Рафаел Сабатини
Морският ястреб (7)

ГЛАВА СЕДМА
ОТВЛЕЧЕН

Мастър Лайонел отсъствува от Пенароу почти през целия следващ ден под предлог на някакви покупки в Труроу. Беше към седем и половина, когато се завърна; при влизането си срещна сър Оливър в хола.

— Нося ти вест от Годолфин Корт — заяви той и забеляза как брат му трепна и промени цвета на лицето си. — Пред портите ме посрещна едно момче и ме помоли да ти кажа, че госпожица Розамунд искала незабавно да те види.

Сърцето на сър Оливър почти спря, а после заби в галоп. Тя го вика! Може да се е смекчила след вчерашната си непреклонност. Най-сетне се съгласява да го приеме!

— Бъди благословен за тази радостна новина! — отвърна той с дълбоко възбуждение — Тръгвам веднага! — И излезе в същия миг. Нетърпението му бе толкова голямо, че носен от тази гореща вълна, дори не си даде труд да вземе пергамента, който трябваше да бъде неопровержимата му защита. Грешката бе непоправима.

Мастър Лайонел не каза нито дума, когато брат му се спусна навън. Само се отдръпна в сянката. Беше побелял до устните и чувствуваше, че се задушава. Щом се затвори вратата, той неочаквано се раздвижи. Понечи да изтича подир сър Оливър. Съвестта му тръбеше, че не бива да допусне това. Ала страхът побърза да и отговори. Ако осуети изпълнението на замисъла, ще плати наказанието с живота си!

Той се обърна и с треперещи нозе се завлече в трапезарията.

Намери масата сложена за вечеря, както в онази вечер, когато беше залитнал вътре с рана на гърдите, за да се остави на грижите и под закрилата на сър Оливър. Той не се приближи до масата, а отиде при огнището, седна там и протегна ръце към пламъка. Беше му много студено и не можеше да спре треперенето. Чак и зъбите му тракаха.

Никълъс влезе да запита дали ще вечеря. Лайонел отвърна с несигурен глас, че въпреки късния час щял да чака завръщането на сър Оливър.

— Няма ли го сър Оливър? — изненадано запита слугата.

— Излезе преди малко, не зная къде — отговори Лайонел. — Но понеже не е вечерял, надали ще се забави.

С тези думи той освободи слугата и се сви там — плячка на душевни терзания, които не можеше да потисне. Умът му не можеше да се отклони от дълбоката, непоколебима обич, която сър Оливьр никога не се бе скъпил да проявява спрямо него. Дори във връзка със смъртта на Питър Годолфин, какви ли жертви не беше направил сър Оливър, за да запази него? Като съдеше по голямата любов и саможертвата в миналото, беше склонен да заключи сега, че брат му не би го издал дори и в най-страшните минути. Но ето, този подъл пристъп на страх, който го превърна в злодей, му напомни, че подобни заключения почиват само върху предположения и че би било опасно да се основава върху такива изводи, че ако в края на краищата сър Оливьр му изневереше в решителния час, щеше да бъде действително изгубен.

В края на краищата окончателното мнение на човека за ближните му винаги почива върху това, доколко той познава самия себе си; понеже Лайонел съзнаваше, че е неспособен на такива жертви зарад сър Оливьр, не можеше да вярва и в способността на сър Оливьр да се жертвува при възможно стечение на обстоятелствата в бъдеше. Той пак се сети за думите, произнесени от сър Оливър в същата тази стая само преди два дни, и заключи с още по-голяма увереност, че те можеха да имат само едно значение.

После пак го обхвана съмнение и най-сетне увереност в друго: увереност, че не е прав и че знае това, увереност, че се самозалъгва, защото търси оправдание за делото си. Лайонел притисна глава с двете си ръце и високо изпъшка. Той беше злодеец, безсърдечен, бездушен злодеец! Гнусеше се от самия себе си. Настъпи миг, когато скочи изтръпнал, с решението дори и сега, в дванадесетия час, да се спусне подир брат си и да го избави от съдбата, която го очакваше там в нощта.

Но и това решение бе разпръснато от полъха на себелюбив страх. Той се отпусна безсилно на мястото си, мислите му се насочиха в друго направление. Те се въртяха сега около онези въпроси, които го бяха занимавали в деня, когато сър Оливър беше отишъл в Аруинак, за да търси удовлетворение от сър Джон Килигрю. Пак му дойде на ум, че с премахването на Оливър всичко, на което се радваше досега благодарение на братовата си щедрост, щеше да го радва занапред като негова безспорна собственост. Това размишление донякъде го утеши. Ако злодейството му причинеше страдание, щеше да има поне утеха.

