Рафаел Сабатини
Морският ястреб (23)

ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА
ПЪТУВАНЕТО

След като взе това решение. Асад дръпна настрана Цамани и прекара няколко минути в разговор с него, за да му даде известни упътвания как да води държавните работи през време на отсъствието му. Когато свърши с това и освободи везира, пашата лично даде заповед да потеглят — заповед, която, можеха да изпълнят незабавно, тъй като всичко беше вече готово.

Мостикът бе издърпан на брега, разнесе се свирката на боцмана и кормчиите заеха местата си на кърмата и хванаха дръжките на грамадните весла, с които управляваха галеасата. Зачу се втора свирка, в прохода на долната палуба се появи Виджитело с двама помощници, и тримата, въоръжени с дълги бичове от волска кожа, викнаха на робите да се приготвят. След това, при звука на третото изсвирване на Ларок, петдесет и четири весла едновременно се потопиха във водата, двеста и петдесет тела се наведоха като едно, а когато отново се изправиха, голямата галеаса се стрелна напред и тъй започна опасното си пътуване. Ветрецът развя на главната й мачта червеното знаме със зеления полумесец, а от оживения вълнолом и от брега, където се беше събрала дълга редица зрители, гръмна многоглас прощален вик.

Леко повяващият от пустинята ветрец стана съюзник на Лайонел през първия ден. Без него попрището му на веслото можеше да се окаже твърде краткотрайно. Той бе прикован, както и останалите, съвсем гол, освен препаската на слабините, на най-близкото към прохода място на първата дясна пейка в края на тясната долна палуба и преди още галеасата да беше изминала късото разстояние между вълнолома и островчето в неговия край, бичът на боцмана изплющя по белите му рамена, за да го накара да вложи повече усилия, отколкото влагаше дотогава. Лайонел извика от жестокия удар, но никой не му обърна внимание. За да не бъде наказан повторно, той наблегна с цялата си тежест при следните удари на веслото и когато стигнаха Пеньон, по тялото му се струеше пот, а сърцето блъскаше лудо в ребрата. Струваше му се невероятно, че ще може да издържи, а най-болезненото бе това, че го съзнаваше и се виждаше изправен пред неописуеми ужаси, които щяха да изтощят силите му. Лайонел не беше здрав по природа и беше изнежен и разглезен от живота — нещо, което съвсем не го бе направило годен да устои на подобно изпитание.

Но когато стигнаха до Пеньон и усетиха пълната сила на топлия вятър, Сакр-ел-Бар, който по заповед на Асад отговаряше за движението на галеасата, нареди да вдигнат огромните триъгълни платна на главната и на помощните мачти. Те се опънаха, издути от вятъра, и галеасата се понесе напред с повече от удвоена бързина. Последва заповед да се спре гребането и робите бяха оставени да възнасят благодарности към небето за отдиха и да почиват във веригите си, докато дойде време мишците им да дотрябват отново.

Широкият нос на кораба, който завършваше с таран и беше въоръжен с по една кулверина от двете страни, бе претъпкан с разтакаващи се корсари, които лентяйствуваха, докато дойде време да влязат в бой. Едни, облегнати на високия борд или наклякали на купчинки, приказваха и се смееха, други шиеха и кърпеха дрехите си, трети лъскаха оръжието и ризниците си, а имаше и един мургав младеж, който подрънкваше на гимри и пееше тъжна шилханска любовна песен за радост на двадесетина кръвожадни разбойници, наклякали около него в пъстроцветен кръг.

На великолепната горна палуба имаше просторна кабина, към която водеха два свода, закрити с тежки копринени завеси, а на тъмночервеното им поле беше извезан бляскав зелен полумесец. Над кабината се издигаха три фенера — тежки съоръжения от позлатено желязо, всеки увенчан с кълбо и полумесец. Сякаш за да удържи кабината напред и да увеличи размерите й, от нея се издаваше зелен навес, който-засенчваше почти половината от горната палуба. Тука бяха нахвърляни възглавници и върху тях сега седеше Асад-ед-Дин с Марзак, докато Бускен и още трима-четирима други офицери, които го бяха придружавали до пристанището и които беше задържал да пътуват с него, безделничеха край позлатената ограда в предния край на горната палуба, тъкмо над пейките на гребците.

Само Сакр-ел-Бар, съвсем самотен, блестящ с кафтана и чалмата от среброткан плат, стоеше опрян на левия борд и начумерено гледаше назад към изчезващия град Алжир, който сега вече се виждаше само като куп бели кубчета, струпани по хълма под утринните слънчеви лъчи.

Известно време Асад го наблюдаваше мълчаливо изпод свъсените си вежди, а после го извика. Корсарят се приближи веднага и спря почтително пред своя владетел.

