Рафаел Сабатини
Морският ястреб (15)

ГЛАВА СЕДМА
МАРЗАК-БЕН-АСАД

Цели четиридесет камили трябваха, за да се пренесе товарът на холандския търговски кораб от пристанището до касабата, а шествието, грижливо подготвено от Сакр-ел-Бар, който знаеше стойността на впечатлението, произвеждано от подобни зрелища на тълпата, бе, каквото тесните улици на Алжир още не бяха виждали при завръщането на който и да било корсар. То бе достойно за най-великия мюсюлмански завоевател, кръстосвал моретата, за човека, който не поиска да се задоволи със спокойното Средиземно море, както правеха досега всички от неговия занаят, а се беше впуснал по широкия океан.

Отпред вървяха сто от морските му разбойници, облечени с къси кафтани във всевъзможни цветове, пристегнати на кръста с пъстри пояси, в някои от които имаше втъкнат цял арсенал от ятагани, ками и ножове; мнозина носеха ризници, а от чалмите им стърчаха блестящи върхове на шлемове. След тях, паднали духом и оковани във вериги, вървяха стоте пленници от холандския кораб, подкарвани от камшиците на заградилите ги корсари. После идваше още една дружина корсари, а подир тях — дългата редица величествени, надменни камили, които тежко пристъпваха напред, водени от подвикващи сахарци. Зад тях вървеше още една дружина корсари, а на края, с чалма от златотъкан плат, на бял арабски жребец яздеше Сакр-ел-Бар. Из по-тесните улички с техните бели и жълти варосани къщи, които изправяха плътни слепи стени, прорязани тук-там с тесни отвори, колкото за светлина и въздух, зрителите се тълпяха боязливо във входовете, за да не бъдат смазани от камилите, чийто товар стърчеше от двете страни и съвсем задръстваше пътя. Обаче по-широките места, като крайбрежието от двете страни на вълнолома, площада пред тържището и портите на Асадовата крепост, бяха претъпкани с пъстра ревяща тълпа. Там имаше величествени маври с широки роби, редом с полуголи негри от Сус и Драа; сухи издръжливи араби с безупречно чисти бели галабеи стояха рамо до рамо с бербери от планините, загърнати с черни наметки от камилска вълна; имаше левантински турци и еврейски бежанци от Испания, които биеха на очи с европейското си облекло и бяха търпени там, защото с маврите ги свързваха общите страдания и изгнаничество от страната, била някога тяхна.

Тази пъстролика тълпа се беше събрала под огнените лъчи на африканското слънце, за да поздрави Сакр-ел-Бар, и го поздравяваше с такъв многогласен рев, че от вълнолома ехото стигна до самата касаба на хълма и възвести приближаването му.

Ала когато стигна крепостта, шествието на Сакр-ел-Бар намаля наполовина. Пред тържището то се раздели и корсарите, възглавявани от Отмани, отведоха пленниците в баниото или затвора, както обяснява лорд Хенри, а камилите продължиха нагоре по хълма. Те влязоха през широкия вход в касабата, сахарските им водачи ги наредиха от двете страни на обширния двор и по тяхна заповед те тромаво коленичиха. След тях влязоха само четиридесетина корсари, като почетна стража на своя главатар. Те застанаха от двете страни на входа, след като направиха ниско темане на Асад-ед-Дин. Пашата седеше в сянката на един навес, разположил се на диван между своя везир Цамани и Марзак, охраняван от пет-шест еничари, чиито черни дрехи открояваха още по-ярко украсените му със скъпоценни камъни зелени златошити роби. На бялата му чалма блестеше изумруден полумесец.

Пашата наблюдаваше пристигането на тази редица от натоварени камили с мрачно и угрижено лице. Мислите му още бяха обхванати от съмнението, посято от коварните слова на Фензиле и от още по-коварните й недомлъвки. Но щом съзря самия корсарски предводител, лицето му внепазно се проясни, очите блеснаха и той се изправи да го поздрави, както всеки баща би поздравил своя син, преминал през опасности в скъпа и за двамата служба.

Сакр-ел-Бар влезе в двора пеша — слязъл бе от коня пред портата. Висок и внушителен, с вдигната глава и щръкнала напред чаталеста брада, той се приближи величествено към дивана, последван от Али и някакъв мъж с мургаво като махагон лице, чалма и червеникава брада, в когото човек трябваше доста да се вгледа, за да разпознае негодника Джаспър Ли, докарал се вече с всичките доспехи на завършен вероотстъпник.

