Рафаел Сабатини
Морският ястреб (13)

ГЛАВА ПЕТА
ЛЪВЪТ НА ВЯРАТА

Асад-ед-Дин, Лъвът на вярата, пашата на Алжир, се разхождаше във вечерната прохлада из градината на касабата^[1] на хълмовете на града, а край него се кипреше Фензиле, жена му, първата съпруга в неговия харем, която преди осемнадесет години беше отнесъл в мощните си прегръдки от онова малко варосано селце над Месинския проток, нападнато от неговите подчинени.

В онези далечни дни тя беше гъвкава шестнадесетгодишна девойка, дете на скромно селско семейство, и беше се отпуснала без съпротива в ръцете на мургавия си похитител. Днес, на тридесет и шест години, тя бе все още хубава, дори по-красива, отколкото когато за първи път беше разпалила страстта на Асад-реис — както го казваха тогава, — един от капитаните на прочутия Али паша. Червени нишки бяха вплетени в тежките й черни плитки, кожата й имаше мек бисерен оттенък и изглеждаше почти прозрачна, очите бяха големи, златистокафяви, горящи с мрачен пламък, устните й бяха пълни и чувствени. Беше висока и имаше снага, която в Европа би била сметната за съвършена, което значи, че беше малко нещо слаба за ориенталския вкус, движеше се до своя господар с гъвкава, отпусната грация и леко размахваше ветрилото си от щраусови пера. Не беше забулена: имаше този нескромен навик да ходи с открито лице по-често, отколкото позволяваше благоприличието, което бе най-поносимият от многото нежелани невернически обичаи, запазени от нея след преминаването към вярата на исляма — необходима стъпка, преди благочестивият до сляпа дребнавост Асад да се съгласи да я вземе за жена. В нея той намери съпруга, каквато положително никога не би намерил в родината си: жена, която не се задоволи да бъде негова играчка, развлечение в свободните му часове, а започна да се бърка в политиката, изискваше и получаваше доверието му и упражняваше върху му почти същото влияние, каквото съпругата на някой европейски владетел би могла да упражнява върху своя съпруг. В годините, прекарани под чара на узряващата й красота, той нямаше нищо против това положение; по-сетне, когато пожела да сложи край на нейната намеса, бе вече твърде късно, тя беше стиснала здраво юздите и Асад се намери в не по-добро положение от мнозина европейски съпрузи — неестествено и оскърбително положение за един паша от раята на пророка. То бе много опасно и за самата Фензиле, защото, натежеше ли му някой ден това бреме, за нейния господар имаше кратък и лесен начин да се отърве от него. Не мислете, че беше толкова глупава, та да не го съзнава — тя го съзнаваше напълно, обаче сицилийският й дух бе неустрашим до безразсъдство; същата неустрашимост, която й бе дала възможност да се докопа до толкова необичайната за мюсюлманска жена власт, я караше да се държи така и пред лицето на всички опасности.

Безстрашна бе тя и сега, когато се разхождаше в хладината на градината под розовите и бели цветове на зарзалите, огненоалените цветове на нара и през портокаловите горички, където златистите плодове блестяха сред тъмнозелените листа. Фензиле се занимаваше с вечната си задача — да трови мислите на своя господар против Сакр-ел-Бар — и в майчината си ревност пренебрегваше опасностите, свързани с това начинание, макар и да съзнаваше напълно ясно колко скъп бе за сърцето на Асад-ед-Дин този отсъствуващ вероотстъпник корсар. Именно привързаността на пашата към неговия адютант разпалваше личната й омраза към Сакр-ел-Бар, защото това бе привързаност, която превишаваше любовта на Асад към собствения негов и неин син и служеше за извор на разпространената мълва, че на Сакр-ел-Бар била отредена високата чест да наследи Асад в пашалъка.

— Казвам ти, че той те оскърбява, о, източнико на моя живот!

— Чувам те — отвърна Асад кисело. — И ако собственият ти слух беше малко по-добър, жено, щеше да чуеш, като ти казах, че твоите думи са нищо за мене в сравнение с неговите дела. Думите са само маска, която прикрива мислите ни, делата пък са винаги точният им израз. Помни това, о, Фензиле!

