Рафаел Сабатини
Морският ястреб (26)

ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА
ШАХ — МАТ

Пред изпитателните, учудени погледи на околните Розамунд и Сакр-ел-Бар останаха загледани един в друг за кратък миг след оттеглянето на пашата. Дори и робите гребци, които тъй странните и необикновени събития бяха събудили от обичайното им безразличие, извиваха жилестите си вратове, за да ги погледнат с искра любопитство в помръкналите си, уморени очи.

Чувствата на Сакр-ел-Бар бяха странно противоречиви, когато в гаснещата светлина се взираше в бялото лице на Розамунд. Смущението от случилото се, а донякъде и тревожният страх от онова, което трябваше да последва, се смесваха с някакво облекчение.

Той съзнаваше, че укриването й в никой случай не би могло да продължи за дълго. Девойката бе прекарала единадесет убийствени часа в тясното и почти задушаващо пространство на този кош, в който беше възнамерявал само да я пренесе до галерата. Безпокойството му пред невъзможността тя да бъде избавена от този тесен затвор, след като Асад бе съобщил решението си да ги придружи в пътуването, се беше разраствало от час на час, а той все още не намираше начин да я измъкне от положението, от което рано или късно, когато девойката стигнеше границите на издръжливостта, щеше да се наложи да я освободи. Това освобождение, което не можа да постигне той, бе постигнато, за негово облекчение, чрез подозренията и коварството на Марзак. Това бе капка утешение в надвисналата опасност — за него, чиято съдба беше без значение, и за нея, чиято съдба беше за него всичко. Несгодите го бяха научили да цени всяко най-малко предимство и смело да посреща всяка беда, колкото голяма и да е тя. Ето защо той се залови за това малко предимство и решително се приготви да се справи с положението, каквото и да е то, като използува докрай колебанието, всято от думите му в душата на пашата. Залови се също и за мисълта, че след всичко станало от потисник и потисната Розамунд и той бяха станали другари по нещастие, изправени пред една и съща беда. Тази мисъл му беше приятна. И затова леко се усмихна, когато погледна пребледнялото напрегнато лице на Розамунд. Усмивката му изтръгна от нея въпроса, с който си беше измъчвала ума.

— Ами сега? Ами сега? — запита дрезгаво тя и протегна към него умоляващи ръце.

— Сега — отвърна спокойно корсарят — да бъдем благодарни, че се избавихте от убежище, непоносимо и за тялото, и за самочувствието ви. Позволете ми да ви заведа в другото, което бях приготвил за вас и в което щяхте да бъдете настанена отдавна, да не беше ненавременното идване на Асад. Елате. — И той й посочи с приканващо движение стъпалата към горната палуба.

Девойката изтръпна от тази покана, защото там, на палубата, под навеса седеше Асад с Марзак, Бускен и другите офицери от свитата си.

— Елате — пак я подкани корсарят. — Няма от какво да се боите, стига да имате самоуверен вид. Сега за сега положението е шах — мат: царят е застрашен.

— Няма от какво да се боя? — повтори тя с втренчен поглед.

— Сега за сега няма — отвърна твърдо Сакр-ел-Бар. — А колкото за бъдещите възможности, ще трябва да поразмислим. Бъдете сигурна, че страхът не ще ни помогне при вземане на решение.

Розамунд трепна, като да беше засегната от несправедлив укор.

— Аз не се боя — увери го тя и при все че лицето й бе все още бледо, в очите блесна твърдост, а в гласа прозвуча решителност.

— Тогава елате — още веднъж каза той и този път девойката веднага му се подчини, сякаш искаше да докаже, че съвсем не я е страх.

Един до друг те минаха по прохода и се изкачиха по стъпалата към горната палуба. Групата, разположила се там, наблюдаваше приближаването им с погледи, в които се четеше и изумление, и злоба.

Черните искрящи очи на Асад бяха впити само в девойката. Те следяха всяко нейно движение, докато се приближаваше, и не я изпускаха нито за миг, за да се спрат върху другаря й.

