Рафаел Сабатини
Морският ястреб (8)

ГЛАВА ОСМА
ИСПАНСКИЯТ КОРАБ

Устоял на силната буря в Бискайския залив — буря, която понесе като удивително устойчиво старо корито, — „Лястовичка“ заобиколи нос Финистере и така навлезе от стихията в спокойствието, от оловните небеса и бушуващото море — в залени от слънце лазурни води. Това напомняше неочаквано преминаване от зима към пролет и сега корабът се носеше, обърнат срещу слабия източен ветрец, леко наклонен на лявата си страна.

Капитан Ли съвсем не беше имал намерение да отиде толкова далече, преди да се е споразумял със своя пленник. Ала вятърът излезе по-силен от намеренията му и той се видя принуден да бяга пред него и да се насочи на юг, докато се укроти яростта му. Така се случи — а колко невероятно благоприятно бе това за мастър Лайонел, ще видите по-нататък, — че капитанът по неволя трябваше да отлага разговора, докато се изравнят с бреговете на Португалия — но доста навътре в морето, понеже бреговете на Португалия по онова време съвсем не бяха здравословни за английските моряци, — и едва тогава заповяда да доведат сър Оливър при него.

Капитанът седеше в тясната кабина на горната палуба на корабчето пред мръсна маса, а над нея, в такт с поклащането на кораба, се олюляваше малка лампа. Той смучеше воняща лула, димът от която тежко висеше във въздуха на стаичката, а пред него стоеше бутилка коняк.

Така тържествено разположен, той прие сър Оливър, който бе въведен с ръце, все още вързани на гърба. Беше отслабнал, с хлътнали очи и небръсната от цяла седмица брада. Дрехите му също бяха все още в безредие от съпротивата, оказана при отвличането, и от това, че бе принуден да лежи облечен оттогава досега.

Тъй като за човек с неговия ръст бе невъзможно да стои прав в ниската кабина, един от главорезите на капитан Ли, които го доведоха от килията му под палубата, блъсна към него малко столче.

Той седна доста равнодушно и с безразличие изгледа капитана. Джаспър Ли се пообърка от това странно спокойствие, понеже се беше приготвил за гневни изблици. Той освободи двамата моряци, довели сър Оливър, и когато те си отидоха и затвориха вратата на кабината, заговори на пленника си.

— Сър Оливър — започна той и поглади червената си брада, — вие бяхте най-подло поруган.

Слънчевата светлина се прецеждаше през едно от тесните прозорчета и падаше право върху безизразното лице на сър Оливър.

— Не беше нужно, подлецо, да ме докараш чак дотука, за да ми кажеш само това! — отговори той.

— Горе-долу сте прав — рече капитан Ли. — Но трябва да добавя още нещо. Сигурно мислите, че съм постъпил зле спрямо вас. С това ме онеправдавате. С моя помощ ще се научите да различавате истинските приятели от тайните врагове; отсега нататък ще знаете на кого да вярвате и на кого не.

Сър Оливър като че ли се откъсна от безразличието си, възбуден въпреки волята си от нахалството на този негодник. Той протегна напред единия си крак и кисело се усмихна.

— Вероятно накрая ще ми кажеш, че съм ти длъжник — подхвърли той.

— Накрая вие ще го кажете сам — увери го капитанът. — Знаете ли какво ми беше наредено да направя с вас?

— Бога ми, нито зная, нито искам да зная — бе изненадващият отговор, изречен с отегчение. — Ако искаш да ми го кажеш за мое развлечение, ще те помоля да си спестиш труда.

Този отговор не влизаше в сметките на капитана. Той засмука лулата си.

— Беше ми наредено — най-сетне започна той — да ви отведа във Варвария и да ви продам като роб на маврите. За да ви услужа, аз се престорих, че се наемам с тази задача.

— Да те вземат рогатите! — изруга сър Оливър. — Ти се преструваш прекалено дълго.

— Времето бе против мене. Нямах намерение да идвам с вас чак дотука. Но бурята ни отнесе. Ала това е минало, тъй че ако ми обещаете да не търсите от мене отговорност и да възнаградите част от загубата, която ще понеса, като се отклоня от пътя си и пропусна товара, за който съм тръгнал, ще потегля обратно и за една седмица ще ви закарам у дома.

Сър Оливър го изгледа и мрачно се усмихна.

— Що за негодник си ти, та не можеш да останеш верен на никого! — провикна се той. — Първо взимаш пари, за да ме отвлечеш, а след това искаш да ти платя, за да ме върнеш обратно.

