Рафаел Сабатини
Морският ястреб (21)

ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА
ПРЕД ОЧИТЕ НА АЛЛАХА

След като тя си отиде, Сакр-ел-Бар потъна в размишления. Той прецени повторно всяка нейна дума и обсъди как точно трябва да посрещне Асад и как да му откаже, ако целта на идването му съвпада с предреченото от Фензиле.

Така, в мълчание, той очакваше Али или някой друг да го повика да се яви пред пашата. Но вместо това, когато се появи, Али всъщност възвести за идването на Асад-ед-Дин, който влезе по петите му, понеже в нетърпението си бе настоял да го заведат направо при Сакр-ел-Бар.

— Мирът на аллаха да пребъде, сине мой — бе поздравът на пашата.

— А също и с тебе, господарю. — Сакр-ел-Бар направи темане. — Това е висока чест за моя дом. — Той даде знак на Али да си отиде.

— Идвам при тебе като просител — рече Асад и пристъпи напред.

— Като просител, ти? Това е излишно, господарю. За мене няма воля, която да не е отзвук на твоята.

Търсещите очи на пашата се плъзнаха край него и блеснаха, когато съзряха Розамунд.

— Бързах да дойда като влюбен младеж — каза той, — воден от вътрешното чувство, направо при тази, която търся — този франкски бисер, тази пленница от последното ти нападение, с лице на пери^[1]. Не съм бил в касабата, когато оная свиня Цамани се е върнал от тържището, но после, когато научих, че не е успял да я купи, както му бях заповядал, малко остана да се разплача от мъка. Отначало се боях да не я е купил някой търговец от Сус и да е заминал, ала когато чух — благословено да е името на аллаха! — че купувачът си бил ти, веднага се успокоих. Защото ти ще ми я отстъпиш, сине мой.

Пашата говореше с такава увереност, че Оливър със затруднение подбра думите, с които щеше да го разочарова. Ето защо за миг го обзе нерешителност.

— Аз ще възнаградя загубата ти — продължи Асад. — Ще получиш платените от тебе хиляда и шестстотин филипа и още петстотин за утешение. Кажи, че това те задоволява, защото аз горя от нетърпение.

Сакр-ел-Бар мрачно се усмихна.

— Това нетърпение ми е добре познато, господарю, доколкото то се отнася до нея — отвърна бавно той. — Аз горях от него пет безконечни години. За да му сложа край, отидох на далечно и опасно пътуване до Англия с пленен франкски кораб. Ти не знаеше, о, Асад, иначе не би…

— Ба! — прекъсна го пашата. — Ти си търговец по рождение. Няма друг като тебе, Сакр-ел-Бар, когато случаят изисква съобразителност. Е, добре, посочи сам ти цената, използувай нетърпението ми за по-голяма печалба и да приключим въпроса.

— Господарю — спокойно възрази корсарят, — въпросът не е в печалбата. Тя не е за продан.

Асад премигна пред него безмълвен и лека руменина бавно заля жълтеникавите му бузи.

— Не е… не е за продан? — повтори той, като се запъна от изумление.

— Дори да ми предложиш пашалъка си за нея — бе тържественият отговор. След това корсарят продължи по-сърдечно, с глас, в който звучеше молба: — Можеш да ми поискаш всичко друго, което притежавам, и аз с радост ще го сложа пред твоите нозе в знак на преданост и любов към тебе.

— Но аз не искам нищо друго. — Тонът на Асад беше нетърпелив, почти раздразнен. — Искам само тая робиня.

— В такъв случай — отговори Оливър — оставям се на твоето милосърдие и те умолявам да отправиш своя взор другаде.

Асад се намръщи.

— Отказваш ли ми? — запита той и отметна назад глава.

— Уви! — рече Сакр-ел-Бар.

Настъпи мълчание. Все по-мрачно и по-мрачно ставаше лицето на Асад, все по-яростно блестяха очите, които беше впил в своя адютант.

