Рафаел Сабатини
Морският ястреб (9)

ГЛАВА ПЪРВА
ПЛЕННИКЪТ

Сакр-ел-Бар, Морският ястреб, бичът на Средиземноморието и страшилището на християнска Испания, лежеше изтегнат на височините на нос Спартел.

Над него по билото на скалата минаваше тъмнозелената ивица на портокаловите гори на Араиш — прочутата от древността градина на Хесперидите, където растели златните ябълки. Една-две мили по на изток, на изумрудените пасбища, които се простираха, докъдето стигаше окото, по посока на Сеута, се виждаха колиби и шатри на бедуински стан. По-наблизо, яхнало сива скала, почти голо козарче — строен мургав юноша с вързана на бръснатата глава връв от камилска козина — издаваше откъслечни, тъжни и немелодични звуци с тръстиковата си свирка. Някъде от висините на синия небесен свод долиташе радостна песен на чучулига, а отдолу — свиленото шумолене на неподвижното море.

Сакр-ел-Бар лежеше изтегнат върху наметка, изтъкана от камилска вълна, сред избуяли папрати, на самия ръб на скалната издатина, където се беше изкачил. От двете му страни клечеше по един негър от Сус, и двамата съвсем голи с изключение на белите набедреници; мускулестите им тела лъщяха като абанос в ослепителния майски слънчев блясък. Те държаха груби ветрила от пожълтели листа на финикови палми, които трябваше да разклащат над главата на своя господар, за да разхлаждат въздуха и да пропъждат мухите.

Сакр-ел-Бар бе в разцвета на живота си, мъж с огромен ръст, мощно херкулесовско тяло и крайници, които говореха за исполинска сила. Увенчаното му с ястребов нос лице, завършващо с черна чаталеста брада, се отличаваше с мургавина, която изпъкваше още по-силно поради снежнобялата чалма, навита на главата. В рязка противоположност очите му бяха изключително светли. Над бялата си риза той носеше дълга зелена туника от много тънка коприна, извезана по ръбовете със златни шевици, широки басмени шалвари се спускаха до колената, почернелите му мускулести прасци бяха голи, а на краката носеше чифт мавритански калеври от червена кожа с подвити нагоре остри носове. Той нямаше друго оръжие освен нож с широко острие и покрита със скъпоценни камъни дръжка, втикнат в плетен кожен колан.

Една-две крачки по-наляво се бе проснал още един мъж, с лакти на земята и длани, вдигнати над челото, за да засенчват вперените в морето очи. И той бе висок и силен, а при всяко помръдване ризницата, с която беше облечено тялото му, и стоманеният шлем, около който беше намотал зелената си чалма, проблясваха на слънцето. До него лежеше огромен крив ятаган в покрита с многобройни стоманени украшения кожена ножница. Той имаше хубаво лице и брада, но беше много по-мургав от другаря си, а дългите му изящни ръце бяха почти съвсем черни.

Сакр-ел-Бар не му обръщаше внимание. Излегнал се там, той гледаше надолу по склона, обрасъл с хилави коркови дървета и вечнозелени дъбове; тук-там се виждаше златисто сияние на жълтуга, по-нататък, по зъберите на белезникава скала, се проточваха стъблото и яркоалените цветове на кактус. Под него, около Херкулесовите пещери, се откриваше морската шир, чиито бистри глъбини преливаха при бавното й движение от преситената зеленина на изумруда до всичките отсенки на опала. Малко по-далече, зад прикритието на издадена скала, която образуваше малко заливче, на леките вълни се поклащаха две огромни галери с мачти и с по петдесет весла и една по-малка галиота^[1] с тридесет весла; грамадните жълти весла стърчаха почти водоравно от страните на всеки кораб като пера на някаква гигантска птица. Много ясно бе, че те или се укриваха, или подготвяха засада. Над тях кръжеше ято кресливи и дръзки чайки.

Сакр-ел-Бар гледаше към морето оттатък проливите, към Тарифа и неясното далечно европейско крайбрежие, едва забележимо в прозрачния летен въздух. Ала погледът му не се занимаваше с този мъглив кръгозор, той стигаше само до хубавия кораб с бели платна, който бавно напредваше срещу вятъра през приливите на около четири мили оттам. Лек ветрец полъхваше от изток и корабът подлагаше и последната педя от своите платна, за да го използува. Той се приближаваше, като извиваше все по-наляво, и без съмнение капитанът вече разглеждаше враждебните африкански брегове и търсеше някакви следи от онези свирепи разбойници, които се навъртаха там и не щадяха никой приближил се християнски кораб. Сакр-ел-Бар се усмихна при мисълта колко неподозирано беше присъствието на неговите галери, колко безобиден трябва да изглежда окъпаният от слънце бряг на Африка за усърдно търсещия далекоглед на християнина капитан. А там, от своята височина, както ястребът, с чието име го бяха нарекли, виещ се в кобалтовите небеса, за да се спусне върху своята плячка, той наблюдаваше големия бял платноход и го чакаше да се приближи на удобно за нападение разстояние.