Часовникът над оборите удари осем. Мастър Лайонел се сви на стола при този звук. Заговорът се изпълняваше може би тъкмо сега. Мислено той виждаше всичко: виждаше брат си нетърпеливо да тича към портите на Годолфин Корт, след това тъмни сенки да изникват от околния мрак и мълчаливо да се нахвърлят върху му. Виждаше го да се бори за миг на земята, после видя във въображението си как бързо го отнасят с вързани ръце и крака и запушена уста надолу по склона към брега и към чакащата лодка.

Лайонел остана така още половин час. Заговорът вече беше изпълнен и тази увереност като че ли малко го успокои.

Тогава пак се появи Никълъс и забърбори за нещастието, което вероятно се било случило с господаря му.

— Какво нещастие би могло да му се случи? — изръмжа Лайонел, сякаш бе възмутен от тази мисъл.

— Надявам се, че никакво — отвърна слугата. — Но сега сър Оливьр има достатъчно врагове и съвсем не е безопасно да излиза след мръкване.

Мастър Лайонел с възмущение отрече опасенията. Той заяви нарочно, че не ще чака повече. Никълъс му поднесе вечеря и пак го остави, за да застане пред вратата, да се взира в мрака и да се вслушва дали не се връща господарят му. Беше надзърнал в оборите и знаеше, че сър Оливър е излязъл пеша.

Междувременно мастър Лайонел трябваше да се преструва, че се храни, при все че би се задавил, ако наистина се опиташе да яде. Той изцапа чинията, надроби храната и жадно изпи чаша червено вино. След това се престори на разтревожен и отиде при Никълъс. Така двамата прекараха уморителната нощ в очакване да се завърне онзи, за когото мастър Лайонел знаеше, че няма да се върне вече.

Призори те вдигнаха слугите и ги изпратиха да търсят из околностите да съобщят навред за изчезването на сър Оливър. Самият Лайонел отиде в Аруинак да запита открито сър Джон Килигрю дали не знае нещо по този въпрос.

Сър Джон явно се изненада и с готовност се закле, че дори не бил виждал сър Оливър от дълго време. Той се държа внимателно към Лайонел, когото обичаше, както го обичаха и всички други. Момъкът имаше толкова меки и любезни обноски, бе тъй безгранично различен от своя дързък, високомерен брат, че при сравнението добродетелите му заблестяваха по-ярко.

— Признавам, че е напълно естествено да дойдете при мен — каза сър Джон. — Но давам ви честната си дума, че не зная нищо за него. Нямам навика да премахвам враговете си тихомълком.

— Така е, така е, сър Джон, в душата си не можех да повярвам такова нещо — отвърна опечаленият Лайонел. — Простете ми, дето дойдох при вас с такъв недостоен въпрос. Отдайте го на разстроения ми дух. Не съм на себе си от месеци, струва ми се, от онази случка в Годолфин Корт. Това нещо не ми дава мира. Страшно бреме е да знаеш, че собственият ти брат — при все че трябва да благодаря на господа, че ми е само наполовина брат — е извършил такова подло престъпление.

— Как? — възкликна Килигрю изумен. — Това го казвате вие? Вие сам вярвате в това?

Мастър Лайонел се смути, което сър Джон разбра съвършено погрешно и го изтълкува напълно в полза на младия мъж. И по този начин в този миг бе посято благородното семе на приятелството, което щеше да изникне между двамата мъже, а корените му бяха наторени от съжалението на сър Джон, че този добродушен, честен и прям човек е прокълнат да има такъв злодеец брат.

— Разбирам, разбирам — рече той. И въздъхна: — Знаете ли, че ние очакваме всеки миг заповед от кралицата до нейните съдии, за да предприемат мерки, които те отказваха да предприемат досега срещу вашия… срещу сър Оливър? — Той дълбокомислено се намръщи. — Мислите ли, че това е било известно на сър Оливър?

Мастър Лайонел веднага се досети какво имаше на ум Килигрю.

— Известно му беше — отговори той. — Сам аз му го казах. Но защо питате?

— А може би това ще ни помогне да разберем и изтълкуваме изчезването на сър Оливър? Дявол да го вземе! Естествено, като е знаел това, трябваше да е глупак, за да остане тука, защото няма съмнение, че ако беше дочакал пристигането на кралския пратеник, щяха да го обесят.

— Боже мой! — учудено възкликна Лайонел. — Тогава… тогава вие мислите, че е избягал?

Сър Джон сви рамене.

— Какво друго бихме могли да допуснем? Лайонел обори глава.

— Действително какво друго? — каза той и се сбогува като човек, покрусен от скръб, както и беше в действителност. Никога не беше помислял, че за неговото дело ще се намери такова очебийно заключение, което тъй цялостно да обясни случката и да премахне всички съмнения, свързани с нея.

