Рафаел Сабатини
Морският ястреб (4)

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
ВМЕШАТЕЛСТВОТО

Свещеникът имаше желание да препусне подир сър Оливър и замоли мастър Бейн да отиде с него. Ала съдията Бейн го погледна с вечно сериозния си вид и възрази, че от това няма да има никаква полза, че Тресилиъновци винаги са били невъздържани и кръвожадни хора и че всеки ядосан Тресилиън е нещо, което трябва да се отбягва. Сър Андрю, който не се отличаваше с храброст, реши, че думите на съдията са мъдри, и си припомни, че има достатъчно лични неприятности със своенравната си съпруга, за да поема бремето и на чуждите грижи. Мастър Годолфин и сър Оливър, каза съдията, сами повдигнали тази буря помежду си. Нека, за бога, да си я уредят сами, а ако при уреждането й си прережат гърлата, целият край ще бъде щастлив да се отърве от двамата размирници. Пътуващият търговец ги нарече луди, чието държание било непонятно за един разумен гражданин. Другите — рибарите и селяните — дори и да искаха, нямаха с какво да ги догонят.

Всички се разпръснаха да разнесат новината за това кратко и яростно скарване и да пророкуват, че при уреждането му ще се пролее кръв. Те изграждаха това предсказание изключително върху познатата сприхавост на Тресилиъновци. Но в случая бяха съвсем на погрешен път. Вярно беше, че сър Оливър препусна в галоп по пътя, извиващ край Пенрин, и че профуча по моста в градеца Пенрин по следите на мастър Годолфин с намерението да го убие. Хората, които го бяха видели да препуска тъй диво с червения белег на бледото разярено лице, казваха, че изглеждал като самия дявол.

Той мина през моста в Пенрин половин час след залез слънце, когато здрачът преминаваше в мрак, и може би острият мразовит въздух помогна за охладяването на кръвта му. Защото, когато стигна източния бряг на реката, той забави главоломния си бяг също както забави и гневния галоп на мислите си. Споменът за клетвата, която беше дал преди три месеца на Розамунд, го срази като удар в гърдите. Това разби намерението му и при тези размишления ходът му премина в тръс. Сър Оливър изтръпна, като си помисли колко близко е бил до провалянето на цялото щастие, което лежеше пред него. Колко струва един хлапашки удар с камшик, та негодуванието от него да постави в опасност целия му бъдещ живот? Дори и да го нарекат страхливец заради това, че е приел удара и оставил обидата неотмъстена, какво от това? Толкова повече, че върху трупа на този, който го провъзгласи за страхливец, би могъл да заклейми лъжливостта на такова глупаво обвинение. Сър Оливър вдигна очи към тъмносапфирения свод на небето, където тръпнеше от студ една-единствена звезда, и от все сърце поблагодари на бога, че не е догонил Питър Годолфин, докато е бил обладан от лудостта си.

На миля, миля и нещо от Пенрин той сви в пътя, който водеше надолу към брода, и с отпуснати поводи се запъти към дома си през билото на хълма. Това не бе обичайният му път. Обикновено обикаляше край нос Трифюзис, за да зърне стените на къщата, която приютяваше Розамунд, и да погледне прозореца на стаята й. Но тази вечер реши, че по-късият път през хълма ще бъде по-безопасен. Ако мине край Годолфин Корт, може случайно пак да срещне Питър, а току-що отминалият гняв му подсказваше да не допуска подобна среща, предупреждаваше го да я избегне, за да не се случи беда. Всъщност това предупреждение бе тъй настойчиво, а страхът от самия себе си след случилото се преди малко — толкова голям, щото той реши да напусне Пенароу на следния ден. Къде ще отиде, още не беше определил. Можеше да се отправи към Лондон, а можеше дори да отиде на ново морско пътешествие — намерение, от което напоследък се беше отказал заради пламенните молби на Розамунд. Ала сега му се налагаше да напусне този край и да отдалечи Питър Годолфин от себе си до времето, когато ще може да вземе Розамунд за съпруга. Осем-девет месеца изгнание, но какво от това? По-добре така, отколкото да се оплете в нещо, което да го принуди да прекара целия си живот далече от нея. Ще й пише и тя ще разбере и ще одобри, след като й обясни какво е станало днес.