Външно Розамунд се държеше с гордо достойнство и непоколебимо самообладание под хищния му взор, ала вътрешно се топеше и гърчеше от срам и унижение, които надали би могла да определи. В известна степен Оливър споделяше същите чувства, обаче примесени с гняв: под напора им най-после той застана тъй, че да бъде между нея и погледа на пашата, за да я прикрие от него, както би я прикрил от смъртоносно оръжие. На палубата той спря и направи темане на Асад.

— Позволи, славни господарю — промълви той, — моята съпруга да се настани в помещението, което бях приготвил за нея, преди да узная, че ще почетеш това пътуване с присъствието си.

Асад изрази съгласието си с кратко, пренебрежително махване, без да благоволи да проговори. Сакр-ел-Бар се поклони повторно, пристъпи напред и дръпна настрана тежката червена завеса с извезан на нея зелен полумесец. От вътрешността на кабината се разля златист блясък на светилник, сля се със синкавия полумрак и обкръжи с трептящо сияние облечената в бяло снага на Розамунд.

Така я видяха за миг хищните поглъщащи очи на Асад, след което тя влезе вътре. Сакр-ел-Бар я последва и закрилата ги завеса се отпусна пред входа.

В малката стаичка имаше диван, покрит с копринени килими, ниска мавританска масичка от разноцветна интарзия, на която стоеше току-що запаленият светилник, и мъничък мангал, в който пушеха благоуханни треви и разстилаха сладникаво остър дим за пречистването на всички правоверни.

От мрака на срещуположните ъгли мълчаливо се вдигнаха двамата нубийски роби на Сакр-ел-Бар — Абиад и Зал-Зер — и направиха темане пред господаря си. Ако не бяха безупречно белите им чалми и препаските на слабините, те щяха да останат невидими като сенки в тъмата.

Капитанът даде къса заповед и робите свалиха от висящата поличка месо и питие и го наредиха на ниската масичка: паница с пиле, сготвено с ориз, маслини и сливи, чиния с хляб, диня и глинена амфора с вода. След това, по друга негова заповед, двамата взеха по един обнажен ятаган и излязоха, за да застанат на стража отвъд завесата. Това не бе постъпка, в която можеше да има скрита заплаха или предизвикателство, нито пък би могла да бъде изтълкувана тъй от Асад. Присъствието на съпругата на Сакр-ел-Бар в тази кабина правеше това място равно на негов харем, а всеки мъж пази харема си тъй, както пази и своята чест. Той е свещено място за него, където никой няма право да проникне, и е напълно естествено да се взимат съответни предпазни мерки срещу всеки нечестив опит за подобно нещо.

Розамунд се отпусна на дивана и остана там с наведена глава и скръстени на скута ръце. Сакр-ел-Бар застана мълчаливо до нея и продължително я загледа.

— Яжте — покани я най-сетне той. — Ще имате нужда от сили и смелост, а нито едното, нито другото е възможно за изгладнелия човек.

Девойката поклати глава. Въпреки дългото гладуване храната я отблъскваше. От тревога сърцето се бе качило сякаш в гърлото й и я задушаваше.

— Не мога да ям — отвърна му тя. — Има ли смисъл? Силите и смелостта не могат да ми послужат сега.

— Не бива да мислите тъй — рече Оливър. — Аз се заех да ви избавя жива от изпитанията, в които ви въвлякох, и ще устоя на думата си.

Тези думи прозвучаха така непоколебимо, че тя вдигна очи към него и се увери, че и изражението му бе също така непоколебимо и самоуверено.

— Всяка възможност за избавление е загубена за мене! — възкликна тя.

— Не смятайте всичко за загубено, докато съм жив аз — отвърна той.

Розамунд му отправи кратък поглед и на устните й заигра едва забележима усмивка.

— Вярвате ли, че сега ще останете жив за дълго? — запита го тя.