Той се завърна в Пенароу и без заобикалки разправи на Никълъс за подозренията на сър Джон, които за съжаление и сам той смятал за истински повод за изчезването на сър Оливър. Обаче слугата не можеше да се убеди толкова лесно.

— Нима вярвате, че той е извършил убийството? — извика Никълъс. — Нима го вярвате, мастър Лайонел? — В гласа му звучеше упрек, който граничеше с ужас.

— Господ да ми е на помощ, какво друго бих могъл да вярвам сега, след неговото бягство?

Никълъс се доближи до него със стиснати устни. Той допря ръката на момъка с два възлести пръста.

— Той не е избягал, мастър Лайонел! — заяви слугата с мрачна внушителност. — Никога не е бил страхливец. Сър Оливър никога не се е боял нито от човек, нито от дявол и ако беше убил мастър Годолфин, никога нямаше да го отрече. Не вярвайте на сър Джон Килигрю. Сър Джон винаги го е мразел.

Ала в целия този край слугата единствен поддържаше това мнение. Дори и да имаше някои, които се съмняваха във виновността на сър Оливър, съмнението им бе разпръснато от неговото бягство, изпреварило пристигането на очакваната заповед на кралицата.

По-късно през този същия ден в Пенароу се яви капитан Ли и поиска да се види със сър Оливър.

Никълъс доложи на мастър Лайонел за идването му и за неговото желание и получи нареждане да го въведе.

Набитият, нисичък моряк се втурна вътре с кривите си крака и се захили на своя клиент, щом останаха насаме.

— Той е на топло и сигурно място на кораба — съобщи капитанът. — Цялата работа стана тихо и безболезнено — като обелването на някоя ябълка.

— Защо потърсихте него? — поиска да знае мастър Лайонел.

— Защо ли? — Джаспър повторно се захили. — Имах работа с него. Бяхме говорили да отпътува с мене. Чух мълвата в Смитик. Това ще я допълни. — Той допря дългия си пръст до носа. — Винаги съм готов да затвърдя всеки хубав слух. Би било много нескопосно да дойда тук и да поискам да се видя с вас, сър. Сега ще знаете какво да казвате за посещението ми.

Лайонел му плати уговорената цена и го отпрати, след като получи уверението, че „Лястовичка“ ще отпътува при следния прилив.

Когато се узна, че сър Оливър преговарял с капитан Ли за пътуване отвъд океана и че капитан Ли се бавел в това пристанище само по тази причина, дори и Никълъс престана да се съмнява.

Постепенно, с отминаването на дните, Лайонел си възвърна старото спокойствие. Стореното беше сторено и понеже, тъй или инак, беше вече непоправимо, нямаше смисъл да скърби. Той сам не разбра как му беше помогнала съдбата, но съдбата помага понякога на злодейците. Кралските пратеници пристигнаха след пет-шест дни и мастър Бейн получи строга заповед да се яви лично в Лондон и там да отговаря за нарушението на служебните си задължения чрез отказа да изпълни клетвения си дълг. Ако сър Андрю Флак беше устоял на настинката, която го покоси месец преди това, съдията мастър Бейн щеше лесно да се отърве от хвърленото му обвинение. Но при това положение, когато изложи положителните си сведения и разказа как е извършил прегледа, на който сър Оливър се подложил доброволно, неподкрепените му от другиго думи бяха съвсем неубедителни. И никой за миг не допусна, че това бе нещо друго, а не извъртания на небрежен спрямо дълга си човек, който се мъчи да се спаси от последиците на своята разпуснатост. А фактът, че сочи като втори свидетел починало лице, само затвърди това мнение у неговите съдии. Той бе уволнен и наказан с тежка глоба и с това въпросът се приключи, тъй като всички предприети претърсвания не доведоха до никаква следа от изчезналия сър Оливър.

От този ден за мастър Лайонел започна нов живот. Съседите му го сметнаха за човек, изложен на опасността да пострада заради греховете на брат си, и решиха, доколкото им позволяват силите, да облекчат това бреме. Голямо значение се отдаваше на туй, че в края на краищата той бе само природен брат на сър Оливър, а някои простираха доброжелателството си дотам, да подхвърлят, че може дори и такъв да не е и че много естествено било втората жена на Ралф Тресилиън да се е отплатила на съпруга си за оскърбителните му изневери със същото. Тази вълна от съчувствие се предвождаше от сър Джон Килигрю, тя се разпространи много бързо и с много голям успех и скоро мастър Лайонел почти се убеди, че всичко това му се полага по заслуга и той бе сгрян от благосклонността на целия край, проявявал досега, кажи-речи, само враждебност спрямо хората с тресилиъновска кръв.