в кафтана от среброткан плат върху бялата туника и с чалма от същия плат, увита около стоманения му шлем, който завършваше с шип. Той нехайно клатеше почернелите си жилести крака, голи от коляното до глезена, с непроницаемото спокойствие на фаталиста, изписано върху мургавото ястребово лице със светли ахатови очи и чаталеста черна брада; и тези груби матроси, които се бяха събрали, за да му се присмиват и да се гаврят с него, занемяха при вида на безстрашното му и стоическо държане пред лицето на смъртта.

Ако забавянето го дразнеше, той с нищо не го показваше. Ако твърдите му светли очи поглеждаха насам и натам, то не беше от празно любопитство. Той търсеше Розамунд, надяваше се да я зърне за сетен път, преди да тръгне на последното си страшно пътуване.

Но Розамунд не се виждаше. Тя беше по това време в кабината. Беше прекарала там вече цял час и това бавене се дължеше именно на нея.