Сакр-ел-Бар коленичи и стори тържествен дълбок поклон на своя владетел.

— Благословията на аллаха и неговия мир да бъдат с тебе, господарю — бе неговият поздрав.

А Асад, навел се да повдигне и да прегърне тази великолепна фигура, му отвърна с поздрав, който накара подслушващата Фензиле, закрила се зад решетката от резба, да стисне зъби.

— Слава на аллаха и на нашия господар Мохамед, че се завърна здрав, сине мой! Старческото ми сърце вече бе зарадвано от новината за твоите победи в служба на вярата.

Последва разглеждането на всички богатства, изтръгнати от холандците, и при все че очакванията му бяха вече разпалени от Отмани, гледката, която се разкри сега пред очите му, далече надхвърли тези очаквания.

Накрая всичко бе изпратено в хазната, а на Цамани бе наредено да направи сметката и да отбележи припадащото се на участниците, защото в тези нападения всички бяха съдружници, като се почне от самия паша, който представляваше държавата, до най-нищожния корсар, който е бил на борда на победоносните кораби на вярата. Всеки получаваше своя дял от плячката, по-голям или по-малък, в зависимост от званието си, като една двадесета част от общото се полагаше на самия Сакр-ел-Бар.

В двора останаха само Асад, Марзак и еничарите и Сакр-ел-Бар с Али и Джаспър. Едва тогава Сакр-ел-Бар представи на пашата новия си помощник като човек, белязан с милостта на аллаха, голям воин и изкусен мореплавател, готов да отдаде дарбите и живота си в служба на исляма, който вече бил приет от Сакр-ел-Бар и сега стоял пред Асад, за да получи потвърждение на назначаването си.

Марзак дръзко го прекъсна с възклицанието, че в редовете на войниците на правата вяра имало вече прекалено много бивши назарянски кучета, че не било разумно да се увеличава техният брой и че било нахално от страна на Сакр-ел-Бар да си позволява толкова много.

Сакр-ел-Бар го измери с поглед, в който прекрасно се съчетаваха презрение и изненада.

— Значи нахално било да се спечели привърженик за знамето на нашия господар Мохамед? — запита той. — Иди прочети Най-светлата книга и виж какво е посочено в нея като дълг на всеки правоверен. И не забравяй, о, сине на Асад, че когато с малкия си разум презрително клеймиш онези благословени от аллаха и изведени от нощта, в която са живели, сред яркия блясък на вярата, ти петниш с това презрение и мене, и собствената си майка, което не е толкова важно, но ти хулиш и благословеното име на аллаха, а то е все едно да вървиш по пътя към преизподнята.

Вбесен, но победен и принуден да замълчи, Марзак отстъпи крачка назад и остана със захапана устна и гневен поглед, впит в корсаря, докато Асад кимна с глава и одобрително се усмихна.

— Наистина добре си изучил правата вяра, Сакр-ел-Бар — каза той. — Ти си същински баща на мъдростта, както и на храбростта. — След това той поздрави капитан Ли и го прие в редовете на правоверните под името Джаспър-реис.

Когато и това свърши, Али и вероотстъпникът бяха освободени, а също и еничарите, които напуснаха мястото си зад Асад и застанаха на стража при портата. Тогава пашата плесна с ръце, заповяда на притеклите се на повикването роби да донесат ястия и покани Сакр-ел-Бар да седне до него на дивана.

Донесоха им вода да се измият. После робите сложиха пред тях вкусна гозба от месо, яйца, маслини, лимон и подправки.

Асад разчупи хляба с благоговейно „Бисмиллах“ и бръкна с пръсти в пръстената паница, което беше знак и за Сакр-ел-Бар и Марзак, и докато се хранеха, подкани самия корсар да им опише приключението си.

Когато той свърши своя разказ и Асад наново го възхвали с гръмки и любвеобилни слова, Марзак му зададе въпрос:

— Нима си предприел опасното пътуване до онази далечна страна само да се сдобиеш с двамата английски роби?

— Това бе само част от намеренията ми — бе спокойният отговор. — Аз тръгнах да обикалям моретата в служба на пророка, доказателства за което дава изходът на пътуването ми.