— Разбирам — най-после промълви той със спокойствие, което тъй странно не съответствуваше на вида му, че звучеше зловещо. — Разбирам. Изглежда, че Фензиле е по-права, отколкото съм подозирал. Тъй! — Той измери корсаря за миг с хлътналите си огнени очи. А после му заговори с глас, който трептеше от сдържан гняв: — Спомни си, Сакр-ел-Бар, какво си, какво съм те направил аз. Спомни си безграничната щедрост, с която те обсипаха тези ръце. Сега си мой личен адютант, а някой ден може да станеш и нещо повече. В Алжир никой не стои по-високо от тебе освен самия мене. Нима тогава си толкова неблагодарен, че ми отказваш първото нещо, което съм ти поискал? Право е писаното: „Неблагодарен е човекът.“

— Ако знаеше — започна Сакр-ел-Бар — какво означава всичко това за мене…

— Нито зная, нито искам да зная! — прекъсна го Асад. — Каквото и да е то, би трябвало да не го скъпиш пред моето желание. — Изведнъж Асад потисна гнева си и започна да го придумва. Той сложи ръка на мощното рамо на Сакр-ел-Бар. — Хайде, сине мой. Ще бъда великодушен към тебе, защото те обичам, и ще забравя твоя отказ.

— Бъди великодушен дотолкова, господарю, щото да забравиш, че си я поискал някога от мен.

— Още ли продължаваш да ми отказваш? — Тъй сладкият преди миг глас отново прозвуча грубо. — Внимавай да не стигнеш границата на търпението ми. Защото, както те издигнах от калта, така мога с една дума да те захвърля пак там. Както разбих веригите, с които беше прикован към пейката на гребците, така мога да те прикова отново.

— Можеш да направиш всичко това — съгласи се Сакр-ел-Бар. — И понеже, при все че го зная, продължавам да държа за онова, което е двойно мое — и като плячка, и като покупка, — можеш да разбереш колко важни са моите съображения. Затова бъди милостив, Асад…

— Нима трябва да я взема насила, въпреки волята ти? — избухна пашата.

Сакр-ел-Бар настръхна. Той вдигна високо глава и погледна пашата право в очите.

— Докато съм жив, не ще можеш да направиш това — отговори той.

— Невярно, бунтовно псе! Ще се противопоставяш на мене… на мене?

— Умолявам те да бъдеш великодушен и справедлив и да не принуждаваш слугата си да постъпи тъй лошо.

Асад зловещо се усмихна.

— Тази ли е последната ти дума? — запита той.

— Освен че във всяко друго отношение съм твой роб, о, Асад.

За миг пашата остана втренчен в него с унищожителен поглед. После бавно, като човек, взел някакво решение, се запъти към вратата. На прага се спря и се обърна още веднъж.

— Почакай! — рече Асад и с това заплашване си отиде. Сакр-ел-Бар остана за миг на същото място, където беше стоял през време на разговора, сетне сви рамене и се обърна. Той срещна устремения към него напрегнат поглед на Розамунд, но не можа да прочете какво се крие в него. Усети, че няма сили да му устои, и се обърна настрана. Неизбежно бе в момент като този да изпита отново неотдавнашната болка на угризението. Наистина беше надхитрил самия себе си. Обхвана го отчаяние, натежа му пълното съзнание за ужасното дело, което беше извършил и което сега изглеждаше тъй непоправимо. В безмълвното си страдание Оливър почти се убеди, че криво беше тълкувал чувствата си към Розамунд, че съвсем не я мрази, както беше вярвал, и че любовта му към нея още не е угаснала, защото иначе положително сега нямаше да го измъчва възможността тя да стане плячка на Асад. Ако я мразеше действително, както беше вярвал, щеше да му я даде със злобна радост.

Той се мъчеше да разбере дали сегашното му състояние на духа е само последица от откритието, че уликите против, него са били по-убедителни, отколкото беше предполагал, дотолкова убедителни, щото да оправдаят увереността й, че той е убиецът на брат й.

Тогава нейният глас, звънлив и твърд, прекъсна мъчителните му размишления.

— Защо му отказахте?

Оливър се завъртя пак с лице към нея, изумен, онемял от ужас.

— Вие разбрахте? — изтръгна се от него.

— Достатъчно много — каза девойката. — Този лингва франка не се отличава много от френски. — И тя отново запита: — Защо му отказахте?