Това решение се затвърди, когато стигна Пенароу, и той се почувствува ободрен от него и от криещото се в него обещание по този начин да си осигури бъдещо щастие.

Той сам заведе коня в обора, защото от двамината коняри, които държеше, единият беше тръгнал предишния ден с негово разрешение да прекара Коледата при родителите си в Девън, а другият беше настинал и сър Оливър му бе наредил да остане на легло — той беше внимателен към хората, които му слугуваха.

В трапезарията намери вечерята сложена, а в огромното огнище пламтеше силен огън, който излъчваше приятна топлина в просторната стая и хвърляше червеникави отблясъци върху оръжията трофеи, които украсяваха стените, върху драпериите и портретите на починалите Тресилиъновци. Старият Никълъс дочу стъпките му, влезе и донесе голям свещник, който сложи на масата.

— Позакъсняхте, сър Оливър — промълви слугата, — пък и мастър Лайонел още не се е върнал.

Сър Оливър изръмжа и се намръщи, настъпи една главня и я накара да изсъска под мокрия му ток. Той се сети за Малпас и запроклина глупостта на Лайонел, докато, без да проговори, свали наметката си и я захвърли на дъбовата ракла до стената, където вече беше захвърлил и шапката. После седна и Никълъс се приближи да му събуе ботушите.

След като стори това, старият слуга отново се изправи. Сър Оливър отривисто заповяда да му поднесе вечеря.

— Мастър Лайонел няма да се забави много — каза той. — И дай ми да пия, Ник. От това имам най-голяма нужда.

— Приготвил съм ви пунш от канарско вино — съобщи Никълъс, — няма по-хубаво питие за мразовита зимна вечер, сър Оливър.

Слугата излезе и скоро се завърна с черна кана, от която се вдигаше благоуханна пара. Завари господаря си в същото положение, загледан в огъня и мрачно намръщен. Мислите на сър Оливър все още се занимаваха с брат му и Малпас и бяха толкова настойчиви, че в този миг забрави личните си грижи; размишляваше дали не беше негов дълг въпреки всичко да се опита да се скара на Лайонел. Най-после той се изправи с въздишка и седна до масата. Там се сети за болния си коняр и запита Никълъс за него. Никълъс доложи, че състоянието му не се е променило; тогава сър Оливър взе чаша и я напълни догоре с горещ пунш.

— Занеси му това — рече той. — Няма по-добро лекарство за такава болка.

Отвън долетя тропот на копита.

— Това е най-сетне мастър Лайонел — каза слугата.

— Без съмнение — съгласи се сър Оливър. — Няма защо да го чакаш. Тук има всичко необходимо. Занеси това на Том, преди да е изстинало.

Целта му беше да осигури отсъствието на слугата при влизането на Лайонел, понеже беше решил да го посрещне със строго мъмрене за лекомислието му. Размишленията го бяха уверили, че това е негов дълг, ако се вземе предвид намерението му да замине от Пенароу; а за доброто на брат си беше решил да не го жали.

Той отпи голяма глътка от пунша и когато го остави на масата, чу стъпките на Лайонел пред вратата. След миг вратата широко се отвори и брат му застана на прага.

Сър Оливър навъсено се обърна с добре обмисления упрек, готов на крайчеца на езика му.

— Тъй… — започна той, но не продължи. Открилата се пред очите му гледка смрази думите на устните му и в ума му; вместо това той мигновено скочи на крака с остро и изумено възклицание: — Лайонел!

Лайонел залитна вътре, затвори вратата и сложи едно от резетата. После се облегна на нея и пак се обърна с лице към брат си. Беше смъртно блед, с огромни черни петна под очите, дясната му ръка, без ръкавица, беше притисната към гърдите, а пръстите целите изцапани с кръв, която продължаваше да се процежда и да капе помежду им. На дясната страна на жълтата му дреха се разливаше петно, произходът на което нито за миг не озадачи сър Оливър.

— Боже мой! — извика той и изтича при брат си. — Какво се е случило, Лал? Кой направи това?

— Питър Годолфин — дойде отговорът от устните, които се извиваха в чудновата усмивка.

Сър Оливър не промълви нито дума, а само стисна ръце, докато ноктите се впиха в дланите. После прегърна този момък, когото обичаше повече от всички в света с изключение на една само, и измъчван от мисли, му помогна да се приближи към огъня. Там Лайонел се спусна на стола, заеман до преди малко от сър Оливър.