— Нима не вземам присърце всяка твоя дума, о, извор на мъдростта? — възрази тя и както често правеше това, накара го да се чуди дали го ласкае, или подиграва. — И аз предпочитам делата му да говорят за него, а не слабите ми слова, още по-малко пък неговите.

— Тогава, в името на главата на аллаха, остави делата му да говорят, а ти млъкни!

Резкият тон на тази забележка и намръщеното изражение на надменното му лице я накараха за миг да замълчи. Асад се обърна.

— Ела! — рече той. — Наближава време за молитва. — И се запъти към жълтата грамада от стени на касабата, която се възвишаваше над зеленината на това благоуханно кътче.

Асад бе висок, сух мъж, с леко приведени под тежестта на годините рамене, ала орловото му лице беше властно, а няколко закъснели пламъчета от неговата младост продължаваха да блестят в черните очи. Замислено, с покритата си със скъпоценни пръстени ръка той поглади дългата си бяла брада; с другата се опря на нейната мека пълна ръка, по-скоро по навик, отколкото за да търси опора, тъй като още бе в разцвета на силите си.

Неочаквано в синевата над главата им запя чучулига, а от дълбочините на градината долетя нежно гукане на гълъби, които сякаш благодаряха, че голямата жега е намаляла сега, когато слънцето бързо клонеше към края на света, а сенките бяха започнали да се удължават.

Гласът на Фензиле прозвуча отново, по-благозвучен и от чучулигата, и от гълъбите, но натежал от зли думи — отрова, полята с мед:

— О, скъпи господарю, сега ми се сърдиш! Горко ми! Нима никога не ще мога да ти дам съвет за собствената ти слава, както ми подсказва сърцето, без да предизвикам твоята студенина?

— Не оскърбявай този, когото обичам — кратко й отвърна пашата. — Казвал съм ти го вече достатъчно често.

Фензиле се притисна по-близо до него, гласът й стана по-мек, заприлича повече на любовното гукане на гълъбите.

— А аз не те ли обичам, о, господарю на моята душа! Има ли в целия свят сърце, което да ти е по-вярно от моето? Не е ли твоят живот и мой живот? Не посветих ли всичките си дни да запълвам твоето щастие? Нима ще ми се мръщиш, защото се страхувам да не пострадаш от този вчерашен пришелец?

— Страхуваш се за мене? — повтори той и подигравателно се изсмя. — Защо се страхуваш за мене от Сакр-ел-Бар?

— Зарад това, зарад което всички правоверни трябва да се страхуват от оня, който не е истински мюсюлманин, който се преструва и си служи с правата вяра, за да се издигне.

Пашата изведнъж се спря и ядосано се извърна към нея.

— Да ти изсъхне езикът, майко на лъжата!

— Може да не съм повече от праха в краката ти, о, скъпи господарю, ала не съм онова, което ме наричаш в безогледния си гняв.

— Безогледен ли? — повтори той. — Не безогледен, а справедлив, когато чувам да черниш оня, който е закрилян от пророка, който е истински меч на исляма, насочен срещу гърдите на неверниците, който размахва бича на аллаха срещу нечестивите франки! Млъкни, ти казвам! Иначе ще те накарам да докажеш своите слова и да платиш цената на лъжата, ако не сполучиш.

— Да не мислиш, че ще ме е страх да ги докажа? — възрази тя невъзмутимо. — Казвам ти, о, баща на Марзак, че бих го сторила с радост. Слушай какво ще ти кажа. Държиш на делата, а не на словата, нали? Кажи ми тогава: дело на правоверен ли е да пилее пари за неверници роби и да ги купува, за да им дари свободата?

Асад вървеше, потънал в мълчание. Този някогашен обичай на Сакр-ел-Бар не можеше лесно да му бъде простен. И на самия Асад той беше струвал не един неприятен момент, а колко често беше укорявал своя адютант за тези постъпки само за да получи все същия отговор — отговора, който сега сам той даде на Фензиле:

— Срещу всеки роб, освободен от него, той довеждаше по дузина други.