Той се приближи и застана пред нея.

— Нима искате да знаете защо?

— Всъщност — рече мрачно тя — надали е нужно да ми отговаряте. И все пак, възможно ли е жаждата ви за мъст да е тъй ненаситна, че да сте готов по-скоро да си изгубите главата, отколкото доброволно да се откажете от най-малкия дял от тая мъст?

Лицето му се помрачи отново.

— Разбира се — подхвърли озлобено той, — вие не можете да изтълкувате постъпките ми иначе.

— Не. Запитах ви, понеже не съм съвсем сигурна.

— Разбирате ли какво може да значи да станете плячка на Асад-ед-Дин?

Розамунд потрепера, погледът й се отклони от неговия, но гласът прозвуча спокойно, когато му отговори:

— Нима е толкова по-лошо, отколкото да стана плячка на Оливър-реис или Сакр-ел-Бар, или както още и да ви наричат?

— Щом твърдите, че ви е все едно, няма защо повече да му се противопоставям — отвърна студено той. — Можете да отидете при него. Ако му се противопоставих — може би като глупец, — не го направих от желанието да отмъстя на вас. А защото мисълта за това ме изпълни с ужас.

— В такъв случай би трябвало да се ужасявате не по-малко и от самия себе си — промълви Розамунд.

Отговорът му я изненада.

— Може и да се ужасявам — каза той почти шепнешком. — Може и да се ужасявам.

Тя стрелна погледа си нагоре към него и като че ли искаше да заговори. Но Оливър продължи с неочаквана невъздържаност, без да й даде възможност да го прекъсне:

— О, боже! Трябваше да се случи това, за да видя колко низко съм постъпил. Асад не се ръководи от такива подбуди, каквито ръководеха мене. Аз исках да ви притежавам, за да мога да ви накажа. Но той… О, боже! — изпъшка той и за миг закри лицето си с ръце.

Девойката бавно се изправи, движена от странно възбуждение, гърдите й буйно се вдигаха. Но в сломеното си състояние Оливър не можа да го забележи. И в този миг като лъч на надежда, блеснал в отчаянието му, той си спомни за съвета, даден от Фензиле, за пречката, която според нея Асад, като благочестив мюсюлманин, никога не би се осмелил да престъпи.

— Има изход! — възкликна той. — Изходът, посочен от Фензиле, подсказан от нейното коварство. — За миг той се подвоуми със сведен поглед. Но след това каза направо: — Трябва да се омъжите за мен.

Това й подействува почти като плесница. Тя отстъпи назад. Веднага у нея се събуди подозрение; то бързо я доведе до заключението, че Оливър само се беше опитал да я измами с престореното си разкаяние.

— Да се омъжа за вас? — повтори Розамунд.

— Да! — настоя Оливър. И се зае да й обяснява, че като негова съпруга щяла да бъде свещена и неприкосновена за всички добри мюсюлмани; че никой не би могъл да я докосне с пръст, без да извърши светотатство спрямо свещения закон на пророка, и че дори и да имало такива хора, Асад не бил от тях, защото Асад бил крайно благочестив.

— Само по този начин — завърши той — бих могъл да ви спася от него.

Но тя все още проявяваше презрително нежелание.

— Това е твърде отчаяно средство дори и за толкова отчайваща беда — каза Розамунд и с това окончателно изчерпа търпението му.

— Казвам ви, че трябва да го направите! — настоя той почти гневно. — Трябва или ще се съгласите още тази вечер да бъдете отведена в харема на Асад, при това дори не като негова съпруга, а като робиня. О, трябва да ми имате доверие зарад самата вас! Трябва!

— Да ви имам доверие! — възкликна тя и малко остана да се изсмее под натиска на презрението си. — Да имам доверие на вас! Как мога да се доверя на човека, който е вероотстъпник и нищо повече?

Оливър се овладя, за да може да я убеди, да може със студена логика да изтръгне съгласието й.