— Но ти не си знаел, че холандският търговски кораб ще се изпречи на пътя ти — подхвърли Марзак същите думи, на които го бе научила майка му.

— Не съм ли? — запита Сакр-ел-Бар и се усмихна самоуверено, толкова самоуверено, че надали имаше нужда Асад да чуе думите, които тъй лукаво подчертаха цялата лъжливост на намека: — Не съм ли се облягал на аллаха, всемъдрия и всезнаещия?

— Добре отговорено, по корана! — похвали го Асад от сърце, още повече, защото тъй се опровергаха онези, подмятания, които желаеше на всяка цена да бъдат опровергани.

Ала Марзак все още не се признаваше за победен. Той бе добре подготвен от коварната си сицилийска майка.

— Все пак в тая работа има нещо, което не мога да разбера — промърмори момъкът с престорено добродушие.

— Всичко е възможно за аллаха! — промълви Сакр-ел-Бар с тон на недоверие, сякаш искаше да изтъкне, и то не без известна подигравка, че не може да допусне да има нещо на този свят, което да остане неясно за проницателния ум на Марзак.

Младежът му кимна в знак на признателност.

— Кажи ми, о, могъщи Сакр-ел-Бар — помоли го той, — как е възможно, след като си стигнал ония далечни брегове, да се задоволиш само с двама нещастни роби, докато с твоите бойци и милостта на всевиждащия си могъл да плениш петдесет пъти повече? — И той втренчи ясен поглед в мургавото, сурово лице, а Асад замислено се намръщи, защото тази мисъл му беше вече минала през ума.

Сакр-ел-Бар трябваше да излъже, за да се оправдае. На това не можеше да се отговори с никакви надути благочестиви думи. Едно обяснение беше неизбежно, а той съзнаваше, че не може да намери извинение, което да не куца.

— Колкото за това — каза корсарят, — двамата пленници бяха отвлечени от първата къща, която ни се изпречи, а пленяването им бе свързано с доста шум. Нещо повече, слязохме на брега нощем и аз не се осмелих да изложа живота на подчинените си, като ги отдалеча от кораба и като нападна някое село, което можеше да се вдигне и да ни отреже пътя назад.

Лицето на Асад остана намръщено и Марзак хитро го забеляза.

— Въпреки това — каза той — Отмани те е увещавал да нападнете едно спящо село, което не подозирало за присъствието ви, но ти си отказал.

При тези думи Асад рязко вдигна глава и Сакр-ел-Бар със свито сърце долови какви усилия се полагат, за да се съберат сведения, които биха могли да се използуват за погубването му.

— Така ли е? — запита Асад, като поглеждаше от сина си към своя адютант с оня намръщен поглед, който правеше лицето му зло и жестоко.

Сакр-ел-Бар реши да печели с дързост. Той издържа взора на Асад с предизвикателен вид.

— А дори и да е било така, господарю? — поиска да знае той.

— Аз те запитах, така ли е?

— Да, но като знам мъдростта ти, не можах да повярвам на ушите си — отговори Сакр-ел-Бар. — Нима има значение какво ми е казал Отмани? От тебе ли получавам нареждания, или трябваше да се водя по Отмани? Ако е тъй, най-добре сложи Отмани на моето място и му възложи предводителството и отговорността за живота на правоверните, които се бият наред с него. — Той завърши с възмутено изсумтяване.

— Много лесно се сърдиш — упрекна го все още намръщеният Асад.

— А кой, в името на главата на аллаха, ще ми отрече това право? Нима аз предприемам начинания като това, от което се завърнах натоварен с плячка, равна на плодовете от нападенията през цялата година, за да бъда запитан от едно голобрадо хлапе защо не съм се водил по Отмани?

Той скочи на крака и застана обхванат от ярост, която бе престорена от начало до край. Сега трябваше да крещи и да потисне подозренията с поток от думи и яростни ръкомахания.

— Къде щеше да ме отведе Отмани? — запита с презрение корсарят. — Можеше ли той да ми даде повече, отколкото днес сложих пред твоите крака? Това, което съм направил, говори красноречиво само за себе си. Онова, което той искаше да направя, можеше да свърши с нещастие. Ако беше свършило така, щеше ли вината да падне върху Отмани? Не, в името на аллаха! Само върху мене. Значи за мене остава и успехът и никой да не смее да го оспорва, без да има тежки доказателства.