— По принуждение, защото иначе щеше да му се потърси сметка. Това бе само прах, запратен от него в лицето на правоверните мюсюлмани. Тези освобождавания свидетелствуват за неугасващата му обич към невярната му родина. Може ли да има място за подобно нещо в сърцето на истинския привърженик на безсмъртния дом на пророка? Спомняш ли си някога да съм скърбяла за сицилийския бряг, откъдето ти насила ме отвлече, или да съм те молила някога за живота на един поне сицилийски неверник през всичките тези години, в които съм живяла, за да служа на тебе? Казвам ти, че подобни копнежи се издават с такива постъпки, а за тях не би трябвало да има място у човек, който е изкоренил неверничеството от сърцето си. Сега пък това пътуване отвъд моретата — излага на опасност кораба, пленен от заклетия враг на исляма, и кораб не негов, че да прави това, а твой, в чието име го е пленил, а с това излага живота и на двеста правоверни. За какво? Да го отнесе отвъд моретата, може би само за да зърне още веднъж нечестивата земя, която го е родила. Така донесе Бускен. Ами ако потъне по пътя?

— Тогава поне ти ще си доволна, извор на злобата! — изръмжа Асад.

— Наричай ме с лоши имена, о, слънце, което ме грее! Не съм ли твоя да ме галиш и оскърбяваш, когато пожелаеш? Сипвай сол на сърцето, което раняваш, но тя иде от твоята ръка и от мене не ще се изтръгне нито стон. Ала чуй ме, чуй думите ми, пък ако думите нямат значение за тебе, вгледай се в делата му, които поднасям на закъснялото ти внимание. Вгледай се в тях, казвам ти, както ме кара да се вглеждам в тях моята любов, при все че би могъл да заповядаш да ме бичуват или да ме убият за моето безразсъдство.

— Жено, езикът ти е като език на камбана, на чието въже се люлее дяволът. В какво друго го обвиняваш?

— В нищо друго, защото ти само ме подиграваш, само лишаваш от обичта си любимата си робиня.

— Слава на аллаха в такъв случай — рече Асад. — Хайде, време е за молитва!

Но той беше прибързал да възхвали аллаха. Чисто по женски, макар и да беше заявила, че е свършила, всъщност тя едва беше започнала.

— Ти имаш и син, о, баща на Марзак!

— Имам, о, майко на Марзак!

— А синът на всеки мъж трябва да бъде другар на неговата душа. Но Марзак е пренебрегнат заради този случаен чужденец. Защото този вчерашен назарянин заема в сърцето и в живота ти мястото, което би трябвало да принадлежи на Марзак!

— Би ли могъл Марзак да запълни това място? — запита Асад. — Би ли могло това голобрадо момче да води бойците, както ги води Сакр-ел-Бар, или да размаха ятагана срещу враговете на исляма и да простре славата на свещения закон на пророка, както го прави Сакр-ел-Бар?

— Ако Сакр-ел-Бар прави това, прави го по твое благоволение, о, господарю! А същото би могъл да прави и Марзак, макар и да е млад. Сакр-ел-Бар е само онова, което ти си направил от него — нито повече, нито по-малко.

— Точно тука бъркаш, о, майко на грешките! Сакр-ел-Бар е това, което е направил от него аллах. Той е онова, което желае аллах. Той ще стане онова, което пожелае аллах. Нима още не си научила, че аллах е вързал съдбата на всеки човек на врата му?

В този миг златно величие заля дълбоката синевина на небето, възвести залеза на слънцето и сложи край на това пререкание, водено от Фензиле със смелост, тъй изключителна, както и търпението, с което бяха посрещнати нейните слова. Асад ускори крачките си по посока на двора. Златният блясък избледня тъй бързо, както се беше появил, и нощта падна внезапно, сякаш някой дръпна някаква завеса.