— Вие сте твърде безпощадна — каза той. — Когато ме осъждате, вие не вземате предвид страданията, през които съм преминал, и вашият дял във всичко това. Сега, като знаете колко несправедливо съм бил обвинен и какви други страшни беди съм претърпял, не забравяйте, че аз съм човек, към когото мъжът и жената, които обичах повече от всичко на света, проявиха такова вероломство. Бях изгубил вяра и в човека, и в бога и ако съм станал мюсюлманин, вероотстъпник и корсар, направил съм го защото нямаше друг начин да се избавя от неописуемия, непосилен труд на веслото, към което бях прикован. — Той й отправи тъжен поглед. — Не намирате ли някакво извинение за мене във всичко това?

Тези думи я трогнаха донякъде, защото, при все че държанието й остана враждебно, в него нямаше вече предишното презрение.

— Никакви беди — каза му тя почти със съчувствие в гласа — не биха могли да ви оправдаят за това, че сте поругали рицарството, че сте опетнили мъжкото си достойнство, че сте злоупотребили със силата, за да преследвате една жена. Каквито причини и да са ви довели до това, вие сте паднали твърде низко, господине, за да заслужите доверието ми.

Оливър наведе глава пред укора, който вече беше прозвучал в сърцето му. Беше справедлив и напълно заслужен, а тъй като сам той съзираше справедливостта му, не виждаше възможност и да го отрече.

— Зная — рече той. — Но аз не търся доверието ви за лична изгода, а зарад самата вас. Аз ви умолявам да го направите само за да спасите себе си. — Подтикнат от внезапно хрумване, Оливър измъкна от пояса си тежката кама и я протегна на девойката с дръжката напред. — Щом ви е необходимо доказателство за моята искреност — промълви той, — вземете ножа, с който се опитахте да се самоубиете тази вечер. При първия признак, че не съм устоял на думата си, можете да го употребите както намерите за най-добре… срещу мене или срещу себе си.

Розамунд го изгледа с известна изненада. Сетне бавно протегна ръка и пое предлаганото й оръжие.

— Не се ли боите, че ще го употребя още сега — запита го тя — и ще сложа край на всичко?

— Аз ви се доверявам — отвърна корсарят, — та да можете в замяна да ми се доверите и вие. Освен това аз ви давам оръжие, в случай че стане най-лошото. Защото, стигне ли се дотам, да се избира между смъртта и Асад, не бих се противил да изберете смъртта. Нека добавя обаче, че би било глупаво да изберете смъртта, докато има възможност да останете жива.

— Каква възможност? — запита девойката с едва забележима следа от предишното си презрение. — Възможността да живея с вас?

— Не — твърдо отговори той. — Ако ми се доверите, заклевам се, че ще се помъча да поправя злото, което съм извършил. Слушайте. В зори моята галеаса тръгва, за да извърши едно нападение. Ще ви отведа тайно на борда и ще намеря начин да ви сваля в някоя християнска страна, Италия или Франция, откъдето ще можете да се завърнете у дома.

— А междувременно ще съм станала ваша съпруга — напомни му тя.

Оливър тъжно се усмихна.

— Още ли се боите от клопка? Нима нищо не може да ви убеди в моята чистосърдечност? Мюсюлманската женитба не е обвързваща за християнка, а аз не ще я считам за женитба. Тя ще послужи само като прикритие, за да ви запази, докато заминем.

— Как мога да се осланям на думата ви в това отношение?

— Как ли? — Оливър замълча объркан, но само за миг. — Камата е у вас — отговори той многозначително.

Девойката се замисли, с очи, впити в ярко блестящото острие.

— А тази женитба? — запита тя. — Как ще стане?

Той й обясни, че според мюсюлманския закон се изисквало само едно изявление, направено пред кадията или някой по-високостоящ от него, в присъствието на свидетели. Още не беше привършил обясненията си, когато отдолу долетя глъчка, тропане на крака и блясък на факли.

— Ето, Асад се завръща с войници! — извика той и гласът му трепереше. — Съгласна ли сте?

— А кадията? — запита Розамунд и по въпроса Оливър разбра, че я беше спечелил на своя страна.

— Казах: кадия или по-високостоящ. Самият Асад ще бъде наш свещеник, а неговите подчинени — свидетели.

— Ами ако откаже? Той ще откаже! — възкликна девойката, сключила пред себе си ръце от възбуждение.