На изток малък нос причиняваше затишие, което се простираше почти на цяла миля от брега. От орловото гнездо на наблюдателя тази граница се очертаваше рязко; те можеха ясно да видят предела, където белите гребени на гонените от вятъра малки вълни се стопяваха и водата ставаше по-гладка. Продължеше ли чак дотам, в спазваното сега южно направление, платноходът нямаше да може бързо да промени посоката, а това щеше да им предостави удобния случай. Без да подозира заплашващото го зло, корабът неотклонно се придържаше към своя курс, докато вече по-малко от една миля го делеше от зловещото затишие.

Облеченият в ризница корсар възбудено се раздвижи. Той размаха крака във въздуха и се обърна към безстрастно наблюдаващия Сакр-ел-Бар.

— Ще дойде! Ще дойде! — провикна се той на лингва франка^[2], франкското наречие на африканското крайбрежие.

— Инш аллах — бе краткият отговор. — Ако е рекъл господ!

Те потънаха отново в напрегнато мълчание, а корабът се приближаваше все по-близко, тъй че сега при всеки тласък напред виждаха как проблясва белият корем под черния му корпус. Сакр-ел-Бар засенчи очи и втренчи поглед в четириъгълното знаме, което се развяваше на главната мачта. Той можа да различи не само червените и жълти цветове, но и изображенията на замък и лъв.

— Испански кораб, Бускен! — изръмжа корсарят на другаря си. — Това е чудесно! Слава на пророка!

— Дали ще влезе в клопката? — запита другият.

— Непременно ще влезе — бе самоувереният отговор. — Той не подозира никаква опасност, а пък нашите галери много рядко идват толкова далеч на запад. Да, ето, той пристига с цялото си испанско величие!

Още докато изговаряше тези думи, платноходът стигна чертата на затишието. Той я прекоси, понеже платната му все още бяха издути от умерения вятър, и без съмнение възнамеряваше да използува докрай възможността да отиде по на юг.

— Хайде! — извика Бускен; Бускен-ел-Борак го наричаха заради светкавичната стремителност на неговите нападения. Той трепереше от нетърпение като вързана на каишка хрътка.

— Още не — бе спокойният, сдържан отговор. — Колкото по-близо допълзи до брега, толкова по-сигурна е неговата съдба. Ще имаме достатъчно време да пристъпим към нападението, когато се обърне. Дай ми да пия, Абиад — рече корсарят на единия от негрите, наречен от него на подбив „Белия“.

Робът се извърна настрана, махна куп папрат, вдигна амфора от червена шуплива глина, извади палмовите листа от отвора и наля вода в една чаша. Сакр-ел-Бар отпи бавно, без да откъсва очи от платнохода, всяко въже на който вече ясно изпъкваше в прозрачния въздух. Те виждаха движещите се по палубата му хора и наблюдателя върху площадката на предната мачта. Корабът бе едва на половин миля, когато неочаквано започна да се обръща. Сакр-ел-Бар мигновено скочи в целия си великански ръст и размаха дълъг зелен шал. На една от прикритите зад скалите галери прозвуча рог като непосредствен отговор на този знак; той бе последван от резките свирки на боцманите, а след това от плясъка и скърцането на веслата, и двете по-големи галери се плъзнаха от скривалището си. На дългите бронирани горни палуби се тълпяха корсари с пъстроцветни чалми, оръжието им блестеше на слънцето. Най-малко по десетина, въоръжени до един с лъкове и стрели, бяха яхнали рейките на всички мачти, а въжените стълби от двете страни на галерите бяха почернели от мъже, които гъмжеха като скакалци, готови да връхлетят и да задушат жертвите си.

Внезапното нападение внесе безредие на испанския кораб. На борда настъпи бясно раздвижване, разнесоха се тръбни звуци и провиквания, хората диво се замятаха насам-натам, за да заемат местата, на които ги пращаше прекалено непредпазливият им капитан. Поради това смущение опитът на кораба да се обърне пропадна и много скъпоценно време се прахоса, докато той стоеше и се олюляваше с безпомощно увиснали платна. В отчаяната си припряност капитанът насочи платнохода направо по вятъра, като смяташе, че по този начин си осигурява най-голяма възможност да се изплъзне от капана. Ала на това заветно място вятърът не бе достатъчно силен, за да увенчае опита с успех. Галерите се носеха право напред под ъгъл спрямо посоката, в която се движеше испанецът. Мокрите им жълти весла бясно се вдигаха, а боцманите размахваха своите камшици и караха робите да опъват мишници до краен предел.