— Каква е раната ти, моето момче? Дълбока ли е? — запита той почти с ужас.

— Дребна работа… мускулна рана, но съм изгубил много кръв. Мислех, че ще изгубя всичката, преди да стигна у дома.

Със страхотна бързина сър Оливър измъкна камата си, разряза дрехата, жилетката и ризата и оголи бялата плът на момъка. Кратък преглед и той си отдъхна.

— Ти си истинско дете, Лал! — извика той успокоен. — Да яздиш, без да се сетиш да превържеш такава проста рана, и тъй да загубиш толкова кръв… пък била тя и лоша тресилиъновска кръв. — Той се изсмя от безграничното облекчение след този мигновен ужас. — Остани тука, докато извикам Ник да ни помогне да превържем тази драскотина.

— Не, не! — В гласа на момъка прозвуча внезапен страх, а неговата ръка се впи в ръкава на брат му. — Ник не бива да знае! Никой не бива да знае, иначе съм изгубен!

Сър Оливър го изгледа объркан. Лайонел пак се усмихна с тази чудновата, разкривена, донякъде страхлива усмивка.

— Аз платих повече, отколкото получих, Нол — каза той. — Сега мастър Годолфин е студен като снега, на който го оставих.

Неочакваното стресване на брат му и втрещеният поглед на бавно пребледняващото му лице малко уплашиха Лайонел. Той забеляза почти подсъзнателно тъмночервения белег, който пролича, когато лицето на сър Оливър побледня, но съвсем не му дойде на ум да запита откъде е дошъл. Беше всецяло погълнат от личните си неприятности.

— Какво значи това? — прегракнало запита най-сетне сър Оливър.

Лайонел сведе очи, безсилен да устои повече на погледа, който започваше да става страшен.

— Той си го изпроси — почти злобно процеди момъкът в отговор на укора, изписан във всяка извивка на изопнатото тяло на брат му. — Бях го предупредил да не ми се мярка на пътя. Но тази вечер като че ли беше полудял. Той ме оскърби, Нол, каза ми неща, които никой на света не би изтърпял, и… — Лайонел сви рамене, за да завърши изречението си.

— Добре, добре — рече Оливър с тих глас. — Първо да се погрижим за раната ти.

— Не викай Ник! — побърза да му се примоли раненият. — Не разбираш ли, Нол? — обясни той в отговор на въпросителния поглед на брат си. — Не разбираш ли, че ние се бихме там почти на тъмно и без секунданти. Ще… — той преглътна — ще го сметнат за убийство, при все че беше почтен двубой, а узнаят ли, че съм бил аз… — Лайонел потрепери и погледът му започна да блуждае, устните му се сгърчиха.

— Разбрах — рече сър Оливър, след като най-после схвана, и добави с горчивина: — Ти си глупак!

— Нямах друг избор — възрази Лайонел. — Той се спусна насреща ми с извадена сабя. Наистина, стори ми се, че е полупиян. Предупредих го какво очаква другия, ако един от двамата падне мъртъв, но той ми каза да не се страхувам, че подобно нещо щяло да се случи с него. Не спираше да ругае мене, тебе и всички, които носят нашето име. Удари ме с плоската страна на сабята и заплаши да ме прободе, както си стоя, ако не започна да се отбранявам. Какво друго можех да правя? Не съм искал да го убия… господ ми е свидетел, че не съм искал, Нол.

Без да проговори, Оливър отиде при една странична масичка, където имаше металически леген и кана. Той наля вода и все тъй мълчаливо се приближи да промие раната на брат си. Разказът на Лайонел направи невъзможен всякакъв укор, поне за Оливър. Достатъчно беше само да си спомни настроението, с което беше препускал подир Питър Годолфин, достатъчно беше само да си припомни, че единствено мисълта за Розамунд — само мисълта за неговото бъдеще — бе обуздал собствената му жажда за кръв.

След като проми раната, той извади от шкафа няколко кърпи и ги разцепи на ивици с камата си, разнищи едно от парчетата, за да кръстоса конците върху ръбовете на раната, защото острието беше разсякло гръдните мускули и оголило ребрата; тези конци щяха да помогнат за съсирването на кръвта. Сетне с безкрайно умение и ловкост, придобити през неговите скитания, се зае с превръзката.