— Дотогава, докато пожелае господ — съвсем спокойно отвърна корсарят. — Писаното е писано. Стига да остана жив достатъчно дълго, за да спася вас, а тогава… бога ми, тогава ще съм живял достатъчно дълго.

Девойката обори глава. Тя сплиташе и разплиташе ръце на скута си. Снагата й леко потръпваше.

— Струва ми се, че и двамата сме осъдени — рече тя с глух глас. — Защото, ако вие умрете, помнете, че камата ви е още у мен. Аз не ще ви надживея.

Оливър неочаквано пристъпи с блеснали очи, с лека руменина, пробила през мургавата кожа на бузите му. Но изведнъж спря. Глупец! Как можа толкова погрешно да разбере думите й, пък дори и само за миг? Не беше ли истинският им смисъл предостатъчно ясен дори и без словата, които тя добави в следния миг.

— Господ ще ми прости, ако се видя принудена да го направя… ако избера по-лесния път на честта, защото честта, господине — добави тя явно за да го поласкае, — винаги представлява, повярвайте ми, по-лесният път.

— Зная — отвърна съкрушено той. — Колко съжалявам, че не съм вървял по него!

Сакр-ел-Бар замълча, сякаш се надяваше, че гласното му разкаяние може да изтръгне от нея някакъв отговор, че може да я накара да му каже някоя дума на опрощение. Но като видя, че Розамунд остана безмълвна и замислена, тежко въздъхна и заговори за други неща.

— Тук ще намерите всичко, което ви е необходимо — рече той. — Ако случайно нещо ви липсва, трябва само да плеснете с ръце, и един от робите ми ще се яви при вас. Ако им говорите на френски, те ще ви разберат. Съжалявам, че не можах да доведа жена, която да ви прислужва, но както сама разбирате, това беше невъзможно. — Той се запъти към входа.

— Напускате ли ме? — запита девойката с внезапна тревога.

— Естествено. Но бъдете сигурна, че ще съм много близко. Бъдете сигурна също така, че нямате причина за някакъв непосредствен страх. Работите не стоят по-зле, поне отколкото когато бяхте в коша. Всъщност много по-добре, понеже сега можете да се разположите малко по-спокойно и по-удобно. И тъй, не се измъчвайте, яжте и си починете. Да ви пази бог! Аз ще се върна малко след изгрев слънце.

Вън, на горната палуба, той намери Асад под навеса самичък с Марзак. Беше вече нощ, огромните фенери с полумесец бяха запалени над перилата на кърмата и пръскаха зловеща светлина по цялата дължина на кораба, очертаваха сенчести фигури и мъждиво блещукаха по голите гърбове на робите, приковани рамо до рамо към пейките, повечето от тях отпуснали се вече в неспокойна дрямка. Още един фенер висеше на главната мачта и друг от перилата на горната палуба — за удобство на пашата. Горе скупчените на гроздове звезди блестяха в безоблачното тъмновиолетово небе. Вятърът беше съвсем стихнал и светът бе обгърнат от покой, нарушаван само от едва доловимия шумолящ прибой на вълните върху пясъка в края на залива.

Сакр-ел-Бар отиде при Асад и го помоли за разговор насаме.

— Аз съм сам — рязко отсече пашата.

— Искаш да кажеш, че Марзак не представлява нищо — рече Сакр-ел-Бар. — Отдавна вече го подозирах.

Марзак се озъби и полугласно изръмжа, а пашата, изненадан от непринудеността, прозвучала в нехайните, подигравателни думи на капитана, можа само да повтори един ред от корана, с който Фензиле често му беше додявала напоследък.

— „Синът е другар на бащината си душа.“ Аз нямам тайни от Марзак. Тъй че говори пред него или не казвай нищо и си върви.

— Той може да е другар на твоята душа, Асад — отвърна корсарят с дръзка подигравка, — но аз благодаря на аллаха, че не е другар на моята. А това, което искам да ти кажа, засяга в известно отношение моята душа.

— Благодаря ти — намеси се Марзак — за справедливите ти думи. Да бъде човек другар на твоята душа, би значило да е неверник, безбожно псе.