— Не сте прав към мене, сър, кълна ви се! Мога да бъда и верен, когато ме наемат честни хора, и вие би трябвало да го знаете, сър Оливър. Но оня, който остава верен на негодници, е глупак, а това, че аз не съм, също би трябвало да знаете. Сторих го, за да изоблича пред вас един негодник и да ви дам възможност да му пресечете пътя, а също и за да изкарам малка печалба от този кораб. Аз съм откровен с вас, сър Оливър. Получих двеста лири в пари и скъпоценности от вашия брат. Дайте ми същото и…

Но в този миг цялото безразличие на сър Оливър неочаквано се разпръсна. То падна от него като дреха, той се наведе напред с напрегнато изражение, а дори и с известни признаци на гняв.

— Какво каза? — изкрещя той с рязък и висок глас.

Капитанът се втренчи в него и забрави за лулата си.

— Казах, че ако се съгласите да ми платите същите пари, които брат ви ми плати за отвличането ви…

— Брат ми? — изрева благородникът. — Брат ми ли каза?

— Казах: вашият брат.

— Мастър Лайонел? — пак запита пленникът.

— Имате ли други братя? — отвърна капитан Ли. Настъпи мълчание и сър Оливър се загледа право пред себе си с глава, свита между раменете.

— Искам да разбера — най-после промълви той. — Ти твърдиш, че брат ми Лайонел ти е платил пари за моето отвличане… накъсо, че моето присъствие на борда на тази мръсна развалина се дължи на него, така ли?

— Кого друг подозирахте? Или смятате, че съм го направил за собствено развлечение?

— Отговори ми! — кресна сър Оливър, като се мъчеше да разкъса въжетата.

— Отговорих ви вече няколко пъти. Все пак ще ви кажа още веднъж, тъй като бавно схващате, че аз получих, двеста лири от брат ви, мастър Лайонел Тресилиън, за да ви отведа във Варвария и да ви продам като роб. Сега ясно ли ви е?

— Толкова ясно, колкото и невярно. Ти лъжеш, куче такова!

— Полека, полека! — добродушно забеляза капитан Ли.

— Казвам ти, че лъжеш!

Капитан Ли за миг го загледа.

— Натам ли духа вятърът? — най-после рече той и без да каже нещо повече, стана и отиде при моряшкото сандъче, опряно до дъсчената стена на кабината. Той го отвори и извади оттам кожена торбичка. От нея капитанът изсипа шепа скъпоценности, които тикна под носа на сър Оливър. — Надявам се — каза той. — че ще познаете някои от тях. Дадоха ми ги, за да допълнят цената, тъй като брат ви нямаше двеста лири в пари. Поразгледайте ги.

Сър Оливър позна един пръстен и продълговата крушообразна бисерна обица, която принадлежеше на брат му, позна един медальон, който сам той бе подарил на Лайонел преди две години; и тъй една по една разпозна всичките скъпоценности, сложени пред него.

Главата му клюмна на гърдите и за известно време той остана така, като зашеметен.

— Боже мой! — жално изстена той най-после. — Кой ми остава тогава! И Лайонел също! Лайонел! — Ридание разтърси грамадното му тяло. Две сълзи бавно се търколиха по изтощеното му лице и се загубиха в четинестата брада. — Аз съм прокълнат! — промълви той.

Никога нямаше да го повярва без подобни доказателства. От момента, когато го нападнаха пред портите на Годолфин Корт, бе решил, че това е дело на Розамунд, и безразличието му произтичаше от мисълта, че е могла да повярва в неговата виновност, а омразата й към него да я подтикне към такива крайности. Нито за миг не се беше усъмнил в съобщението, предадено му от Лайонел, че госпожица Розамунд искала да го види. И също както беше смятал, че отива в Годолфин Корт в отговор на нейната покана, така бе заключил, че и случилото се там е било истинската цел на тази покана, плод на нейната хитрост, неин отговор на опита му да й говори предния ден, неин похват да избегне повтарянето на подобна дързост.

Това убеждение го беше отровило, то беше приспало всичките му чувства и го беше изпълнило с равнодушно безразличие към очакващата го съдба. Но дори и това не беше чак толкова горчив хап, както сегашното откритие. В края на краищата Розамунд имаше известни основания за омразата, заместила предишната й любов. Но какви основания можеше да има Лайонел? Какви други подбуди са могли да съществуват за подобна постъпка освен чудовищното и гнусно себелюбие, което се е стремяло вината за смъртта на Питър Годолфин да не бъде свалена от гърба, на който тежеше несправедливо, и подлият стремеж да се облагодетелствува чрез премахването на човека, който бе за него брат, баща и всичко друго? Той изтръпна от неописуем ужас. Това не беше за вярване и все пак нямаше съмнение, че е вярно. Това бе отплатата на Лайонел за цялата обич, с която го беше заобиколил, за всичките саможертви, направени за неговата закрила. Целият свят да се беше обърнал против него, пак щеше да вярва, че Лайонел му е предан, и в тази вяра да намери поне малко утеха. А сега… Заля го чувство на самотност, на пълна изоставеност. После скръбта бавно се превърна в негодувание и бързо се разрасна, докато изпълни ума му и на свой ред надделя над всичко друго. Сър Оливър отметна назад грамадната си глава и кръвясалите му блестящи очи се спряха върху капитан Ли, който седеше сега на моряшкото си сандъче, мълчаливо го наблюдаваше и търпеливо го чакаше да събере мислите си, объркани от това откритие.