Когато свърши, отвори прозореца и плисна кървавата вода навън. Кърпите, с които беше подсушил раната, и всички други доказателства за дадената първа помощ захвърли в огъня. Трябваше да премахне всички следи дори и от очите на Никълъс. Сър Оливър хранеше най-сляпа вяра в предаността на стария слуга. Но въпросът бе твърде сериозен, за да се излага и на най-малката опасност. Той напълно съзнаваше колко справедливи са страховете на Лайонел и че колкото почтен и да е бил двубоят, понеже е станал тайно, щеше да бъде сметнат от закона за убийство.

Сър Оливър каза на Лайонел да се загърне с неговата наметка, отключи вратата и отиде горе да потърси чиста риза и дреха за брат си. На площадката срещна слизащия Никълъс. Той го задържа за миг с приказки за болния коняр и поне външно изглеждаше вече напълно спокоен. След това изпрати слугата пак горе с измислено поръчение, което да го задържи за известно време, а сам той отиде да вземе необходимите неща.

Сър Оливър се завърна долу с дрехите, облече брат си с колкото можеше по-малко движения, за да не размести превръзката и да не причини нов кръвоизлив, после взе разкъсаните и изцапани с кръв дрехи, жилетка и риза и хвърли и тях в пламтящия огън.

Когато след малко влезе в просторната стая, Никълъс завари братята спокойно седнали до масата. Да беше погледнал Лайонел в лицето, надали щеше да забележи нещо не наред освен голямата му бледност. Но той не направи дори и това. Лайонел седеше гърбом към вратата, а сър Оливър не позволи на слугата да остане в стаята, като го увери, че нямат нужда от него. Никълъс пак си отиде и братята останаха отново сами.

Лайонел почти не яде. Беше жаден и би могъл да изпие всичкия пунш, но сър Оливър го възпря и не му даде нищо освен вода, за да го предпази от треска. Твърде скромната им вечеря — понеже и двамата нямаха охота — протече в мълчание. Накрая сър Оливър се изправи и с бавни, тежки стъпки, които подсказваха какво е настроението му, се приближи към огнището. Той хвърли още няколко дървета в огъня и взе от високата полица лулата си и оловено гърненце с тютюн. После замислено натъпка лулата, хвана с къса желязна маша парченце жар и го поднесе към тютюна.

Тогава се върна при масата, застана пред брат си и най-после прекъсна продължителното мълчание.

— Каква е била причината за свадата ви? — рязко запита той. Лайонел се стресна и малко се посви: с палеца и показалеца си младежът мачкаше парченце хляб и не вдигаше очи от топчето.

— Сам аз не зная — отвърна той.

— Лал, това не е вярно.

— Какво?

— Това не е вярно. Не можеш ме излъга с такъв отговор. Ти сам каза, че си го предупреждавал да не ти се изпречва на пътя. Кой път си имал на ум?

Лайонел се облакъти на масата и стисна глава между ръцете си. Отслабнал от загубата на кръв, отпаднал и духом, отвратен и потресен и от приключението, станало причина за покъртителната разправа тази вечер, той нямаше сили да укрие истината от брат си. Наопаки, струваше му се, че ако му се довери, ще намери поддръжник и закрилник в лицето на сър Оливър.

— Причината за всичко бе тази развратница от Малпас — оплака се той. Очите на сър Оливър блеснаха при тези думи. — Аз я смятах за съвсем друга, бях глупак, глупак! Аз… — той се задави и се разтърси от ридание — аз мислех, че тя ме обича. Бях готов да се оженя за нея, щях да го направя, честна дума. Сър Оливър тихо, едва чуто изруга.

— Вярвах, че е невинна и добра и… — Той се прекъсна. — В края на краищата кой съм аз, та да твърдя дори и сега, че не е била? Грешката не беше нейна. Той, това мръсно куче Годолфин я разврати. Преди неговото идване всичко вървеше гладко между нас. А после…

— Сега ми е ясно — тихо каза сър Оливър. — Струва ми се, че има за какво да си му благодарен, щом ти е открил истината за нрава на тази уличница. Аз щях да те предупредя, моето момче. Но… Може да съм проявил слабост в това отношение.