Това бяха смели слова, за да бъдат казани на тиранина Асад, а още по-смели бяха тонът, горящите светли, сурови очи и широките, презрителни ръкомахания, с които бяха изречени. Но в тяхното въздействие върху пашата не можеше да има съмнение. И доказателството за това не закъсня.

Асад сякаш се сви пред тази ярост. Намръщеното изражение изчезна от лицето му и се смени с изумление.

— Чакай, чакай, Сакр-ел-Бар, защо с този тон! — възкликна той.

Сакр-ел-Бар, хлопнал вратата на примирението пред носа на пашата, сега я отвори наново. Той веднага прояви смирение.

— Прости ми — каза корсарят. — Сърди се на предаността на твоя слуга към тебе и към вярата, на които служи, без да си скъпи живота. В това пътуване аз бях ранен почти до смърт. Кървавият белег е мълчалив свидетел на пламенното ми усърдие. Къде са белезите от твоите рани, Марзак?

Марзак се стресна от неочаквано подхвърления въпрос, а Сакр-ел-Бар с тих смях изрази презрението си.

— Седни — покани го Асад. — Аз бях съвсем несправедлив.

— Ти си истинският извор и източник на справедливостта, о, господарю, и признанието ти го доказва — възрази корсарят. Той седна отново с подвити крака. — Ще ти разкрия, че при това пътуване, като стигнах тъй близо до Англия, реших да сляза на брега и да хвана един човек, който преди няколко години ми причини зло и с когото имах сметка за изравняване. Аз надвиших намеренията си и отвлякох двама пленници вместо един. Тези пленници — бързо продължи той, защото сметна, че сега обратът в мислите на Асад бе напълно благоприятен, за да изтръгне съгласието му за молбата, която искаше да му отправи, — тези пленници не са в баниото при другите. Те са още затворени на борда на пленения от мене кораб.

— Защо? — запита Асад, но вече без подозрение.

— Защото, господарю, искам да измоля твоето благоволение като малка награда за вярната ми служба.

— Кажи си молбата, сине мой.

— Позволи ми да запазя тези пленници за себе си.

Асад го изгледа отново леко навъсен. Неволно, въпреки слабостта си към Сакр-ел-Бар и желанието да го утеши, парливата отрова, с която го беше заразила Фензиле, отново заработи в ума му.

— Моето позволение имаш — рече той. — Но не и позволението на закона, а законът гласи, че никой корсар няма право да задържи дори и равностойността на една аспра^[1] от плячката си, докато не се извърши подялбата и не му се даде припадащият му се дял — бе непреклонният отговор.

— Законът ли? — рече Сакр-ел-Бар. — Но самият ти си законът, възвишени господарю.

— Не е тъй, сине мой. Законът стои над пашата, който трябва сам да му се подчинява, за да бъде справедлив и достоен за високото си звание. А законът, който ти споменах, е в сила дори когато корсарят нападател е бил самият паша. Тези твои роби трябва веднага да бъдат изпратени в затвора при другите, та да могат утре всички да бъдат продадени на тържището. Гледай да го направиш, Сакр-ел-Бар.

Корсарят щеше да поднови молбата си, ако не беше забелязал развълнуваното бяло лице на Марзак и блестящите от нетърпение очи, които тъй много очакваха неговия провал. Той се сдържа и наклони глава с престорено равнодушие.

— Тогава ти определи цената, а пък аз незабавно ще я платя на твоята хазна.

Но Асад поклати глава.

— Не аз ще посоча тяхната цена, а купувачите — отвърна той. — Аз може да определя твърде висока цена, а това би било несправедливо спрямо тебе, или пък твърде ниска, а това би било несправедливо спрямо другите, които биха искали да ги купят. Изпрати ги в затвора.

— Ще изпълня нареждането ти — каза Сакр-ел-Бар, като не посмя да настои повече, и скри огорчението си.

Скоро след това той си отиде, за да изпълни заповедта, като нареди все пак Розамунд и Лайонел да бъдат сложени отделно от останалите пленници до часа на продажбата на другия ден, когато вече по неволя трябваше да се съберат с останалите.

След като Оливър се сбогува, Марзак остана при баща си, а почти веднага към тях се присъедини и Фензиле — тази жена, която беше донесла, както казваха мнозина, франкските похвати на шейтана в Алжир.