— Аз няма да го питам. Просто ще го изненадам.

— Това… това ще го разгневи. Може да ни отмъсти, защото за него то ще бъде измама.

— Да — отвърна Оливър с обезумял поглед. — Мислих вече и за това. Но нямаме друг избор. Ако не сполучим, тогава…

— Камата е у мене! — провикна се безстрашно Розамунд.

— А за мене ще има или въже или сабя — отговори Оливър. — Дръжте се спокойно! Те идват!

Обаче стъпките, изтрополили по стълбището, бяха на Али. Той се втурна на терасата, обзет от тревога.

— Господарю, господарю! Асад-ед-Дин е дошъл с войска. Довел е със себе си войници!

— Няма от какво да се страхуваш — рече Сакр-ел-Бар, напълно спокоен на вид. — Всичко ще се нареди.

Асад изтича нагоре по съдбите и изскочи на терасата, за да се нахвърли върху своя разбунтувал се адютант. Подир него се качиха пет-шест облечени в черно еничари с ятагани, по които светлината на факлите преливаше в малки кървави струйки.

Пашата се спря пред Сакр-ел-Бар с величествено скръстени ръце и отметна глава, тъй че дългата му бяла брада щръкна напред.

— Върнах се — каза той. — за да употребя сила там, където не може да се спечели с добро. Въпреки това дано аллах да те е благословил с някоя по-разумна мисъл.

— Той действително го стори, господарю — отвърна Сакр-ел-Бар.

— Хвала му! — възкликна Асад с глас, кънтящ от радост. — Момичето в такъв случай! — И той протегна ръка.

Сакр-ел-Бар отстъпи назад при Розамунд и я хвана за ръка, сякаш се канеше да я поведе. В същия миг той изговори съдбоносните думи:

— В свещеното име на аллаха и пред неговите всевиждащи очи, пред тебе, Асад-ед-Дин, и в присъствието на тези свидетели взимам тази жена за своя съпруга според милостивия закон на пророка на аллаха, всемъдрия и милосърдния.

Думите бяха изречени и всичко се свърши, преди Асад да разбере намерението на корсаря. От него се изтръгна изумено възклицание, след това лицето му пламна, очите блеснаха.

Но Сакр-ел-Бар, спокоен и неустрашим пред този царствен гняв, взе кърпата, сложена на раменете на Розамунд, вдигна я и я хвърли върху главата й тъй, че да й закрие лицето.

— Аллах да изсуши ръката на онзи, който презре свещения закон на нашия господар Мохамед и се осмели да открие това лице, и аллах да благослови този съюз и захвърли в дълбините на пъкъла всеки, който се опита да скъса връзката, сключена пред неговите всевиждащи очи.

Това бе страшно. Твърде страшно за Асад-ед-Дин. Зад него еничарите стояха като вързани на каишка хрътки и нетърпеливо очакваха заповедта му. Но тя не идваше. Пашата не се помръдваше, дишаше тежко, леко се олюляваше и от червен постепенно ставаше жълт под напора на вътрешната битка, водена между гнева и огорчението, от една страна, и дълбокото му благочестие, от друга. И докато все още се колебаеше, Сакр-ел-Бар може би помогна на благочестието му да излезе победител.

— Сега вече разбираш защо не исках да ти я отстъпя, о, могъщи Асад — каза той. — Сам ти често и справедливо си ме корил за моята самотност и си ми напомнял, че тя не е приятна за взора на аллаха, че не е достойна за един добър мюсюлманин. Най-сетне пророкът благоволи да ми изпрати такава девойка, която мога да взема за съпруга.

Асад наведе глава.

— Писаното е писано! — промълви пашата с глас на човек, който се мъчи да убеди себе си. След това вдигна ръка към небето. — Аллах е всезнаещ — заяви той. — Да бъде неговата воля!

— Амин! — рече Сакр-ел-Бар много тържествено и със сърце, преизпълнено с благодарствена молитва към собствения, отдавна забравен бог.

Пашата се позабави още миг, сякаш се канеше да заговори. После рязко се обърна и махна с ръка на еничарите си.

— Да вървим! — бе всичко, което им каза, и бавно се запъти подир тях.