— Приказките ти, о, Марзак, са също като стрелбата ти с лък — подхвърли Сакр-ел-Бар.

— Да… понеже поразяват предателството — без да се замисли, му отговори младежът.

— Не… защото целят онова, което не могат да улучат. А сега да ми прости аллах! Да се ядосвам ли на думи като твоите? Нима единият аллах не е доказвал достатъчно често, че онзи, който ме нарече невярно куче, е лъжец, предопределен за преизподнята? Нима аллах би удостоил един нечестивец с победи като моите над неверническите флоти? Глупав богохулнико, научи езика си да не приказва такива неща, та да не те накаже всемъдрият да онемееш!

— Млъкни! — изръмжа Асад. — Нахалството ти е неуместно сега.

— Може би — засмя се Сакр-ел-Бар. — А май че и здравият ми разум също. Понеже искаш да задържиш до себе си този другар на своята душа, ще трябва да говоря пред него. Ще ми позволиш ли да седна?

За да не му бъде отказано, той веднага се отпусна на свободното място до Асад и подгъна крака.

— Господарю — заговори той, — има разрив между нас, когато би трябвало да бъдем единни за славата на исляма.

— Ти си виновен за него, Сакр-ел-Бар — мрачно отговори пашата, — и ти трябва да го поправиш.

— Точно затова искам да ме изслушаш. Причината за този разрив е там. — И той посочи с палец през рамо назад към кабината. — Ако премахнем тази причина, положително разривът ще изчезне сам по себе си и всичко между нас пак ще бъде наред.

Той знаеше, че никога вече не ще може всичко да бъде наред между него и Асад. Знаеше, че след открито проявеното неподчинение е безвъзвратно обречен, че след като се е уплашил от него веднъж, след като е изпитал страха, че корсарят ще има сила да въстане успешно срещу него и да се наложи на волята му, пашата ще се погрижи да не го изпита никога пак. Знаеше, че ако се завърне в Алжир, много скоро ще му дойде краят. Единствената му възможност да се спаси бе всъщност да вдигне бунт още сега, да действува бързо и да заложи всичко на този отчаян ход. И знаеше, че тъкмо от това Асад имаше основание да се бои. Понеже беше сигурен в това, беше изковал сегашния си план, като си мислеше, че ако предложи да сложат край на раздора, Асад може да се престори, че е съгласен, за да избегне непосредствената опасност, да направи отмъщението двойно по-сигурно, като изчака, докато се върнат пак у дома.

Блестящите очи на Асад го загледаха за миг в настъпилото мълчание.

— Как ще премахнем причината? — попита той. — Ще изкупиш ли лъжливата си сватба, като обявиш жената за разведена и се откажеш от нея?

— Така не ще я премахнем — отговори Сакр-ел-Бар. — Помисли си добре, Асад, какъв е дългът ти спрямо вярата. Разбери, че от нашето единство зависи славата на исляма. Не е ли грехота тогава да търпим вмешателството на всяко нещо, което може да накърни това единство? Не, не, това, което предлагам, е да ми се позволи… да ми се помогне дори да изпълня докрай намеренията си, които вече открито си признах. Да излезем пак в открито море призори… или, ако искаш, още тая нощ, да отидем до брега на Франция и там да я свалим, та да може тя да се прибере при своите хора, а ние да се отървем от дразнещото й присъствие. После ще се върнем — има още достатъчно и предостатъчно време — и тука или другаде ще се спотаим, за да причакаме този испански кораб, ще заграбим плячката и ще отплаваме като приятели в Алжир, оставили това счепкване, това облаче, затъмнило великолепието на нашето другарство, зад гърба си, забравено, сякаш никога не е било. Съгласен ли си, Асад… за славата на закона на пророка?