— Капитан Ли — каза той, — колко искате, за да ме отведете обратно в Англия?

— Какво да кажа, сър Оливър — рече морякът, — струва ми се, че същата цена, срещу която ви отвлякох, ще бъде сносна. Едното ще заличи другото, нали?

— Ще получите двойно повече, когато ме оставите пак на нос Трифюзис — бе незабавният отговор.

Малките очички на капитана премигнаха, а рунтавите му червеникави вежди намръщено се свиха. Това съгласие бе твърде прибързано. Положително зад него се криеше някаква измама или той не разбираше от хорските похвати.

— Какво ново зло сте намислили? — подигравателно подхвърли той.

— Зло ли, човече? Против теб? — Сър Оливър прегракнало се засмя. — За бога, негоднико, нима мислиш, че те смятам за виновен в тая работа, или мислиш, че в ума ми има място за такива дребни сметки наред с другата?

Това беше истина. Вълната на непримиримия му гняв срещу Лайонел бе толкова всеобемаща, че той дори и не се замисляше за участието на този безсъвестен моряк в отвличането.

— Ще ми дадете ли честната си дума за това?

— Думата ли? Глупости, човече! Аз вече ги я дадох. Кълна се, че споменатите от мене пари ще ти бъдат платени в същия миг, когато ме оставиш пак на английския бряг. Стига ли ти това? Тогава прережи тия въжета и да свършим със сегашното ми положение.

— Бога ми, радвам се, че имам работа с разумен човек! Вие приемате всичко както трябва. Разбирате, че това, което съм направил, съм го сторил само поради своето призвание, че съм само оръдие и че цялата вина пада върху онези, които са ме наели.

— Вярно: ти си оръдие, мръсно оръдие, наточено със злато, нищо повече. Признавам. За бога, прережи тия въжета! Омръзна ми да стоя вързан като някой петел.

Капитанът извади нож, отиде до сър Оливър и разряза въжетата без нито една дума. Сър Оливър скочи толкова ненадейно, щото удари главата си в ниския таван на кабината и веднага пак седна. В този миг отвън и отгоре се разнесе вик, който накара капитана да се спусне към вратата на кабината. Той рязко я отвори и тъй остави да излезе димът и да нахлуе слънчевата светлина. Джаспър Ли изскочи на горната палуба, а сър Оливьр, разбрал, че е свободен да направи същото, последва моряка.

Под тях, на откритата долна палуба, пред левия борд се тълпеше купчинка брадясали моряци и гледаше към морето; на носовата част имаше друга подобна купчинка, съсредоточено загледана напред към сушата. Те вече наближаваха нос Рока и когато забеляза колко много бяха съкратили разстоянието до брега, откакто беше дал за последен път посока на кораба, капитан Ли яростно изруга помощника си, който стоеше на кормилото. Пред тях, далече отляво, по права линия от устието на Тагус, от където се беше появил — а без съмнение и където се беше спотайвал в очакване на случаен кораб като техния, — по посока на вятъра се носеше голям платноход с високи мачти, с помощни мачти и с вдигнати платна.

„Лястовичка“, която пътуваше срещу вятъра със свити платна на главната и задната мачта, изминаваше един възел^[1] срещу всеки пет, изминати от испанския кораб, а в това, че беше испански, нямаше никакво съмнение, като се вземеше под внимание пристанището, от което идваше.

— Обърни по вятъра! — изкрещя капитанът, спусна се към кормилото и така блъсна помощника си с лакът, че за малко не го събори.

— Вие сам определихте посоката! — възкликна помощникът.

— Дървена главо! — ревна капитанът. — Аз заповядах да се държиш на същото разстояние от брега. Ако сушата се издава на среща ни, нима трябва да вървим все напред, докато се блъснем в нея? — Той завъртя кормилото и насочи кораба по вятъра. След това отново го предаде на помощника. — Ще спазваш тая посока! — заповяда той и с цял поток нареждания заслиза по стълбата, за да проследи изпълнението им. Моряците се втурнаха към въжетата и се закатериха нагоре, за да разпуснат горните платна, други изтичаха назад, за да направят същото на задната мачта, и скоро корабът се залюшка и се понесе с опънати платна по зелените води към открито море.