Асад го измери за миг с тежък поглед, а по красивото лице на сина му заигра скрита злобна усмивка.

— Не мисли, Сакр-ел-Бар — заговори най-после пашата, — че съм ти обиден за онова, което стана снощи, нито пък че тази случка е единствената причина за настоящото ми решение. Аз имах дълг, отдавна пренебрегван дълг към Марзак, който най-сетне реших да изпълня. — Това звучеше почти като извинение и Марзак не хареса нито думите, нито тона. „Защо ли — чудеше се момъкът — този свиреп старец, чието име буди ужас в целия християнски свят, е винаги тъй мек и податлив във всичко, което засяга снажния дързък неверник?“

Сакр-ел-Бар тържествено се поклони.

— Господарю — рече той. — не ми подобава да те питам нито за твоите решения, нито за съображенията, довели до тях. Достатъчно ми е да зная твоите желания; те са за мене закон.

— Наистина ли — каза хапливо пашата. — Май че делата ти не отговарят на тези изявления. — Той въздъхна. — Аз бях дълбоко оскърбен снощи, когато твоята сватба ми попречи и направи франкската девойка неприкосновена за мене. Въпреки всичко зачитам тая твоя женитба, както трябва да я зачитат всички мюсюлмани, при все че сама по себе си тя бе незаконна. Но както и да е! — завърши той със свиване на рамене. — Ето че отново плаваме заедно, за да сразим испанците. Нека никакви лоши чувства от двете страни да не засенчват блестящата ни задача.

— Амин, господарю?! — промълви благочестиво Сакр-ел-Бар. — Аз вече се боях…

— Нито дума повече! — прекъсна го пашата. — Ти винаги си бил мъж, който не се бои от каквото и да било, и затова съм те обичал като син.

Но на Марзак съвсем не му се щеше въпросът да се приключи по този начин — да завърши с проява на слабост от страна на баща му, с нещо, което приличаше всъщност на сдобряване. Преди Сакр-ел-Бар да може да отговори, той се намеси, за да му зададе въпрос, пропит със злобен умисъл:

— Какво ще прави твоята млада жена през време на отсъствието ти, о, Сакр-ел-Бар?

— Твърде малко съм живял между жени, за да мога да ти дам отговор — каза корсарят.

Марзак премигна пред тези думи, които като че ли бяха насочени против него. Но поднови нападката си:

— Изказвам ти моите съболезнования, че си роб на дълга, който те кара толкова бързо да се лишиш от сладостта на нежните й прегръдки. Къде си я оставил, о, капитане?

— Къде би трябвало да остави жена си един мюсюлманин, ако не у дома си, според законите на пророка!

Марзак подигравателно се засмя.

— Наистина учудвам се на волята ти да я оставиш толкова скоро!

Обаче Асад долови присмеха и изгледа сина си.

— Какво чудно в това един истински мюсюлманин да пожертвува желанията си пред службата на вярата? — Тези думи прозвучаха като укор, но Марзак остана невъзмутим. Младежът се излегна грациозно на възглавниците и подви единия си крак.

— Не се доверявай твърде много на външните прояви, о, татко мой! — рече той.

— Млъкни! — изръмжа пашата. — Дръж си езика, Марзак, и дано всезнаещият аллах да ни се усмихне и да закрепи силата на нашето оръжие, та да пометем неверниците, за които уханието на неговите градини е забранено.

Сакр-ел-Бар отговори и на това с „Амин“, но сърцето му бе обзето от тревога, предизвикана от въпросите, поставени от Марзак. Дали това бяха само празни думи, предназначени да дразнят него и да поддържат пресен спомена за Розамунд в ума на Асад, или почиваха на някакви действителни сведения?

Страховете му в това отношение трябваше скоро да се разраснат. Същия този следобед той се беше облегнал на перилата и нехайно наблюдаваше как раздават храната на робите, когато Марзак застана до него.

Няколко мига той стоя мълчаливо до Сакр-ел-Бар, загледан във Виджитело и хората му, които минаваха от пейка на пейка и подаваха на гребците сухари и сушени фурми, но малки дажби, защото веслата се движат сънливо, когато стомасите са добре натъпкани, и даваха на всекиго да пие и по чаша оцет с вода, в който плуваха по няколко капки зехтин.

След това младежът посочи големия палмов кош, поставен на откритата долна палуба до главната мачта, около която бяха натрупани качетата с барут.

— Този кош ми се струва да е сложен там някак си на пътя — каза той. — Не е ли по-добре да го оставим под палубата, където не ще представлява никаква пречка в случай на сражение?