Клопката беше твърде хитро скроена, тъй хитро, че Асад, а дори и коварният Марзак нито за миг не се усъмниха, че това може да е само клопка и нищо друго. Защото Сакр-ел-Бар предлагаше собствения си живот, превърнал се в заплаха за Асад, срещу живота и свободата на тази франкска робиня, но го предлагаше така, сякаш не съзнаваше, че го прави.

Асад се замисли, обзет от изкушение. Благоразумието го подтикваше да приеме, да се престори, че е загладил съществуващия сега опасен разрив, да отведе Сакр-ел-Бар обратно в Алжир и там, където не ще могат да му помогнат никакви приятелски настроени бунтари, да заповяда да бъде удушен. Това беше правилният път при такова положение — трезв и разумен начин да осигури унищожаването на човека, който от покорен и смирен адютант изведнъж бе показал, че може да се превърне в сериозен и опасен съперник.

Сакр-ел-Бар наблюдаваше извърнатите настрана блестящи очи на пашата под свъсеното замислено чело, виждаше пребледнялото лице на Марзак, напрегнато и нетърпеливо от желанието баща му да се съгласи. И понеже баща му продължаваше да мълчи, без да може да се сдържи повече, Марзак заговори.

— Той е мъдър, о, татко мой! — лукаво се замоли той. — Славата на исляма стои над всичко! Позволи му да постъпи както той иска и нека неверницата си отиде. Така всичко ще се оправи между нас и Сакр-ел-Бар! — Той така наблегна на тези думи, че стана явно желанието да вложи в тях скрито значение.

Асад долови това и схвана, че и Марзак разбира какво трябва да се направи; изкушението го обзе по-силно, но още по-силно го обзе друго изкушение. Пред хищния му поглед се изправи висока, напета девойка с меко закръглени гърди — видение тъй бяло и прекрасно, че го пороби. Така той се видя разкъсан между две противоположни възможности. От една страна, ако се откажеше от жената, можеше да бъде сигурен, че ще си отмъсти на Сакр-ел-Бар, можеше да бъде сигурен, че ще махне този бунтовник от пътя си. От друга страна, ако решеше да се придържа към желанията си и да се остави те да го ръководят, трябваше да бъде готов за бунт на галеасата, да бъде готов за бой, а може би и за поражение. Това бе риск, какъвто никой здравомислещ паша не би се съгласил да приеме. Но откакто очите му отново бяха видели Розамунд, Асад загуби здравия си разум. Незадоволените желания от предишния ден напълно владееха мислите му.

Той се наведе напред и надзърна дълбоко в очите на Сакр-ел-Бар.

— Щом не я искаш за себе си, защо не я дадеш на мене? — попита той и гласът му затрептя от потисната страст. — Докато ти вярвах, че я взимаш за съпруга, аз зачитах тая връзка, както прилича на добрия мюсюлманин, но понеже сега е ясно, че то е било само преструвка, подигравка, която да послужи на някаква враждебна за мене цел, осквернение на свещения закон на пророка, аз, пред когото бе сключен този богохулствен брак, го провъзгласявам за недействителен. Няма защо да се развеждаш с нея! Тя вече не е твоя! Тя е свободна за всеки мюсюлманин, който може да я вземе!

Сакр-ел-Бар се засмя с неприятен смях.

— Този мюсюлманин — заяви той — ще е по-близо до сабята ми, отколкото до Мохамедовия рай. — С тези думи той стана, сякаш за да подчертае, че е нащрек.

Асад също скочи с такъв прилив на сили, какъвто надали би могло да се очаква у човек на неговите години.

— Заплашваш ли? — възкликна той с пламнали очи.

— Да те заплашвам? — отвърна високомерно Сакр-ел-Бар. — Аз пророкувам!

И с тези думи се обърна и се запъти надолу по прохода към средната палуба Това отдалечаване не криеше никакво намерение — просто беше разбрал, че в случая нямаше да има никаква полза да спори и че по-умно беше да се оттегли веднага, за да избегне пререканието и да остави забулената заплаха да окаже въздействието си върху ума на пашата.