Сър Оливър наблюдаваше испанския кораб от горната палуба. Той го видя да се отклонява един-два градуса надясно, тъй че да им пресече пътя, и забеляза, че макар тази маневра да го поставяше с цял градус повече срещу вятъра, отколкото „Лястовичка“, и въпреки че имаше двойно по-малко платна от пиратското корабче на капитан Ли, испанецът постепенно ги настигаше.

Капитанът се върна на горната палуба и намръщено продължи да наблюдава приближаването на другия кораб, като кълнеше себе си, че беше влязъл в такъв капан, а още по-ожесточено проклинаше помощника си.

В това време сър Оливър преценяваше въоръжението на „Лястовичка“, доколкото можеше да го види, и се чудеше какво ли друго има долу на главната палуба. Той запита капитана по този въпрос безучастно, сякаш не беше нищо повече от равнодушен зрител и изобщо не мислеше за положението си на кораба.

— Щях ли да използувам вятъра, за да бягам от него, ако бях въоръжен както трябва? — изръмжа Ли. — Нима съм от ония, които се плашат от испанците? Всъщност аз само се мъча да го подмамя по-далече от сушата.

Сър Оливър разбра и вече не проговори. Той видя боцмана и помощниците му да измъкват на долната палуба купища саби и друго оръжие и да ги подреждат на стойката до главната мачта. После топчията, мургав грамаден мъж, гол до пояс, с избеляла кърпа, увита като чалма около главата, изтича нагоре към пиринчената каронада^[2] до левия борд, последван от двама помощници.

Капитан Ли повика боцмана и му заповяда да поеме кормилото, а помощник-капитана изпрати на предната палуба, където приготвяха за действие още един топ.

Тогава започна истинско преследване; испанският кораб все повече скъсяваше разстоянието между тях, а сушата се губеше отзад, докато се превърна в мъглива ивица над блестящото море. Внезапно испанският кораб избълва облаче бял дим, последвано от тътнеж на изстрел, и ядрото падна на пет-шестстотин стъпки пред носа на „Лястовичка“.

На горната палуба мургавият топчия стоеше с фитил в ръка, готов да отговори, щом му се заповяда. Отдолу дойде помощник-топчията да доложи, че е готов за действие на главната палуба и чака нареждания.

Над носа на „Лястовичка“ прелетя второ ядро от испанския кораб.

— Това е явна покана да спрем — рече сър Оливър. Капитанът изръмжа в огненочервената си брада.

— По-далекобоен е от всички испанци — каза той. — Но въпреки това все още няма да си хабя барута. Нямаме нищо за хабене.

Едва беше замлъкнал, когато се разнесе третият изстрел. Над главите им се чу силно изпращяване, последвано от свистене и тътен, върхът на гротмачтата стремително се стовари на палубата и при падането си простря мъртви двама моряци. Сражението като че ли беше започнало. Ала капитан Ли не правеше нищо прибързано.

— Чакай! — изрева той на топчията, който вдигна в този миг фитила.

„Лястовичка“ намали ход поради скъсяването на главната мачта и сега испанският кораб бързо го настигаше. Най-после капитанът сметна, че е достатъчно близо, и с ругатня даде заповед. „Лястовичка“ гръмна за пръв и последен път в този бой. След оглушителния гръм на изстрела и през задушаващия пушек сър Оливър забеляза да се раздробява високата горна палуба на противника.

Капитан Ли ругаеше топчията за това, че се е прицелил много високо. След това даде знак на помощника си да гръмне с кулверината^[3]. Този втори изстрел трябваше да послужи за знак на всички топове на главната палуба. Но противникът ги изпревари. Тъкмо когато капитанът на „Лястовичка“ замахна, цялата страна на испанския кораб избухна в пламъци и дим.

„Лястовичка“ се разклати, изправи се за миг и след това злокобно се наклони на лявата си страна.

— По дяволите! — изрева Ли. — Той се пълни с вода! Сър Оливър видя испанския кораб да се спира, като че ли доволен от стореното. Топът на помощник-капитана не гръмна, не гръмнаха и другите топове на долната палуба. Внезапното накланяне беше насочило дулата им към морето; след три минути те бяха на равнището на водата. „Лястовичка“ беше смъртно ударен и потъваше.

Доволен от обезвредяването му, испанският кораб се обърна и се приближи в очакване на явните последици, с намерението да залови повечко роби за гребци на средиземноморските галери на негово католическо величество.

Така участта, отредена за сър Оливър от Лайонел, трябваше да се изпълни, но тя трябваше да бъде споделена и от самия капитан Ли, което съвсем не влизаше в сметките на този продажник.