Сакр-ел-Бар усети слабо стягане около сърцето. Знаеше, че Марзак го беше чул да заповядва този кош да се внесе в кабината на горната палуба, а после, когато Асад заяви за намерението си да отплава с него, бе наредил отново да го извадят оттам. Беше му ясно, че това обстоятелство може да е подозрително само по себе си или по-скоро, понеже знаеше какво е съдържанието на коша, много лесно се поддаваше на подозрения. Въпреки това той се обърна към Марзак с усмивка, която изразяваше известно презрение:

— Доколкото разбрах, Марзак, ти пътуваш с нас като чирак.

— Какво от това? — запита Марзак.

— Нищо, просто повече би ти приличало само да гледаш и да се учиш. Току-виж, че си започнал да ми обясняваш как се хвърлят куки срещу кораба на противника и как трябва да се води сражение. — След това посочи напред към нещо като нисък облак, към който бързо летяха, носени от благоприятния вятър. — Ей там — рече корсарят — са Балеарските острови. Ние вървим много бързо.

Макар и да го каза с единствената цел да промени предмета на разтвора, все пак този факт бе сам по себе си толкова забележителен, че заслужава да бъде пояснен. Все едно дали беше карана от своите двеста и петдесет роби или от огромните си платна, в Средиземно море нямаше друг кораб, по-бързоходен от галеасата на Сакр-ел-Бар И сега тя хвърчеше напред с издути триъгълни платна, а добре смазаният й кил пореше блъсканите от вятъра води с бързина, която надали можеше да бъде надмината от някой друг платноход.

— Ако се задържи този вятър, ще стигнем нос Агуила преди залез — нещо, с което ще можем после да се хвалим — увери то той.

Ала Марзак като че ли се отнесе към всичко това с безразличие; очите му все още не се отделяха от палмовия кош край главната мачта. Накрая, без да каже нито дума на Сакр-ел-Бар, младежът се върна обратно и се изтегна под навеса до баща си. Асад седеше потънал в мрачни размишления и вече съжаляваше, че се е вслушал в думите на Фензиле дотолкова, та е тръгнал на това пътешествие, защото се беше уверил, че поне засега нямаше, повод за подозрение спрямо Сакр-ел-Бар. Марзак дойде да засили заглъхващото недоверие. Но моментът бе зле подбран и още при първите думи, които промълви по този въпрос, баща му сърдито му заповяда да млъкне.

— Ти изливаш само личната си злоба — укори го Асад. — А пък аз се показах глупец, като се оставих чуждото озлобление да ме въвлече в тая работа. Нито дума повече, ти казвам!

Марзак замълча и се намръщи, но очите му продължаваха да следят Сакр-ел-Бар, който беше слязъл по трите стъпала от горната палуба към прохода и сега бавно крачеше между пейките на гребците.

Корсарят бе извънредно неспокоен, както е естествено за човек, който крие нещо и започва да се бои, че може да е бил издаден. Но кой би могъл да го издаде? Само трима на тази галеаса знаеха тайната му: адютантът Али, Джаспър и италианецът Виджитело. А Сакр-ел-Бар беше готов да заложи всичките си притежания, че нито Али, нито Виджитело биха го издали и, от друга страна, бе доста уверен, че за да запази самия себе си. Джаспър също му е останал верен. Все пак намекът на Марзак за този палмов кош го изпълни с тревога, която го накара сега да потърси боцмана италианец, на когото вярваше повече, отколкото на всички други.

— Виджитело — каза той, — възможно ли е някой да ме е издал на пашата?

Виджитело рязко вдигна глава при този въпрос, а после уверено се усмихна. Двамата стояха сами до борда на долната палуба.

— Във връзка с това, което носиш ли? — запита той и посочи с поглед коша. — Невъзможно. Ако Асад го знаеше, щеше да се издаде, преди да напуснем Алжир, а в противен случай никога не би отплавал без по-силна лична охрана.

— Защо ще има нужда от охрана? — отвърна Сакр-ел-Бар. — Стигне ли се до схватка между нас — което съвсем не е изключено, ако съм прав в подозренията си, — не може да има и съмнение на чия страна ще се наредят корсарите.

— Така ли? — запита Виджитело с усмивка на мургавото си лице. — Не бъди толкова положителен. Повечето от тия хора са влизали в десетки сражения под твоето предводителство. За тях ти си пашата, естественият им водач.

— Може би. Но те дължат своята вярност на Асад-ед-Дин, избраника на аллаха. Стигне ли се до избор между двама ни, вярата им ще ги принуди да застанат на негова страна въпреки всички стари връзки, съществували между тях и мене.

— Все пак имаше неколцина, които мърмореха, когато ти отнеха челното място в това пътуване — осведоми го Виджитело. — Не се и съмнявам, че мнозина ще се повлияят от вярата си, но има много други, които биха тръгнали с тебе и срещу самия велик султан. А не забравяй — добави италианецът и несъзнателно понижи глас, — че мнозина между нас са вероотстъпници като мене и тебе, които не биха се поколебали нито за миг, ако се стигне до избор на страна. Надявам се обаче — добави той с променен глас, — че в случая няма такава опасност.