Разтреперан от гняв, Асад го изпрати с поглед. Искаше вече да му заповяда да се върне, но го възпря страхът да не би в сегашното си настроение Сакр-ел-Бар да погази властта му и пред очите на всички да откаже дължимото му подчинение. Пашата знаеше, че няма смисъл да заповядваш, когато не си сигурен, че ще ти се подчинят, или не си в състояние да наложиш подчинение, че една власт, бъде ли успешно погазена веднъж, е вече наполовина срината.

Докато той все още се колебаеше, Марзак, който също се беше изправил, го хвана за ръката и зареди на ухото му несдържани, настойчиви доводи, за да го убеди да приеме искането на Сакр-ел-Бар.

— Това е сигурният начин! — упорито викаше младежът. — Нима ще изложим на опасност всичко заради тая бледолика дъщеря на гибелта? В името на шейтана, да се отървем от нея: свали я на брега, както той иска, като цена на мира между нас и него, а след като осигуриш тоя мир, заповядай да го удушат, когато се върнем в пристанището ни в Алжир. Това е сигурният начин… сигурният начин!

Асад най-после се обърна да погледне това хубаво, напрегнато лице. За миг не знаеше какво да каже, след това прибягна до помощта на софистиката.

— Да не съм страхливец, че да трябва да се откажа от всичко друго освен от сигурния начин — запита той посърнало, — или ти си глупак, та нищо друго не можеш да измислиш?

— Аз се тревожа само за теб, о, татко мой! — с негодуване се защити Марзак. — Не знам дали ще е безопасно да заспим: той може да вдигне бунт през нощта.

— Не се бой — отвърна Асад. — Аз вече поставих стража, а офицерите са до един надеждни хора. Бускен отиде към носа да провери настроението на хората. Скоро ще знаем точно накъде сме.

— На твое място бих се подсигурил. Бих предотвратил тая опасност от бунт. Бих склонил на исканията му относно тая жена, а след това бих си уредил сметката с него.

— Да се откажа от тоя франкски бисер? — възкликна Асад. Той бавно поклати глава. — Не, не! Тя е градина, която ще ми дари рози! Двамата с нея ще вкусим още от сладкия шербет на Кансар и тя ще ми е благодарна, че съм я въвел в рая. Да се откажа от тая хубост с ръце като рози! — Той се изсмя тихо в прехлас, а Марзак се навъси в мрака, като се сети за Фензиле.

— Тя е неверница — строго напомни синът — и затуй е забранена за теб от пророка. Нима ще останеш сляп и за това, както остана към грозящата те гибел? — Тогава в гласа му зазвучаха страст и презрение и той продължи: — Тя е минала с непокрито лице през улиците на Алжир, била е зяпана от измета на пазарището, тая нейна хубост е омърсена от хищния поглед на евреи, маври, турци, робите от галерата и негрите наситиха очите си с незабулената й красота, един от твоите капитани я призна за своя съпруга! — Той се изсмя. — Кълна се в аллаха, не мога да те позная, о, татко мой! Това ли е жената, която си готов да направиш своя? Това ли е жената, зарад която си готов да заложиш своя живот, а може би и самия пашалък?

Асад стисна юмруци така, че ноктите му се забиха в месото. Всяка дума, промълвена от сина му, се впиваше в душата му като удар от бич. Истинността им беше неоспорима. Чувствуваше се унизен и засрамен. Но въпреки всичко не можеше да преодолее лудостта си, не можеше да се отклони от своя път. Преди да успее да отговори, по стъпалата се заизкачва високата войнствена фигура на Бускен.

— Е? — нетърпеливо го посрещна пашата, зарадван от тази възможност да промени темата на разговора.

Бускен беше притеснен. Наученото от него се четеше по лицето му.

— Възложената ми задача беше трудна — заговори той. — Направих всичко, каквото можах. И все пак не успях да се справя с нея по такъв начин, че да стигна до определени заключения. Но едно зная, господарю, че той ще е наистина безумен, ако се осмели да вдигне оръжие против теб и да оспори твоята власт. Поне толкова успях да разбера.