В моравия здрач белите аркади на двора заискриха с лек бисерен блясък. Тъмните фигури на робите се раздвижиха, когато Асад влезе от градината, съпроводен от Фензиле, чиято глава бе забулена сега с тънък син копринен воал. Тя притича през четириъгълника и изчезна под един от сводовете тъкмо когато далечен плачевен глас на ходжа наруши тежкото мълчание и запя шехадата:

— Ла иллаха, илла аллах! Уа Мухамед ер расул аллах!

Един роб постла килим, друг поднесе голям сребърен леген, в който трети наля вода. Пашата се изми, обърна се с лице към Мека и възхвали единния аллах, благия, милостивия, царя на същия ден, докато виковете на ходжите продължаваха да ехтят над града от минаре на минаре.

Когато се изправи след молитвата си, вънка се разнесоха бързи крачки и рязка заповед. Турските еничари от охраната на пашата, почти невидими с дългите си черни дрехи, пристъпиха напред да отговорят на тази заповед и да пресрещнат идващите.

От тъмния сводест вход на двора припламнаха фенери с поставени в тях мънички глинени светилници с фитил, натопен в овча лой. В очакване да научи кой е дошъл, Асад спря в подножието на бялото блестящо стълбище, а в това време от вратите и решетестите прозорци на двореца се разля светлина, която изпълни двора и заискри по мрамора.

Десетина нубийски копиеносци влязоха и се наредиха отстрани, а на осветеното място се появи внушителната, великолепно облечена фигура на Асадовия везир Цамани. След него се появи друга фигура с ризница, която леко подрънкваше и бляскаше при всяко движение.

— Мирът и благословията на пророка да пребъде с тебе, о, могъщи Асад! — бе поздравът на везира.

— Мир и на тебе, Цамани — бе отговорът. — Новини ли ми носиш?

— Велики и славни новини, о, прославений господарю! Сакр-ел-Бар се завърна.

— Слава на всевишния! — възкликна пашата с вдигнати нагоре ръце и в гласа му можеше безпогрешно да се долови вълнение.

Зад него се чуха леки стъпки и от вратата падна сянка. Той се обърна. Изящен юноша с чалма и златошита дреха му направи темане от най-горното стъпало. Когато се изправи, светлината на фенерите падна право върху лицето му и подчерта удивителната му бяла хубост — би могло да бъде лице на жена, толкова меко, закръглено и голобрадо бе то.

Асад се усмихна накриво в бялата си брада, понеже се досети, че момчето е било изпратено от вечно дебнещата си майка, за да научи кой е дошъл и какви новини е донесъл.

— Чу ли, Марзак? — рече той. — Сакр-ел-Бар се е завърнал.

— Надявам се, победоносно — излъга момъкът с непринуден вид.

— По-победоносно от всеки друг път — отговори Цамани. — Той влезе в пристанището по залез с два грамадни франкски кораба, които представляват най-малката част от донесената плячка.

— Велик е аллах! — с радост възкликна пашата след този отговор на коварните подстрекателства на сицилийската му съпруга. — Защо не дойде той с новините?

— Задълженията му още го задържат на борда, господарю — отвърна везирът. — Но е изпратил своя кехая Отмани да ти разкаже всичко.

— Бъди тройно добре дошъл, Отмани! — Пашата плесна с ръце и веднага няколко роби сложиха за него възглавница на земята. Той седна и посочи на Марзак място до себе си. — А сега разказвай!

И Отмани пристъпи напред и описа как бяха пътували до далечната Англия с пленения от Сакр-ел-Бар кораб по морета, които никой корсар досега не беше прекосявал, и как на връщане влезли в бой с холандски кораб, който ги превъзхождал по въоръжение и по брой на хората, как въпреки всичко Сакр-ел-Бар изтръгнал победата с помощта на аллаха, неговия закрилник, как му била нанесена рана, от която би трябвало да бъде сразен всеки освен чудотворно запазения за по-великата слава на исляма; разказа и за неизмеримото богатство на плячката, която щяла да бъде сложена пред краката на Асад в зори на другия ден, за да я раздели.