— Същото вярвам и аз напълно искрено — отвърна разгорещено Сакр-ел-Бар. Но все пак не съм спокоен и трябва да зная на какво мога да се осланям, ако се случи най-лошото. Иди при хората, Виджитело, поизпитай техните чувства, разбери настроението им и се постарай да установиш на колко души мога да разчитам, ако ми се наложи да обявя война на Асад или ако той обяви война на мене. Бъди предпазлив.

Виджитело намигна многозначително с едното си черно око.

— Не се тревожи — каза той. — След малко ще знаеш и това.

С тези думи двамата се разделиха — Виджитело се запъти към носа да се занимае с проучванията си, а Сакр-ел-Бар бавно се върна на горната палуба. Но пътем спря в прохода при първата пейка откъм кърмата и изгледа клюмналия роб с бяло тяло, прикован там. Корсарят жестоко се усмихна, забравил собствените тревоги в насладата на отмъщението.

— Аха, значи вече си опитал бича! — рече той на английски. — Но това е нищо в сравнение с другото, което тепърва ще дойде. Имаш щастие, че днес духа вятър. Няма да е така винаги. Скоро ще разбереш какво съм претърпял поради твоето вероломство.

Лайонел вдигна към него хлътнали, кръвясали очи. Искаше да прокълне брат си, но бе победен от чувството за справедливостта на това наказание.

— Лично за себе си не ме е грижа — отговори той.

— Ще се загрижиш и за себе си, скъпи братко — гласеше отговорът. — Ще се загрижиш и за себе си дяволски много и ще се оплакваш най-горчиво. Говоря ти от личен опит. Едва ли ще останеш жив и за това съжалявам най-много. Бих искал да имаше моите мишци, та да поживееш в този плаваш пъкъл.

— Казвам ти, че не ме е грижа за себе си — настоя Лайонел. — Какво направи с Розамунд?

— Много ли ще се изненадаш, ако ти кажа, че се показах като благородник и се ожених за нея? — подигравателно подхвърли Оливър.

— Ожени ли се? — възкликна Лайонел, изтръпнал при самата мисъл за тази възможност. — Куче такова!

— Защо ме ругаеш? Нима можех да сторя нещо повече? — И той го отмина със смях, като остави Лайонел да се гърчи от мъката на предположенията си.

Подир един час, когато мъгливите очертания на Балеарските острови придобиха по-голяма плътност и цвят, Сакр-ел-Бар и Виджитело се срещнаха повторно на долната палуба и набързо размениха няколко думи.

— Трудно е да се каже определено — промърмори боцманът, — но доколкото можах да разбера, силите ще бъдат почти равни и би било непредпазливо от твоя страна да избързаш с някое скарване.

— Нямам подобно намерение — отвърна Сакр-ел-Бар. — Не бих желал да постъпя тъй в никой случай. Исках само да узная на какво мога да разчитам, в случай че бъда въвлечен в свада. — И той отмина боцмана.

Въпреки това тревогата му съвсем не намаля: мъчнотиите му ни най-малко не се разрешаваха. Беше се наел да отведе Розамунд във Франция или Италия, беше й дал честната си дума да я свали на единия или другия бряг, а ако не успееше, тя можеше да дойде до заключението, че никога не е имал истинско намерение да го направи. Но как можеше да сполучи сега, когато Асад се намираше на галеасата? Нима щеше да се види принуден да я върне в Алжир също така тайно, както я беше довел дотука, и да я държи там, докато му се отдаде друг случай да я свали на християнския бряг? Това бе очевидно неизпълнимо и опасността да го открият бе голяма. Всъщност опасността всичко да излезе наяве вече се бе надвесила над тях. Присъствието й в този кош можеше да бъде открито всеки миг. Той не можеше да измисли начин, по който да изпълни дадената дума. Можеше само да чака и да се надява, да се уповава на късмета си и на някоя случайност, която нямаше възможност да предвиди.

Тъй повече от час крачи той мрачно насам-натам, със сключени на гърба ръце, с наведена в размисъл, увенчана с чалма глава и със свито сърце. Беше се уловил в примката на злокобната мрежа, изплетена от самия него, и му се виждаше напълно ясно, че ще трябва да заплати това най-малкото с цената на собствения си живот. Обаче туй го тревожеше най-малко. Всичко бе завършило с неуспех за него и животът му бе разбит. Ако можеше с тази цена да осигури безопасността на Розамунд, щеше да я плати с радост. Но страхът и безпокойствието му се кореняха в това, че не можеше да открие начин за постигане на тази най-много желана цел дори и срещу такава жертва. И тъй, той продължаваше да крачи сам и много самотен, да чака и да се моли за някакво чудо.