— Не беше така, не беше тя…

— Така е било и щом ти го казвам, трябва да ми вярваш, Лайонел. Не бих опетнил доброто име на никоя жена без основателна причина. Бъди уверен в това.

Лайонел се втренчи в него.

— О, боже! — провикна се той. — Не зная кое да вярвам. Приличам на топка, подмятана ту насам, ту натам.

— Вярвай ми — мрачно повтори сър Оливър — и остави настрана всички съмнения. — Внезапно той се усмихна. — Значи това е било тайното развлечение на добродетелния мастър Питър, а? Човешко лицемерие! Неизмерими са безкрайните му глъбини!

Той се изсмя с глас, като си спомни всичко, което мастър Питър беше казал за Ралф Тресилиън, като се препоръчваше за някакъв целомъдрен и самоотвержен отшелник. Неочаквано смехът му рязко секна.

— Дали тя ще разбере? — със страх запита той. — Дали тази уличница ще разбере, дали няма да подозре, че това е дело на твоята ръка?

— Да… дали ще се досети? — отвърна Лайонел. — Тази вечер, когато ме подигра и заговори за него, аз й казах, че отивам веднага да го намеря и да си разчистя сметките с него. Бях се запътил за Годолфин Корт, когато го срещнах в парка.

— Значи пак си ме излъгал, Лайонел. Понеже ми каза, че той се нахвърлил върху тебе.

— Наистина той се нахвърли — без да се замисля, възрази Лайонел. — Той не ме остави да си отворя устата, а скочи от коня си и се спусна срещу мене с ръмжене, като бясно куче. О, и той беше готов да се бие, както и аз… и той гореше от същото желание.

— Обаче жената в Малпас знае — намръщено забеляза сър Оливър. — И ако тя каже…

— Няма да го направи! — извика Лайонел. — Няма да посмее, за да не си спечели лошо име!

— Вярно, мисля, че си прав — с облекчение се съгласи брат му. — Не ще посмее и по други причини, които ми идват на ум. Тя вече си е спечелила такова име и е тъй много мразена, щото узнае ли се, че макар и непряко е станала причина за тази работа, населението ще изпълни известни намерения, които отдавна има спрямо нея. Сигурен ли си, че никой не те е видял нито на отиване, нито на връщане?

— Никой.

Сър Оливър закрачи из стаята, като смучеше лулата.

— Тогава всичко е наред — най-после рече той. — За тебе е най-добре да си легнеш. Ще те занеса горе.

Той вдигна младия си брат в мощните си прегръдки и го занесе на горния етаж като пеленаче. След като дочака ранения да се унесе в спокойна дрямка, сър Оливър се върна долу, заключи вратата в хола, притегли голямото дъбово кресло към огъня и остана там да пуши и да размишлява до късна нощ.

Беше казал на Лайонел, че всичко щяло да бъде наред. Всичко щеше да бъде наред за Лайонел. Обаче за самия него, с бремето на тази тайна в душата? Ако жертвата бе някой друг, а не братът на Розамунд, съвсем не би се измъчвал. Трябваше да се признае, че убийството на Годолфин само по себе си съвсем не представляваше първопричината на угнетението му. Годолфин бе повече от заслужил този край и щеше да падне още преди няколко месеца от ръката на самия сър Оливър, ако не пречеше това, че бе, както ни е известно, брат на Розамунд. В това беше нещастието, страшното, жестоко нещастие. Родният й брат бе паднал убит от ръката на неговия. Тя обичаше брат си повече от всяко друго същество освен него също както той обичаше Лайонел повече от всеки друг освен нея. Той разбираше нейната болка, дори донякъде я изпитваше предварително, взимаше участие в нея, понеже тази болка беше нейна и защото всичко, което бе нейно, трябваше да смята в известна степен за свое.

Най-сетне сър Оливър се изправи, като проклинаше тази уличница в Малпас, която бе издигнала пред него новата ужасна пречка, след като и без това трябваше да преодолее толкова други. Той застана облегнат на огнището с крак върху края на решетката и се замисли какво да прави. Ще трябва мълчаливо да носи бремето и толкова. Ще трябва да пази тази тайна дори от Розамунд. Сърцето му се късаше при мисълта, че ще трябва така да я мами. Но нямаше никаква друга възможност, освен да се откаже от нея, а това не беше по силите му.

Стигнал до това решение, той взе една свещ и отиде да спи.