Сакр-ел-Бар забеляза всичко това, докато, последван от Бускен и двамата негри, бързо се спускаше надолу от тъй добре послужилото им орлово гнездо. Той скачаше от червен дъб на корково дърво и от корково дърво на червен дъб, прехвърляше се от скала на скала или се хвърляше от издатина на издатина, като се хващаше за някой стрък трева или стърчащ камък, но всичко с бързината и ловкостта на маймуна. Най-после скочи на брега, прекоси го с бърз бяг и стремглаво премина край черните подводни скали, докато се изравни с галиотата, изостанала от другите корсарски кораби. Тя го чакаше в дълбоки води, на едно весло разстояние от скалата, и при приближаването му веслата се вдигнаха водоравно и здраво застанаха така. Корсарят скочи върху им, последван от другарите си, и като ги използува вместо мостик, стигна борда. Той прехвърли крак през него и скочи на покритото пространство между две весла и двете редица от по шестима роби, които движеха всяко от тях.

Бускен се прехвърли подир него, а след това и негрите. Те още не бяха скочили през борда, когато Сакр-ел-Бар даде заповед. Боцманът и двамата му помощници изтичаха по средния проход и заплющяха с дългите си бичове от волска кожа. Веслата се потопиха, галиотата трепна и се понесе по следите на двете други галери, за да вземе участие в боя.

С ятаган в ръка, Сакр-ел-Бар стоеше на носа малко пред шумната тълпа от разгорещени корсари, разтреперани от нетърпение да се нахвърлят върху християнския враг. Горе напречките на мачтите и въжените стълби бяха почернели от стрелци. На върха на мачтата се развя пурпурното му знаме, украсено със зелен полумесец.

Голите роби християни стенеха, напрягаха сили и се потяха под ударите на мохамеданския бич, който ги водеше към унищожението на техните братя християни.

Пред тях боят вече беше започнал. Испанският кораб бе дал единствен, прибързан, отишъл нахалос изстрел, а сега една от куките на корсарите го беше закачила за левия борд и смъртоносна градушка от стрели се сипеше върху палубата му от мохамеданските галери; по страните му се катереха нетърпеливите маври, още по-нетърпеливи сега, защото щяха да се поразправят с испанските кучета, които ги бяха изпъдили, от андалузкия им халифат. Другата галера бързо обиколи под кърмата му, за да го нападне отдясно, и още в движение стрелците й сипеха, смърт на кораба със своите лъкове и прашки.

Това бе кратък, ожесточен бой. Смутени от самото начало, нападнати съвсем неочаквано, испанците изобщо не успяха да възстановят реда дотолкова, че да отблъснат вражеския пристъп. И все пак правеха всичко, което можеше да се направи. Те оказваха смела съпротива на този безмилостен нападател. Ала и корсарите се биеха с не по-малка смелост, без да си скъпят живота, горящи от желание да убиват в името на аллаха и неговия пророк и също тъй готови да умрат, ако всемилостивият би пожелал тук да сложи край на техните съдбини. Те нахлуваха на кораба, а десетина пъти по-малобройните кастилци отстъпваха.

Когато галиотата на Сакр-ел-Бар се изравни с кораба, кратката битка беше приключена и един от корсарите, увиснал във въздуха, сваляше от главната мачта знамето на Испания и дървеното разпятие, заковано под него. След миг, съпроводен от гръмогласните възгласи „Алхамдулила“, леко развявай от вятъра, там се издигна зеленият полумесец.

Сакр-ел-Бар си проби път през навалицата на откритата долна палуба; корсарите отстъпваха пред него, отваряха му път и при всяка крачка бясно ревяха името му и размахваха ятагани, за да възхвалят него, този морски ястреб, както го наричаха, този най-доблестен от всичките слуги на исляма. Наистина той не беше взел дейно участие в сражението. То бе твърде кратко и той закъсня. Но той беше имал смелостта да замисли засада в този отдалечен западен край и неговият ум ги беше довел до тази бърза, сладка победа в името на единствения аллах.

Палубите бяха хлъзгави от пролятата кръв и осеяни с ранени и умиращи мъже, които мюсюлманите хвърляха вече през борда — и мъртвите, и ранените, без разлика, когато се отнасяше за християните: та за какво им бяха осакатени роби?

До главната мачта се тълпяха останалите живи испанци, без оръжие, със сломен дух — стадо безпомощни и подплашени овце.