— И нищо повече? — попита Асад. — Ами ако аз вдигна оръжие срещу него и се опитам да уредя тоя въпрос, без да се бавя повече?

Бускен замълча за миг, преди да отговори.

— Не мога да си представя аллах да не ти дари победа — рече той. Ала думите му не можеха да заблудят пашата. Той разбра, че те не са нищо повече от онова, което уважението към него диктува на неговия офицер. — И все пак — продължи Бускен — бих сметнал, че и ти си безразсъден, господарю, толкова безразсъден, колкото би бил и той при същите обстоятелства.

— Разбирам — каза Асад. — Силите са дотолкова равни, че и за двама ни е опасно да ги премерим.

— Ти го рече.

— Ясно ли ти е тогава какво трябва да правиш! — извика Марзак, който гореше от желание да поднови спора. — Приеми условията му и…

Но Асад нетърпеливо го прекъсна:

— Всяко нещо, когато му дойде времето, а времето на всяко нещо е писано. Аз ще обмисля какво да правя.

Долу, на средната палуба, Сакр-ел-Бар крачеше с Виджитело и това, което Виджитело каза на него, не се отличаваше много по съдържание от онова, което Бускен беше казал на пашата.

— Почти не мога да отсъдя — каза италианският вероотстъпник. — Но смятам, че не би било разумно нито за тебе, нито за Асад да предприемете първата стъпка един срещу друг.

— Дотолкова ли са равни силите ни?

— На брой надмощието ще бъде в полза на Асад — отговори Виджитело. — Никой истински благочестив мюсюлманин не ще въстане против пашата, представителя на Високата порта, верността към когото е въпрос на религията. Но все пак те са свикнали да се подчиняват на теб, да се хвърлят в бой по твоя заповед, тъй че и самият Асад ще постъпи необмислено, ако рече да направи такъв опит.

— Да… разумен довод — каза Сакр-ел-Бар. — Положението е, както си го мислех.

С тези думи той се раздели с Виджитело и бавно, замислено се върна на горната палуба. Надеждата му, единствената му надежда сега беше, че Асад може да приеме предложението, което му беше направил. Срещу това той беше напълно готов да принесе в жертва живота си, до което непременно щеше да се стигне. Но не биваше повторно да отива при Асад; да го направи, би значило да събуди съмнение и да разпали желанието му и с това да предизвика отказ. Трябваше да се въздържа с всички сили на търпението си. Ако Асад не оттеглеше отказа си въпреки опасността от бунт, Сакр-ел-Бар нямаше да знае какво да предприеме, за да избави Розамунд. Да вдигне бунт, не смееше. Това би било твърде отчаяна постъпка. Бунтът, според него, не му предлагаше ни най-малка вероятност за сполука, а пропаднеше ли, тогава наистина всичко щеше да е загубено, сам той щеше да загине, а Розамунд да остане на милостта на Асад. Приличаше на човек, който върви по острието на сабя. Единственият начин да се опазят засега и той, и Розамунд, се криеше в надеждата, че и Асад, подобно на него, не ще се осмели да предприеме враждебни действия пръв. Но това се отнасяше само за настоящия момент, защото Асад всеки миг можеше да нареди да обърнат назад и да потеглят обратно към Варвария; това в никой случай не би могло да се предотврати след заграбването на испанския кораб. Той хранеше слаба надежда, че предстоящата битка (ако испанците наистина влязат в бой) може да предложи някаква възможност, някой неочакван изход от сегашното положение.

Той прекара нощта под звездите, изтегнал се пред прага на закрития със завеса вход на кабината, преградил го по този начин с тялото си, докато спеше, а сам той — пазен от верните си нубийци, които останаха на стража. Събуди се, когато първите виолетови отблясъци на зората се появиха на изток, отпрати мълком уморените роби да си починат и остана да пази самичък. Под навеса към десния борд спяха пашата и синът му, а близо до тях хъркаше Бускен.