Сакр-ел-Бар се изстъпи напред с мрачно взрени в тях светли очи. Трябва да бяха стотина, предимно авантюристи от Кадис, тръгнали с надеждата да намерят щастието си в Индия. Пътуването им бе твърде кратко: те знаеха какво ги очаква — да движат веслата на мюсюлманските галери или в най-добрия случай да бъдат откарани в Алжир или Тунис и там да ги продадат като роби на някой богат мавър.

Сакр-ел-Бар ги огледа като познавач и най-сетне спря поглед върху капитана, застанал малко по-напред с посиняло от гняв и мъка лице. Беше облечен с богата черна кастилска носия, а кадифената му шапка с форма на напръстник бе украсена с много пера и златен кръст. Сакр-ел-Бар го поздрави с тържествено темане.

— Fortuna de guerra, senior capitan^[3] — каза той на чист испански език. — Как се казвате?

— Аз съм дон Пауло де Гусман — отвърна испанецът и се изправи с подчертана гордост и открито презрение към своя събеседник.

— Аха! Благородник! И както виждам, охранен и як. На алжирския пазар за вас може да дадат двеста филипа. Ще се откупите за петстотин.

— Por las entranas de Dios!^[4] — изруга дон Пауло, който като всички благочестиви испански католици предпочиташе анатомическите ругатни. Какво друго щеше да добави в своя гняв, не е известно, защото Сакр-ел-Бар с презрение даде знак да го отстранят.

— Щом богохулствувате и се държите неучтиво, в такъв случай ще направим откупа хиляда филипа — рече той и се обърна към подчинените си: — Отведете го! Дръжте се внимателно с него до получаването на откупа.

Корсарите откараха проклинащия капитан.

С другите Сакр-ел-Бар се справи набързо. Той предложи правото да се откупи на всеки, който поиска, и това право бе поискано от трима. Останалите предаде на грижата на Бускен, който му служеше за кехая или адютант. Но преди да стори това, заповяда на испанския боцман, да излезе напред и поиска да узнае какви роби има на кораба. Казаха му, че имало само дванадесет, които изпълнявали задължения на слуги: има трима евреи, седем мюсюлмани и двама друговерци, които били вкарани под палубата при наближаването на опасността.

По заповед на Сакр-ел-Бар робите бяха измъкнати от мрака, в който бяха хвърлени. Мюсюлманите, когато откриха, че са попаднали в ръцете на своите и че на робството им е настъпил краят, закрещяха от възторг и започнаха горещо да прославят аллаха, като се кълняха, че няма друг бог освен него. Тримата евреи, пъргави, здрави младежи с черни, падащи до колената им туники и черни шапчици на къдравите черни коси, угоднически се усмихваха с възродени надежди, понеже бяха попаднали в ръцете на хора, които им бяха по-близки от християните и бяха свързани с тях поне с връзката на общата вражда спрямо Испания и с общите страдания, понасяни от страна на испанците. Двамата друговерци стояха с безчувствена тъпота, защото разбираха, че в случая това е само едно преминаване от Харибда към Сцила^[5] и че могат да се надяват толкова малко на неверниците, колкото и на християните. Единият бе набит мъж с криви крака, чиито дрехи приличаха повече на дрипи; обгорялото му лице имаше махагонов цвят, а тъмносините очи мъждукаха под гъсти вежди, които някога са били червени, както и косата и брадата, а сега бяха силно прошарени. Ръцете му бяха изпъстрени с огромни тъмнокафяви лунички.

От дванадесетте души той единствен привлече вниманието на Сакр-ел-Бар. Робът стоеше пред корсаря омърлушено, с наведена глава и забит в палубата поглед — уморен, потиснат, бездушен роб, който би предпочел по-скоро да умре, отколкото да живее. Това продължи няколко мига, през които снажният мюсюлманин остана загледан в него, сетне, като че ли притеглен от настойчивия поглед, робът вдигна безизразните си, уморени очи. Изведнъж те се оживиха, безразличието изчезна от тях, те станаха блестящи и живи както някога. Той издаде глава и се взря на свой ред, после смутено погледна заобикалящото го море от мургави лица под пъстроцветни чалми и пак се взря в Сакр-ел-Бар.

— Дявол да го вземе! — най-сетне промълви той на английски, за да даде израз на безкрайното си учудване. След това, възвърнал си старото, обичайно за него дръзко държане и потиснал цялата си изненада, добави: — Добър ви ден, сър Оливър. Предполагам, че ще си доставите удоволствието да ме обесите.

— Велик е аллах! — отговори безстрастно Сакр-ел-Бар.